Али Новак
Сърца за разбиване (16)

Глава 16

„Хрониката на «Хартбрейкърс» вървеше доста добре, с ударение на, добре“. Откакто бях пуснала първата публикация преди седмица, блогът бе прегледан три милиона пъти.

Разбира се, за това помогна и фактът, че Пол обяви новината за блога по всички социални канали на групата. Все пак аз бях шашната от броя на посещенията и в него не влизаха хилядите споделяния на моите снимки из интернет или стотиците коментари под всяка от тях.

Всъщност не осъзнавах напълно колко добре върви, докато момчетата не гостуваха в „Разговор с Трейси“. Трейси Хууп беше кралицата на дневните токшоута, любимка на всички майки из цялата страна. По време на интервюто аз седях на първия ред в публиката, място, за което дори собствената ми майка сигурно щеше да ми завиди.

След двайсетина минути Трейси промени посоката на разговора.

— Е, момчета — рече тя, след като отпи от кафето си. — Чувам, че се говори за някакъв блог?

Едва не паднах от мястото си.

— Фотоблог — отвърна Оливър. — Всъщност това е уебсайт, в който се публикуват наши снимки как разпускаме и такива неща. Идеята е феновете да ни видят като обикновени момчета, които просто имат малко по-необичайна работа.

— Колко идейно! — каза Трейси. — Вие сами ли се снимате, как точно става?

— Всъщност фотограф е нашата приятелка Стела — каза Джей Джей и ме посочи в публиката. — Тя е с нас по цял ден, снима и после ни разкрасява.

Публиката се засмя, а моят стомах се сви на камък, защото Трейси погледна към мен.

— О, тя е тук? Колко прекрасно! — После каза на мен: — Стела, нали? Джей Джей обясни ли добре, или искаш да ни споделиш още нещо интересно?

Когато Трейси зададе въпроса си, двама оператори обърнаха камерите си към мен и аз замръзнах. Това не беше истина! Трейси Хууп говореше с мен. По-лошо, това щеше да се излъчи по телевизията! Исках да се наведа и да изпразня стомаха си на пода, но вместо това погледнах към момчетата. Оливър ме гледаше и щом очите ни се срещнаха, се усмихна и вдигна палец. Малък жест, но ми помогна да преодолея страха.

Добре, мога да го направя, казах си. Поех дълбоко дъх и се обърнах към Трейси.

— Той обясни добре — казах и адреналинът препусна из мен. — Само забрави да спомене колко ми е трудно да ги разкрася, но правя каквото мога.

Всички се засмяха, Джей Джей най-силно.

— Значи, ако съм разбрала правилно, ти пътуваш с групата? Това звучи като сбъднатата мечта на всеки техен фен.

— Невероятно е. Момчетата са страхотни и аз правя това, което обичам, така че наистина е идеалната ситуация.

— Предполагам, че говориш за фотографията. Имаш ли и други проекти, освен блога на групата, може би свои?

— Имам много снимки, но още не съм публикувала нищо.

— Е, сигурна съм, че това ще се промени скоро, като се има предвид успехът, който си постигнала само като работиш за „Хартбрейкърс“.

След интервюто Джей Джей се извини за случилото се, каза, че не е искал Трейси да ме поставя в центъра на вниманието, но аз махнах с ръка. Колкото и ужасяващ да беше този импровизиран разговор, аз бях разбрала нещо.

Преди да пусна първата си публикация, Алек ми каза нещо, което не можех да проумея напълно досега. Каза, че мога да снимам каквото и да е, свързано с групата, и техните фенове ще го харесат. Затова, макар че положителната реакция на блога наистина засили увереността ми, вече знаех, че всъщност хората не одобряват точно моята работа. Хората харесваха блога заради „Хартбрейкърс“.

Странно, но не бях разстроена. Ако исках да разбера какво наистина мислят хората за моята работа, трябваше да покажа нещо от себе си. Разговорът с Трейси ми показа, че „Хрониката на «Хартбрейкърс»“ всъщност не принадлежи на мен. Да, аз снимах и аз водех блога, но той не представяше мен самата, особено като фотограф.

През следващите няколко дни прекарвах свободното си време в преглеждане на стари снимки на компютъра, в опит да реша кои от тях ме определят. Някой може да каже, че всички ме определят, защото аз съм ги направила, но не ставаше така. За мен не всички снимки бяха еднакви.

Разгледах всяка много внимателно, защото някои изпъкваха, бяха по-ярки и по-ясни. Сякаш шофирах през буря, която връхлита с такава сила, че чистачките на предното стъкло не могат да смогнат. Тогава, внезапно, виждах зелената светлина на светофара сред морето от чернота, която ми казваше да продължавам, продължавам, продължавам!

Беше интуитивен процес. Отварях някоя снимка и тя ме връщаше в момента или към човека, към мястото, и точно това я правеше важна. Макар че моят свят беше продължил напред, споменът, който бях уловила, още беше същият и това исках да споделя с хората.

— Какво гледаш? — попита ме Зандър.

Беше събота сутрин и ние бяхме на летището, чакахме да се качим на самолета. Опитвах се да използвам тези свободни часове, за да свърша нещо, защото групата имаше много натоварена програма още щом кацнехме.

Вдигнах поглед от екрана и го погледнах.

— Работя.

— Не публикува ли в блога вчера? — попита той. — Как така имаш още работа?

— Не работя за блога на групата. Мисля да създам свой собствен фотографски уебсайт.

— Това е яко, Стела! Готов ли е вече?

— Почти го привършвам. Просто се занимавам с някои подробности и се опитвам да събера кураж да публикувам проклетото нещо. Може ли да чуя мнението ти? Не знам дали този шрифт пасва на темата на блога.

— Не — каза той. Отговорът му беше толкова неочакван, че едва не изпуснах лаптопа. Той сигурно забеляза изненадата ми, защото добави: — Имам предвид, че нямаш нужда от моето мнение. Струва ми се, че само си търсиш извинения, за да избегнеш трудната част. Спри да се съмняваш в себе си.

Зандър беше прав — уебсайтът бе готов от предния ден, но някъде в дъното на съзнанието си още се страхувах, че не е достатъчно добър, че аз не съм достатъчно добра, че никой няма да го хареса. Съмнявах се в себе си, както се съмнявах през първата седмица на тази работа и трябваше да спра.

Затова спрях.

* * *

— Ами „Наполеон Динамита“?

— Ами не — казах аз. С Оливър се бяхме изтегнали на дивана в апартамента на момчетата и се чудехме какво да гледаме. Групата като никога имаше почивен ден, затова, докато Джей Джей, Зандър и Алек бяха на разходка из града, ние решихме да се насладим на един спокоен следобед.

— Много си кисела днес — каза той, изключи телевизора и хвърли дистанционното настрани.

— Не съм. Просто не ми се гледат тъпи момчешки филми — казах аз, но знаех, че е прав.

Три седмици бяха минали, откакто се присъединих към турнето на „Хартбрейкърс“, което означаваше, че от двайсет и един дни бях сама. Освен това означаваше, че днес Кара щеше да има почивка от химиотерапията. Мама вероятно беше излязла рано сутринта, за да я вземе, и семейството ми се беше събрало за филмов маратон или турнир по карти. Като знаех, че са заедно и се радват на компанията си, сърцето ми се разтуптяваше. Ако не беше натоварената програма на момчетата, която да ме разсейва, нямаше да спирам да мисля, че не съм с тях, затова съжалих, че не излязох с другите да разгледам града. Поне умът ми щеше да е зает с нещо друго.

— По-скоро какъвто и да е филм — измърмори Оливър. — Я дай да ти видя телефона. — Той протегна ръка на възглавницата между нас, с отворена длан, сякаш очакваше да му го дам без никакви възражения.

— Не искаш ли твърде много? — попитах аз, но все пак се предадох. — Къде е твоят?

От нощта, когато готвихме заедно, нещата между нас се бяха променили. Той ми помогна да се справя с нещо, което ме измъчваше през последните четири години, и това сякаш създаде връзка между нас, или може би поправи връзката, която разруших, когато предложих да сме само приятели. Вече нямаше неловка тишина или сковани любезности; Оливър се държеше, както когато се срещнахме — весело и игриво — само че без целувките.

— В джоба ми е — каза той, докато преглеждаше телефона ми.

— Защо ти е моят?

Той натисна бутона за избиране.

— Защото се обаждам на сестра ти.

Скочих от мястото си.

— Какво? Оливър, недей! — Опитах да си взема телефона, но той го прехвърли в другата си ръка и не можех да го достигна.

— Тихо! — притисна пръст към устните си. — Пуснал съм го на високоговорител.

След разговора ни за болестта на Кара, аз вече говорех по-свободно с него за нея, което облекчаваше малко мъката по дома. Но не знаех дали ще мога да разговарям с нея днес — щях да се депресирам още повече.

— Стела, здрасти! — каза тя, щом вдигна. — Много се радвам, че се обаждаш.

— Кара ли е? — попита Оливър, а сестра ми замълча. — Ало?

— Кой се обажда? — попита тя съвсем тихо, сякаш вече знаеше отговора на въпроса си, но не можеше да повярва.

— Обажда се Оливър — каза той съвсем делово.

Не беше нужно да си казва фамилията, защото Кара беше наясно кой е и чух как си поема накъсано дъх.

— Господи божичко! — Въздъхна и на мен ми се прииска да видя познатото изумено и ококорено изражение. — Ама наистина ли? Не се майтапиш с мен, нали? Защото няма да е смешно.

— Не, няма — отвърна Оливър. — Освен това Стела ще ме убие, ако направя подобно нещо.

— Прав си — съгласи се Кара и се отпусна много по-скоро, отколкото предполагах. — Абсолютно ще те убие.

— Всъщност мисля, че вече обмисля убийството ми — каза той, като ме погледна. — Гледа ме много страховито.

— О, я стига — казах аз и скръстих ръце.

— Аха — рече Кара. — Определено звучи бясна. Какво си направил?

— Обадих ти се без нейно разрешение.

— Трябваше да попиташ! — възкликнах аз.

— Тя щеше да ми откаже — обясни Оливър на Кара. — Цял ден е намусена, макар че не го признава, и трябваше да направя нещо. Реших, че ако поговори с теб, ще се разведри.

Звънкият смях на Кара изпълни стаята.

— Тя е много упорита.

— Не ме ли обсъдихте вече? — измърморих аз, но раздразнението ми към Оливър отслабваше всеки път щом чуех смеха на Кара.

Накрая дори не говорих с нея. Оливър не затвори телефона цял час, говореха за всякакви неща, а аз слушах. Когато накрая й каза довиждане, аз мълчаливо плъзнах телефона в джоба си.

— Не си ядосана, нали? — попита той след няколко секунди тишина.

— Не.

— Сигурна ли си? Много си мълчалива.

— Сигурна съм — усмихнах се аз. — Това, което направи, и за двете ни, беше много мило.

Не само беше зарадвал Кара с обаждането си, но разведри и мен. Имах нужда от точно това — да знам, че тя е щастлива. Никога не бях мислила за него само като за приятел. Това беше импулсивно решение. Но сега не ми се струваше толкова лошо. Оливър беше доказал, че наистина е мой приятел.

— За мен беше удоволствие — каза той, — но го направих по съвсем егоистични причини. Исках да видя усмивката ти.

После той се наведе и прибра един кичур зад ухото ми. Застинах под пръстите му и усмивката, която каза, че искал, също помръкна. От толкова близо усещах миризмата му — на канела от одеколона и на препарат за пране от дрехите — и я вдишах. Знаех, че е опасно да сме така близо, но не знаех как да се отдръпна.

— ОЛИВЪР! — Беше Джей Джей, който влетя така внезапно, че аз подскочих. Не бях чула завръщането му, но нямаше как да пропусна вика: — ОЛИВЪР, КЪДЕ СИ?

— Ей, човече! — извика Оливър в отговор. Извърна се, за да погледне зад облегалката на дивана. — Тук съм.

Джей Джей нахлу в стаята като разярен бик.

— Какво е това, по дяволите? — попита той. Стискаше нещо в ръката си и когато стигна до нас, го плесна на масичката.

И двамата се наведохме да погледнем. Видях снимка на Оливър, но после забелязах и текста под нея. Това беше списание, което Джей Джей бе сгънал надве, отворено на статия за „Хартбрейкърс“.

Оливър вдигна поглед от списанието към него.

— Не разбирам какъв е проблемът.

— Ами не знам, може би това проклето интервю? — Джей Джей грабна списанието и започна да чете на глас. Оливър направи физиономия. — На въпроса каква ще е бъдещата музика на групата, Оливър беше много прям: „Нашият следващ албум ще е много подобен на сегашния. Феновете ни явно го харесват, така че защо да разваляме нещо успешно?“. Какво става, Оливър?

— Казах ти, че съм дал това интервю — сви рамене той. — И още не разбирам защо се държиш така. На мен ми звучи добре.

— Не за това говорихме. — Джей Джей заби пръст в страницата. Както винаги, беше с тясна тениска и аз забелязах как мускулите и вените по ръцете му изпъкват под кожата. Не бях виждала Джей Джей така ядосан и стаих дъх, не знаех какво да направя.

Оливър скочи от дивана.

— Така ли? И какво точно сме говорили, Джей Джей?

— Ти майтапиш ли се с мен? Цял ден измисляхме идеи за новия албум и никоя от тях не включваше боклука, който правихме досега. Ти каза…

— Може да съм си променил решението — сопна се Оливър, преди Джей Джей да довърши.

Джей Джей отстъпи крачка назад и бавно и невярващо поклати глава.

— Ти говориш сериозно? — Вратът и ушите му още бяха зачервени, но лицето пребледняваше.

Нещо в гласа му явно докосна Оливър, защото изражението му омекна и той отпусна юмруци.

— Виж, Джей Джей. Съжалявам. Това е само една глупава статия. Още нищо не е решено. Знаеш го, нали?

— Не знам, ти знаеш ли? — отвърна Джей Джей и аз се намръщих, не успявах да следя разговора им. — Защото не ми изглежда така.

Оливър се почеса по тила.

— Стига, човече — започна той, но Джей Джей се завъртя и излезе. — Изчакай само секунда да… — Външната врата се затръшна. — По дяволите, Джей Джей!

След няколко седмици с „Хартбрейкърс“ бях започнала да си мисля, че слуховете за конфликт в групата наистина са само слухове. Разбира се, бях ги виждала да се карат, но това беше нормално, защото постоянно бяха заедно. Но сега се случваше нещо различно.

Бях чувала Джей Джей да прави остри и неясни коментари, които ме караха да мисля, че той не харесва музиката на собствената си група, но за първи път тази тема се материализираше в цял разговор. Все пак нямах представа какво става и знаех, че пропускам важни парчета от пъзела. Обърнах се към Оливър за някакво обяснение, но той хукна след Джей Джей и аз останах на дивана да се чудя какво, по дяволите, се случва.