Али Новак
Сърца за разбиване (1)

Глава 1

— Зле мина.

— Да — отвърнах. — Доста зле.

С Дрю имахме навик всеки ден след часовете за посещения да споменем едно хубаво нещо, което се е случило, докато сме били с Кара. Работата е там, че болниците са развъдници на страх. Ако не си напомняш постоянно за доброто, лошото ще се просмуче в теб и ще те превземе. Защото, когато някой от семейството ти се разболее от рак, всички се разболявате от рак. Може да не е от същия вид, но пак ще те разяжда, докато вътре в теб не остане нищо.

Тази традиция започна още когато поставиха диагнозата на Кара, през първата ни година в гимназията. Всъщност не осъзнавах напълно, че сестра ми е болна и може да я изгубя, докато тя не започна химиотерапията. Мама ни заведе с Дрю в болницата на свиждане, а там беше пълно с деца в различен стадий на болестта, някои бяха много по-зле от останалите. Тогава за първи път изпитах страха. Той заби нокти в гърдите ми, отлепи ме от пода и каза: „Виждаш ли тези деца? Те наистина умират“. Тогава се запитах дали щом и моята сестра е тук, това ще я превърне в едно от тези деца.

— Кое е твоето добро нещо? — попитах Дрю, когато стигнахме до старата му хонда „Сивик“ в края на болничния паркинг. Той прехвърляше ключовете в ръка и макар да знаех, че вратата ми още не е отключена, аз дръпнах дръжката.

— Купичката карамелов пудинг — рече той и ключалките изщракаха, когато най-сетне намери правилния ключ. — Много беше вкусен.

— Купата с пудинг? — повторих, след като и двамата се качихме в колата. — Това ли е твоето добро нещо?

— Или това, или фактът, че безжичната връзка днес беше в добро настроение.

Аз тъкмо се борех с предпазния колан, опитвах да го разплета и да го дръпна, но Дрю се държеше толкова странно, че пуснах колана и той се плъзна пак назад.

— Сериозно ли говориш? — попитах и се втренчих в него. — Защото, честно казано, не мога да преценя.

— Какво значи това? Купичките с пудинг са сериозно нещо.

Примигнах съвсем бавно. До днес нашите добри неща винаги бяха смислени; неща, заради които си струва да продължиш. Ако сега единственото смислено нещо беше пудингът, явно имахме проблем.

Дрю започна да се смее, аз го плеснах по рамото и изсумтях:

— Не е смешно.

— Само те дразня, Стела. Успокой се.

— Извинявай — отвърнах и посегнах пак към колана. — Днес замалко да разплача Кара.

— Нали знаеш защо е разстроена? — попита ме Дрю. — Мисли си, че никога няма да иде пак на някой от нейните концерти.

— Защо трябва да е толкова черногледа?

Не очаквах Кара да е ухилена до уши през цялото време. Всъщност тя имаше право да е ядосана на Бог или на Вселената, или на онзи, който бе отговорен за случилото се с нея, но не можех да понасям, когато започнеше да говори така — „Никога няма да изляза от тук“, „Никога няма да ида в колеж“, „Никога няма да видя концерт на «Хартбрейкърс»^[1]“ — като че ли смъртта й вече беше сигурна. Караше ме да се чувствам така, сякаш нямах контрол и над собствения ми живот, сякаш всичко наистина беше в ръцете на съдбата.

— Не, няма такова нещо — каза Дрю. — Явно се носи слух, че „Хартбрейкърс“ се разпадат. Някакви разногласия сред членовете на групата.

— О! Е, нищо чудно — отвърнах, но тайно се надявах слуховете да не са истина. Не защото им бях голям фен, а защото исках да докажа на Кара, че не бива да е такъв фаталист. Тя щеше да иде на концерт на „Хартбрейкърс“, защото щеше да оздравее.

Дрю сложи ръка на облегалката зад главата ми, проточи врат да види дали има някой зад нас и потегли от паркинга на скорост. Часовете за посещения официално бяха приключили и част от болничния персонал вече си беше тръгнал, затова паркингът бе относително празен. Когато стигнахме до изхода, Дрю се строи вляво и пусна мигача. Поседяхме така за секунда, мълчахме и двамата, докато чакахме да се включим в движението.

Спомних си, че Дрю още не е отговорил на въпроса ми, затова наруших тишината:

— Е, тогава кое беше?

— Какво кое?

— Твоето добро нещо.

— О, да. — Той завъртя глава наляво и надясно, за да се увери, че не идват коли. Не идваха, затова натисна рязко педала и се стрелна на шосето. — Хрумна ми идея за подарък за рождения ден на Кара.

— Наистина ли? — попитах. Това прикова изцяло вниманието ми. — И какво измисли? Кажи ми.

Следващият петък не само че беше четвърти юли, но и осемнайсетият рожден ден на Кара. Е, ние с Дрю също имахме рожден ден, защото тримата бяхме тризнаци. Всяка година ставаше нещо като състезание — кой ще подари най-хубавия подарък, и обикновено Кара печелеше. Тази година с Дрю решихме да се съюзим и да я победим, но засега още не бяхме измислили как ще стане това.

— Добре, ти нали все говориш за онази галерия на фотографката? — каза Дрю и ме погледна. — Онази, която отваря в Чикаго?

— Имаш предвид Бианка Бридж? — наведох се напред. Нямах представа каква е връзката между моята най-любима фотографка и подаръка за рождения ден на Кара, но каквато и да беше, имах усещането, че ще е нещо хубаво.

Бианка беше моето вдъхновение и всичко, което исках да бъда. Тя бе един от най-прочутите фотожурналисти на света и беше известна с проникновените си снимки на улици и хора от всички прослойки на обществото. Бях написала на стената в стаята си един цитат от нея и около него бях закачила най-добрите фотографии: „Светът се движи бързо, всичко около нас се променя всеки ден. Фотографията е дар, чрез който можем да задържим момента завинаги“.

Когато ме питаха защо обичам толкова много фотографията, аз винаги отговарях с тези думи на Бианка, сякаш бяха личната ми мантра. Бях въодушевена от идеята, че само с едно натискане на копчето можеш някак да победиш времето.

— Да, тя — отвърна Дрю и ускори, за да хване жълтата светлина. — По една случайност нейната галерия е само на няколко пресечки от там.

— На няколко пресечки от какво? — Дрю нарочно не ми обясняваше всичко, за да засили напрежението, и това адски ме изнерви. — Хайде де! — Започнах да подскачам на седалката. — Кажи ми!

— Много си нетърпелива. — Поклати глава, но на лицето му се появи лека усмивка. — На няколко пресечки от там е радиостанцията, където „Хартбрейкърс“ ще дават автографи тази седмица.

— Ти сериозно ли?

Дрю вирна брадичка и се ухили.

— Кара е много разочарована, че няма да може да иде на концерта, и аз си помислих, че нещо друго, свързано с тях, може да я зарадва. Затова проверих в интернет публичните им събития. Можем да идем и да й вземем техен диск с автографи или нещо подобно.

— И?

— И да посетим твоята изложба.

— Да! — възкликнах аз и забих възторжено юмрук във въздуха. — Кара няма как да ни победи тази година.

— Така е — отвърна той, после добави: — Няма нужда от благодарности.

Извъртях очи, но се усмихвах вътрешно. Усетих как нещо се размести в гърдите ми.

Когато ракът на Кара се завърна, знаех, че вече е различен. Възелът в стомаха ми ми казваше, че ако лечението не помогне, тя няма да оздравее. А това бе ужасно усещане, сякаш огромно бреме легна на сърцето ми.

Дори сега знаех, че няма как да накарам рака на Кара да изчезне, но за първи път от завръщането му имах чувството, че онова бреме лека-полека освобождава сърцето ми. Беше глупаво, защото какво толкова може да стори един диск с автограф? Но ако успееше да повдигне духа на Кара, може би тя щеше да има някакъв шанс.

— Мама и татко дали ще ни пуснат? — попитах аз и прехапах вътрешността на бузата си. Ако не ни пуснеха, надеждата щеше да си отиде и аз щях да съм по-унила от всякога.

Дрю сви рамене.

— Ще сме заедно, защо да не ни пуснат.

— Добре — отвърнах и кимнах. — Наистина ли ще го направим? Ще идем ли в Чикаго?

— Да. Ще идем в Чикаго.