Али Новак
Сърца за разбиване (2)

Глава 2

Притисках чело към прозореца и оставях погледа си да се рее по сградите, които се плъзгаха покрай мен. С Дрю бяхме пътували цяла нощ и слава богу, пристигнахме в Чикаго доста преди сутрешните задръствания. Още беше тъмно, но слабото лилаво сияние на хоризонта вече оповестяваше появата на слънцето. Въпреки че бе твърде рано да се регистрираме в хотела, ние се отправихме към центъра, за да го намерим. Дрю искаше да паркира някъде колата и да оставим багажа си.

Цяла нощ не бях спала, за да му правя компания, и сега бях твърде изморена, за да се концентрирам върху каквото и да било. Ако не си вземех скоро дозата кофеин, вероятно нямаше да изкарам будна деня. Точно когато клепачите ми вече се спускаха, една зелена табела привлече вниманието ми. Изправих се рязко на седалката.

— Дрю, спри! „Старбъкс“!

Той подскочи, неволно изви волана наляво и колата поднесе леко в другата лента. В пет сутринта движението не беше много натоварено, но видях тревогата на лицето на брат ми.

— Стела, щяхме да се пребием — рече той и издиша треперливо, когато успешно върна колата в нашето платно. — Изкарах си ангелите!

— Извинявай — отвърнах, докато той паркираше до тротоара.

— За мен кафе, ти какво ще искаш?

— Едно обикновено кафе. Без сметана.

Сбърчих нос.

— Отвратително е така — казах, докато откопчавах колана си.

— То би трябвало така да се пие — обясни ми той и се облегна в седалката, готов да чака.

Ухилих му се, слязох от колата и тръгнах към заведението. Когато влязох вътре, над мен дрънна звънче и ме посрещна миризмата на прясно сварено кафе. Зад плота имаше само една служителка, жена на средна възраст с бухнала коса, която тъкмо вземаше поръчката на друг клиент.

Докато си чаках реда, оглеждах момчето пред мен. Беше висок и слаб, вероятно на моята възраст, но не можех да съм сигурна, без да видя лицето му. Светлокафява чуплива коса стърчеше изпод прилепналата шапка. Носеше тясна бяла тениска, дизайнерски джинси и сиви гуменки: просто, но стилно. Не се сдържах и го огледах от глава до пети за втори път. Обикновено харесвам момчета с големи мускули и набола брада, но нещо в този ми се стори интересно. Изглеждаше някак арт и ми хареса.

— Два долара и деветдесет и пет цента. — Видях как момчето извади портфейл от джоба си, измъкна пет долара и ги подаде. След като му върна ресто, жената каза:

— Сега ще дойда. Трябва да донеса соево мляко от другия хладилник.

— Няма проблем — отвърна той и прибра рестото.

Жената изчезна през входа за служители и аз останах сама с момчето. Докато я чакаше, той потупваше с ръце по плота в ритъма на някаква песен. Прокашлях се, за да усети, че не е сам, той се обърна и най-сетне видя, че стоя зад него.

Усмихна ми се, това бе една от онези широки усмивки, придружени от сладки трапчинки, и аз го зяпнах като идиотка. Нещо в него ме поразяваше, сякаш го познавах отнякъде, което беше невъзможно, защото не се бяхме срещали. Докоснах по навик фотоапарата си и усмивката му помръкна. За миг и двамата застинахме, но после момчето някак успя да се усмихне отново и сякаш зачака да кажа нещо.

Не можех да издържам повече на този поглед и вдигнах глава към огромната дъска с менюто, която висеше над нас. Макар че вече знаех какво ще поръчам, внимателно изучавах наличностите. Определено трябваше да наемат още един човек. Момчето ме гледаше и аз се опитах да не му обръщам внимание.

— Е — рече той и най-сетне наруши тишината. — Много хубав апарат. Сигурно обичаш фотографията?

Подскочих при звука на гласа му. Момчето се облегна назад на плота и скръсти небрежно ръце на гърдите си.

— Ами благодаря — отвърнах. — Това е подранил подарък за рождения ми ден. И да, обичам я.

— По-конкретно?

— Най-много харесвам портретите — казах и се заиграх с капачката на обектива, отварях я, затварях я. — Но общо взето, снимам всичко.

— Защо точно портрети?

— Чувал ли си за Бианка Бридж? — Усетих как се усмихвам и не дочаках отговора му. — Тя е най-добрият фотограф на всички времена и прави невероятни снимки на хора от целия свят. Всъщност дойдох в Чикаго, за да видя галерията й.

— Хм — той килна глава настрани. — Не съм я чувал. — Отблъсна се от плота и пристъпи към мен. Металната войнишка плочка на шията му отрази лъч светлина и заблещука. — Може ли да погледна? — попита и посочи апарата ми.

Стиснах апарата, колебаех се.

— Ами… — не знаех какво да кажа. Жената се дотътри от задната стаичка с кутия соево мляко в ръка и когато пак погледнах към момчето, видях, че е извило вежда, сякаш казваше: „Е?“, и кимнах. При други обстоятелства щях да откажа, но той беше някак очарователен и уверен. Освен това исках да се усмихне отново. Свалих каишката от врата си и му подадох апарата. Ръката му докосна моята и по кожата ми плъзнаха тръпки.

— Така ли? — рече той и ме снима. Не можах да се сдържа, ухилих се. Беше хванал апарата съвсем неправилно, личеше, че няма и представа как се прави.

— Не. — Посегнах да му помогна. — Вероятно ще трябва да го фокусираш. Дай, ще ти покажа. — Сложих ръка върху неговата и му показах как да върти обектива. Той ме погледна за миг и ръката ми замръзна. От толкова близо видях гъстите черни мигли, които обрамчваха тъмносини очи, и в стомаха ми запърхаха пеперуди.

Той вдигна камерата пред лицето си.

— Усмихни се! — Но аз се извърнах и косата скри лицето ми. — Какво има? Фотографката не обича да я снимат? — попита той и пак ме снима.

— Не съвсем. — Взех апарата, окачих го на шията си, хванах го с две ръце и въздъхнах тежко. — Определено предпочитам аз да гледам през обектива. — Фокусирах на лицето му за миг, но рязко се извърнах надясно и снимах служителката. Вдигнах апарата, за да види образа на екрана. — Най-добре е хората да не знаят, че ги снимаш. Така стават истински кадри. А истинското е най-красиво.

— А какво става, когато знаят, че ги снимаш? — Той се приближи още повече и макар че говореше едва чуто, аз долавях всяка дума.

Поех дълбоко дъх и преброих до три наум, за да събера кураж. После отстъпих назад и фокусирах върху него. Той се наведе към мен с невъзмутимо изражение, но така — с апарата между нас — не ми се струваше толкова притеснителен. Виждах само обект. Пръстът ми натисна копчето три пъти, а после свалих апарата, за да видим снимките. Определено ми беше ден за хубави снимки.

Накрая му отговорих:

— И те могат да бъдат красиви.

Устните му потрепнаха в усмивка, но преди да каже нещо, жената беше готова с поръчката му.

— Ето, кафе лате със соево мляко — рече тя и му подаде чашата. — Ей там има захар, ако желаете.

— Благодаря — каза той, но не поглеждаше към нея. Взираше се в мен, когато посегна да вземе чашата. Накрая, след три дълги секунди, се обърна и тръгна към захарта и бъркалките.

— Извинете, че се забавих — продължи жената. — Какво ще обичате? — Втренчих се в нея с леко отворена уста. Напълно бях забравила защо изобщо съм в „Старбъкс“. — Скъпа?

— А, да — рекох и прибрах един кичур зад ухото си. — Ами може ли едно дълго черно кафе и голямо лешниково капучино.

— Нещо друго?

— Не, благодаря.

Тя натисна няколко бутона на касата.

— Добре, осем долара и деветдесет и осем цента.

Извадих портмонето от чантата си и затърсих десетачка.

— Знам, че имах някъде… — мърморих си. Не исках да тичам до колата — щеше да е ужасно смущаващо — но намерих само кредитната карта, а ми бе позволено да я използвам само в краен случай.

— Аз плащам. — Момчето плесна двайсетачка на плота и ми смигна. Преплетох пръсти, докато гледах ту него, ту парите, и картата се изплъзна от ръката ми.

— По дяволите! — Понечих да я взема, но той ме изпревари — наведе се и я вдигна от пода. Преобърна я в ръката си, погледна името и ми я подаде.

— Заповядай.

— Благодаря.

— Радвам се, че се запознахме Стела Самюълс. — Лека усмивка изкриви ъгълчето на устата му, докато изричаше името ми. — Забавлявай се в галерията днес. — После се обърна и излезе. Аз стоях като истукан и гледах как вратата се затваря след него.

— Ето, скъпа. Едно дълго кафе и едно голямо лешниково капучино. — Жената плъзна напитките по плота към мен. — Приятелят ти си остави рестото. Искаш ли го?

— Задръжте го — отвърнах, без да я поглеждам.

Грабнах чашите и хукнах към вратата да попитам момчето за името му, но когато излязох на тротоара, не го видях никъде.

— Защо се забави толкова? — оплака се Дрю, когато най-сетне се тръшнах на седалката си.

— Ами нали знаеш, соево мляко, фотоапарат — задърдорих аз. Още мислех за момчето.

Дрю се задави с кафето.

— Заляла си новия си апарат със соево мляко?

— А? — Концентрирах се върху него и осъзнах какво ме пита: — О, не, нищо, нищо.

Брат ми ме гледа още малко, преди да поклати глава.

— Изпий си кофеина. Имаш нужда.

* * *

— Беше невероятно! — възкликнах аз, когато с Дрю излязохме от галерията на Бианка.

За разлика от сутринта, кипях от енергия, достатъчна да прехвърча петте пресечки до радиото, където щяха да дават автографи.

— Е, вероятно не бих избрал точно тази дума — рече той.

— Стига де — блъснах го с рамо. — Не се ли чувстваш вдъхновен?

— Не съвсем. Просто цяла сутрин зяпахме снимки на стена.

Този разговор ми беше познат. Вече бях водила такива с всеки член на моето семейство, когато им показвах новите творби на Бианка и бях запленена. Никой не ги харесваше толкова и аз се научих да не обръщам внимание на липсата им на интерес. Мама все обвиняваше сестра си, леля Доун, за моята така наречена „артистична арогантност“, иначе казано, когато съм се прехласвала снобски по някоя снимка и съм се опитвала да обясня идеята зад нея.

Леля Доун е една от онези изискани дами от Източния бряг, които пият мартини като вода и купуват произведения на изкуството само ако в цената им има много нули. Веднъж, когато бях на дванайсет, тя ме заведе на един арт аукцион в Ню Йорк. Три часа бродихме сред изложените произведения и тя ме научи кои картини са класни и кои не са, умение, без което едно дванайсетгодишно дете спокойно можеше да мине. Разбира се, нейното понятие за качество бе много по-различно от моето. За нея беше важно кой е авторът, а не обектът, докато аз предпочитах черно-белите фотографии, изложени в дъното на галерията. На всяка от тях имаше различни хора и аз се чудех кои ли са и какво си мислят.

— Но всяка снимка означава нещо — казах аз и се обърнах към Дрю. Знаех, че няма да разбере, но това не пречеше да продължа да се надявам. Не бях сноб по отношение на изкуството като леля Доун или както мама си мислеше; просто много обичах фотографията. А мама можеше да търси причината за това само в едно: в не съвсем обичайните ми гимназиални години.

Когато Кара се разболя, мама направи всичко възможно за нас с Дрю животът да продължи нормално. Но лечението на Кара беше дълго и мъчително, а ние тримата не обичахме да сме разделени, не и когато положението е толкова сериозно. Когато дойде втората година в гимназията, с Дрю прекарвахме повече време в болницата, отколкото в училище. Умолявахме мама да минем на домашно обучение, или както аз го наричах — болнично обучение, за да можем да бъдем с Кара и все пак да получим образование. Накрая тя се съгласи и ние не се върнахме вече в училище.

Преди това ми беше много хубаво, че сме тризнаци. Това ни отличаваше и децата ни смятаха за готини. Сякаш бяхме някакво екзотично животно в зоопарка, което всеки иска да види, и винаги ни питаха дали можем да си четем мислите и дали имаме еднакви усещания. Ние редовно правехме шоу. Дрю се щипеше, а ние с Кара се хващахме на същото място и правехме физиономии, все едно ни е заболяло.

Едва в гимназията осъзнах, че хората ме възприемат само като една от тризнаците Самюълс. В първия час по литература момичето до мен ме попита:

— Ти Кара ли си, или другото момиче? — Сякаш единственото, което ме определяше, бе, че съм една от трима. Тогава реших, че трябва да се отделя от брат ми и сестра ми, да заявя себе си и други такива. Проблемът беше, че всъщност не знаех как да го направя.

Мислех си за момичето от часа по литература. Тя имаше от онези ужасни халки на носа и приличаше на бик, а раста плитките й бяха боядисани в лилаво. Обзалагах се, че никой не можеше да забрави коя е — не и когато изглежда така. Но аз не бях смела като нея. Халката на носа ме плашеше — когато най-после се осмелих да го направя след две години, си сложих само малко лъскаво камъче — а и нямах намерение да се занимавам постоянно с боядисването на кестенявата ми коса в синьо, който бе любимият ми цвят. Накрая реших проблема с един кичур ултрамарин и така започна метаморфозата ми от Стела тризначката в личността Стела.

Гимназията ми се струваше шанс да се откъсна, да открия коя съм и през първите няколко месеца се заех с това. Дрю, който също като татко е висок и едър, лесно влезе във футболния отбор. Кара по принцип е най-дружелюбната от нас, затова лесно се присъедини към мажоретките и стана част от комитета за годишника.

Но въпреки че обикновено правехме всичко заедно, аз реших да не ставам мажоретка. Вместо това се записах във възможно най-много клубове по интереси — от студентския съвет, който ненавиждах, до академичен декатлон, който също ненавиждах. Така си препълних графика, че през първите два месеца имах чувството, че нямам брат и сестра — толкова рядко ги виждах.

Най обичах клуба по изкуство. Не само защото харесвах по-странните деца, но и защото ставаше дума за въображение и творчество, а това ми се струваше интересно.

Когато Кара се разболя обаче, нашето индивидуално развитие като че ли само пое на обратен ход и ние отново се превърнахме в тризнаци. Понякога зървах онези, които можехме да бъдем, от фрагментите от гимназията, останали у нас: Кара не ходеше никъде, без да пробва поне три различни блясъка за устни, а Дрю винаги опитваше да се състезава — или да ме победи на скрабъл, или да отгатне цвета на последния вагон на влака.

Затова се държах така здраво за фотографията; тя бе единственото ми бягство в период от живота ми, който трябваше да е само мой, но всъщност не беше. Един приятел от клуба ме запозна с нея и макар че не бях роден талант, ми хареса достатъчно, за да опитам да се развивам. И така, докато другите тийнейджъри се оправяха някак в гимназията, експериментираха и допускаха грешки, аз бях в болницата, както винаги, но поне имах нещо само мое.

Преди да започна да обяснявам най-подробно защо творбите на Бианка са толкова значими, забелязах един страхотен кадър нагоре по тротоара.

— Ооо, гледай! — извиках и хукнах да го снимам.

— Стела — рече Дрю, когато ме настигна. — Това е противопожарен кран. Имаме си такива и в Минесота.

— Да, но виж как интересно е осветен от слънцето — отвърнах и фокусирах апарата.

Дрю изсумтя.

— Моля те, не ми говори за символното значение на контраста между светлината и сенките или някаква друга щуротия.

— Няма — отвърнах и се наведох за по-близък план. — Просто мисля, че е красив.

— Но това е само противопожарен кран — повтори той и на челото му се появиха бръчки, за които мама ни предупреждаваше, че може да ни останат завинаги, ако се мръщим твърде често.

Тъй като знаех, че от десет снимки поне една ще е добра, аз се изправих и смушках Дрю в ребрата.

— Няма, няма, въпреки че това е наистина много символистичен противопожарен кран.

Дрю отвори уста да възрази, но явно размисли и поклати глава.

— Хайде, фотографке. Ще закъснеем за автографите. — Обърна се и продължи по тротоара, като очакваше да го последвам.

— Добре, добре — засмях се аз и се затичах след него. — Идвам.

* * *

След десет минути стигнахме до радиото и Дрю се оказа прав: бяхме закъснели.

— Нищо не разбирам — казах аз, когато се наредихме в края на дълга опашка. — Трябваше да започнат след час.

Дрю скръсти ръце и ме стрелна с поглед.

— Господи, Стела! Наистина ли си изненадана, че толкова много народ се е събрал да види една световноизвестна група?

— Е, добре де, не съм — признах аз. — Вероятно трябваше да дойдем по-рано, но не ми се излизаше от галерията.

— Знам — каза Дрю по-ведро. — Да се надяваме, че няма да чакаме твърде дълго.

— Да се надяваме — казах аз, но като гледах опашката пред нас, ме обзеха сериозни съмнения.

Деветдесет и пет процента от събралите се бяха от женски пол — имаше няколко майки с малки момиченца, но предимно тийнейджърки, облечени с рокли на цветя или готини блузки. Правеха муцки и позираха с приятелки за снимки в Инстаграм, и пищяха от възторг, докато си показваха сувенири, свързани с групата.

Огледах момичетата около мен и се почувствах като натрапница с обикновената тениска и кецовете. Пригладих косата си и съжалих, че не се бях сресала сутринта. Вместо това просто я бях прибрала на конска опашка, защото така се виждаше добре синият кичур. Няколко момичета ни поглеждаха с любопитство, но усещах, че е само защото, така да се каже, „изпъквах“, или всъщност се интересуваха от Дрю. Макар че за мен бе важно да се различавам от брат ми и сестра ми, не ми харесваше да се чувствам не на място. Огледах тълпата, за да се уверя, че никой не ме гледа, дръпнах ластика от косата си и прокарах пръсти през нея. Никой нямаше камъче на носа, нито надупчено от обици ухо като мен, но не мислех да свалям и тях.

Накрая тълпата от естроген се втурна напред, защото вратите на радиото се отвориха. Аз склоних за миг глава в благодарност, но облекчението ми не трая дълго. Щом влязох, видях оградена от въже опашка, която се виеше през огромното фоайе и краят й не се виждаше.

— Стига бе! — възкликнах аз.

Дрю понечи да каже нещо, но беше прекъснат от рева на тълпата. Запуших ушите си в опит да блокирам внезапните писъци на стотиците фенове.

— Дами и господа! — обяви един мъж през мегафон. — Моля, посрещнете „Хартбрейкърс“.

Дори застанала на пръсти, не видях момчетата, които бяха причината за този възторг. Твърде много момичета скачаха пред мен, за да ги зърнат.

Още един залп викове разтърси залата, а после от вградената озвучителна система гръмна песен. Дрю извади айпода от задния си джоб и си сложи слушалките. Аз изстенах силно, защото знаех, че дори да проверя в раницата, няма да намеря моя там. Бях го оставила в колата и Дрю се изкикоти, когато видя паниката на лицето ми.

— Да поиграем на камък, ножица, хартия за него? — предложих с най-умилителното си изражение.

— Не те чувам, Стела — ухили се той. — Пуснал съм силно музиката.

Усили я още повече и започна да клати глава в ритъма на онова, което слушаше. Аз затворих очи от безсилие. Остатъкът от деня щеше да е кошмарен.

* * *

Главата ми пулсираше. След два часа сладникави песнички, писъци и блъскане имах чувството, че мозъкът ми ще се взриви в черепа.

С Кара бяхме плашещо подобни по много начини. И двете можехме да изрецитираме всяка реплика от всеки епизод на „Приятели“, сякаш лично бяхме написали и продуцирали сериала, мразехме фъстъчено масло, защото се полепваше гадно по небцето, и двете никога не бяхме имали гаджета. Но между нас съществуваше една много значима разлика — и тя беше вкусът за музика. Докато с Дрю чакахме на опашката за автограф, дори животът ми да зависеше от това, не можех да проумея защо тя харесва „Хартбрейкърс“. Като гледах физиономията на Дрю, той също не можеше. Батерията на айпода беше паднала преди час и сега и двамата страдахме.

— Тя със сигурност е осиновена — измърморих аз, а Дрю се изхили.

— Вие сте съвсем еднакви.

— Глупости — отвърнах и поклатих глава. — Не, честно. Какво не й е наред?

— Мисля, че е виновно момичето, което беше в нейната стая миналата година.

— Онова с левкемията?

— Да. Тя направи сборни дискове за всички момичета на етажа.

— Трябва да я съдим.

Дрю се засмя и потърка слепоочията си.

— Сериозно, мисля, че продължителното излагане на този музикален боклук ме повреди. Не би ли трябвало опашката да върви по-бързо?

— Абсолютно.

Новият диск на „Хартбрейкърс“ се въртеше безспирно, но въпреки това при началото на всяка песен избухваха писъци. Вече можех да пея с парчетата, ако поискам.

Момичето пред мен се обърна.

— О, господи! Това е най-хубавата им песен! — възкликна тя, сякаш вече не я беше чула милион пъти днес. — Обичам „Хартбрейкърс“!

Едва се сдържах да не направя физиономия. Сигурно всяка тяхна песен беше най-хубавата. Затворих очи и поех дълбоко дъх.

— Още колко има? — попитах Дрю за десети път.

Не можех да видя началото на опашката, но трябваше да приближаваме. Ако не… е, не знаех още колко ще издържа това мъчение. Дрю, който беше с почти четиридесет сантиметра по-висок от Кара и мен, изпъна врат над тълпата и погледна в посоката, в която предполагах, че се намира групата.

После погледна надолу и ми се усмихна.

— Май остават само десетина минути.

— О, слава богу! — Посегнах към раницата и извадих вещите на сестра ми. Диск на „Хартбрейкърс“, плакат и тениска от турне. Ако тя не откачеше от радост заради този подарък…

Минутите минаваха и ние бавно напредвахме. Колкото по-близо стигахме, толкова по-често успявах да зърна групата през тълпата. Светкавици проблясваха. Скоро щяхме да сме само на няколко души разстояние от тях. Когато момичетата, които се бяха струпали пред масата, си тръгнеха…

Аз най-сетне успях да видя „Хартбрейкърс“. Огледах ги и сърцето ми замря.

Зад масата седяха четири момчета. В десния край имаше едно мускулесто момче с тясна тениска и къса тъмна коса. На лявата му ръка, близо до рамото бяха татуирани преплетени черни спирали. До него седеше висок кльощав тип с рошава розово-руса коса и дебели очила. Третото момче също беше русо, но косата му бе обръсната на буквата Т и така наплескана с гел, че всеки кичур си кротуваше на мястото. На шията му висеше жицата на слушалки и той не спираше да намества накрайниците в ушите си.

Но очите ми изскочиха, когато видях последното момче; то имаше позната чуплива коса и убийствена усмивка: момчето от „Старбъкс“. Усетих, че се изчервявам. Той говореше с едно момиче, докато подписваше плакат, после посегна през масата и я прегърна. Тя отмина и аз видях сълзи по бузите й. Умът ми превключи на трета космическа. Бях флиртувала с момче от любимата група на сестра ми? Със звезда?

Опашката пак помръдна напред и аз осъзнах, че ще трябва да говоря с него отново. Какво ли щеше да направи, когато ме види? Дали щеше да ме помни? Разбира се, казах си. Та ние флиртувахме цели пет минути и той ми плати кафетата! Но пък вероятно го беше правил с милион момичета. Дланите ми се изпотиха и аз бързо ги избърсах в тениската на гърба си.

Осъзнах, че не искам да ме помни. Бях му казала, че съм в Чикаго, за да видя артгалерия, а не заради „Хартбрейкърс“. Когато застанех пред него и го помолех за автограф, сигурно щеше да се изсмее и да си помисли, че съм поредната откачена фенка.

— Те изглеждат като хлапета — каза Дрю и ме изтръгна от мислите ми. Откъснах очи от момчето.

— Какво? — попитах с разтуптяно сърце.

— Групата. — Дрю ме изгледа с интерес. — Добре ли си, Стела? Малко си бледичка.

— Какво? — отвърнах пак и се насилих да се засмея. — Съвсем съм си добре. О, да, прав си. Малки момченца.

Той още се взираше в мен, сякаш разбрал, че нещо не е наред, затова продължи с шегата:

— Виж го онзи кльощавия вляво. Сигурно е на дванайсет.

Дрю погледна към момчето, което бях срещнала сутринта, и леко се усмихна.

— Не знам, на мен ми изглежда на тринайсет.

Онова момиче пак се обърна, този път с възмутено изражение.

— Оливър е на осемнайсет. Спрете да му се подигравате. Не е хубаво.

Оливър, казах си и опитах да запомня добре това име. Внезапно се сетих защо ми се беше сторил толкова познат. Кара четеше статия в списание за него, където твърдяха, че бил истински разбивач на сърца.

— Майтапиш се, нали? — отвърна й Дрю с престорено изумление.

Тя сложи ръка на кръста си.

— Да ти приличам на майтапчийка? — Когато брат ми не отговори, тя продължи: — „Хартбрейкърс“ са най-талантливата група на всички времена, а Оливър е невероятен. Така че запазете глупостите за себе си.

Дрю я погледа още малко с отворена уста, накрая се съвзе и за моя изненада, се извини на момичето.

— Е, госпожо Пери — започна той, след като погледна тениската й. На нея пишеше: „Бъдещата госпожа Оливър Пери“. — Моля, приемете най-искрените ми извинения. Не исках да ви обидя и няма да се повтори.

— Не се извинявай на мен — сопна се тя и посочи Оливър. — Извини се на него.

— Следващият! — извикаха охранителите.

Момичето се обърна и за миг се преобрази — усмивката й беше толкова широка, че сигурно болеше. Примигнах от изненада. Заради спора им не бях забелязала колко близо сме стигнали до масата. Празният ми стомах се преобърна.

— Дрю, май си прав — казах аз и му подадох нещата на Кара. — Не ми е добре. Трябва да ида до тоалетната.

— Няма начин, Стела. — Той ме хвана за тениската, когато се опитах да избягам. — Няма да се измъкнеш толкова лесно. Не ми пука дори да се издрайфаш върху групата, но отказвам да ида при тях сам.

Усетих, че ръцете ми треперят от ужас. Нямаше начин да застана пред Оливър.

— Но, Дрю… — изскимтях аз.

Той ме погледна неумолимо.

— Правим го за Кара.

Прехапах устна. Беше прав. Сестра ни бе милиард пъти по-важна от моята гордост. Въздъхнах и увесих глава. Скандалджийката и приятелките й се отдалечиха от масата и аз стаих дъх. Надявах се липсата на кислород да успокои нервите ми.

Внезапно момчетата станаха и тръгнаха да излизат от залата.

— Чакайте, къде отиват? — попита Дрю.

— Съжалявам — отвърна един здравеняк от охраната. — Момчетата приключиха за днес. Трябва да си починат преди концерта утре.

Аз забравих за притесненията си и се озъбих на мъжа:

— Ние чакаме от часове.

— Да, както и всички зад вас — изтъкна той. — Момчетата не могат да дадат автографи на всички, феновете са твърде много. Желая ви повече късмет следващия път.

— Но аз не съм тук заради себе си. Искахме да направим подарък за рождения ден на сестра ни. Тя…

Но нямаше значение какво ще кажа. „Хартбрейкърс“ си бяха отишли.