Али Новак
Сърца за разбиване (23)

Глава 23

Наистина бях чула брат ми в коридора. Няколко минути след като Оливър си тръгна, Дрю отвори вратата.

— Чук, чук — рече той и почука по рамката. — Как се чувстваш, Ракетке?

— Не толкова зле, колкото очаквах. Влез.

Той се поколеба за секунда на прага, но все пак влезе. Тръгна към креслото, в което преди минути бе седял Оливър, и когато стигна до него, приглади тениската си, преди да седне.

— Какво има? — попитах аз. Държеше се някак странно.

Дрю поклати глава.

— Нищо.

— О, да. — Скръстих ръце. — Очевидно.

— Ами… — замълча и се размърда в креслото, — може би се чудя за Оливър.

— Какво за него? — попитах и се постарах да не въздъхна. Явно го беше видял да излиза от стаята ми и макар да знаех, че рано или късно, ще попита, се надявах да не го направи точно сега.

— Изминал е толкова път чак до тук?

Свих рамене, надявах се небрежно.

— Да. Искал да се увери, че съм добре.

Той се намръщи.

— И вече си тръгва? Не беше много дълга визита.

— Той е зает човек, Дрю. Вероятно няма време да стои тук и да играе карти. — Знаех, че съм рязка, но не исках да обяснявам личните си проблеми на брат ми. Каквито всъщност вече нямах, защото с Оливър бяхме скъсали.

Но въпреки че, като чух истината за случилото се между нас, донякъде се успокоих и въпреки че бях простила на Оливър, все още усещах тежест в гърдите си, когато мислех за него. Преди да съсипе всичко, аз бях почти сигурна, че го обичам, и това чувство нямаше да изчезне за една нощ; щеше да остане в сърцето ми дълго и трябваше да се справя някак с него. Но не и сега. Не и тук, не и с Дрю, и определено не когато имах много по-важни проблеми, с които да се справям, като например здравето на сестра ми.

— Може би си права — рече той.

— Но?

Потърка брадичката си.

— Не знам. Мислех си, че между вас има нещо.

— Питаш дали сме гаджета? — присвих очи аз. — Разбира се, че не.

— Е, добре — вдигна ръце той. — Просто се чудех.

След това той се отпусна в креслото. Изглеждаше изтощен, което не беше изненадващо, но мен ме притесняваше повече изражението на очите му. Или по-скоро липсата на такова — те изглеждаха някак помътнели и отнесени.

— Дрю — казах аз и устата ми внезапно пресъхна. — Добре ли си?

Той не отговори веднага.

— Да. — Но изражението му още беше отпуснато.

— Не ми изглеждаш добре.

— Знаеш ли. — Той потърка лицето си. — Понякога си истински трън в задника.

— Това ми е специалност — казах аз и стиснах устни. Нямаше да се измъкне с шеги. — Просто ми кажи.

— Добре. — Той килна глава назад и се вгледа в тавана. — Предполагам, че просто… не мога да спра да мисля, че това е последният й шанс.

— Какво? — попитах, смръщена.

— На Кара — уточни той и очите му пак помътняха. — Страхувам се, че това е последният й шанс да оздравее.

О… Дрю не беше такъв оптимист като Кара по време на лечението й — никой не беше. Но никога не бе изразявал открито страховете си, особено най-ужасния. Преди няколко месеца аз се измъчвах от същото и се борех със същия леден ужас, който пропълзяваше в ума ми.

Но не и той.

— Кара няма нужда от други шансове — казах аз и осъзнах, че не съм изплашена. — Тя ще оздравее.

Той сви вежди.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото съм сигурна.

Когато разбрах, че първата трансплантация е неуспешна, аз бях ужасена. Знаех, че и сега трябва да съм, защото нямаше никаква гаранция, че това лечение ще свърши работа, но сърцето ми биеше спокойно. Дрю беше прав — този бе последният шанс на Кара. Но това нямаше значение. Този път всичко щеше да е различно. Не знаех откъде съм толкова сигурна, просто го усещах.

* * *

След три седмици отведохме Кара у дома. Броят на тромбоцитите, левкоцитите и на червените кръвни телца още беше нисък, но втората трансплантация бе успешна.

Макар че я изписаха, доктор Мичъл обясни, че възстановяването й ще продължи дълго. Щяха да минат месеци, преди да се почувства по-силна, и ако ракът не се завърнеше, щеше да измине цяла година, преди да се оправи напълно. През това време имаше огромен риск от инфекция и Кара трябваше да посещава редовно клиниката, за да следят състоянието й.

Но нищо от думите на доктор Мичъл не можеше да помрачи радостта ми — аз бях превъзбудена и щастлива, но най-вече облекчена. Кара не бе изгубила последния си шанс.

Няколко дни след официалното й изписване от болницата ние лежахме на леглото й и гледахме филм. Тя беше много отпаднала и затова прекарвахме повечето време в стаята й. Нямах нищо против; аз обичах алените стени, златните възглавници и тоалетката, отрупана с бижута, гримове и парфюми. Всеки сантиметър от тази стая ми напомняше за сестра ми.

Когато тръгнаха надписите, Кара изключи телевизора и се обърна към мен:

— Искам да поговорим за нещо.

— Така ли?

Още не бях свалила болничната гривна, пъхнах пръст под нея и я завъртях на китката си. Харесваше ми да си играя с нея. С черни букви бяха изписани моите данни: пълно име, лекар, дата на раждане и друга важна информация за сестрите. Нямаше причина още да я нося, но се бях привързала — може би защото ми напомняше през какво бяхме минали с Кара.

— За Оливър. Знам какво е станало между вас.

Цялата се сковах и пуснах гривната.

— Какво? Откъде знаеш? — Не че възнамерявах да го държа в тайна от нея, но си мислех, че колкото по-малко говоря за това, толкова по-скоро ще го забравя.

— Той ми каза — рече тя малко гузно. — След като е бил при теб онзи ден в болницата, той дойде при мен. Не знам кое ме шокира повече: че наистина си гадже на Оливър Пери или че той беше съсипан и ми разказа всичко. Сякаш все още опитваше да се извини, като признае всичко пред мен.

— Какво е направил? — ахнах аз. — Защо не ми каза нищо?

Очите й лъщяха.

— О, както ти ми каза защо си скъсала с него?

Отново усетих пробождането на вината и не можех да я погледна. Отхвърлих одеялото и станах от леглото. Кара беше права. Трябваше да й кажа всичко: как Оливър ме заряза и какво беше неговото обяснение, защото не трябваше тя да го научава от него.

— Е, Стела? — каза Кара, когато не отговорих. — Нямаш ли коментар?

— Добре. — Бузите ми пламнаха. — Щях да ти кажа всичко, но си имахме достатъчно грижи покрай втората трансплантация.

Тя въздъхна и киселото й изражение изчезна.

— Разбирам това, Стела. Наистина. Ти винаги се грижиш за мен и съм ти благодарна, но понякога трябва да ми позволиш и аз да се погрижа за теб. Нали това правят сестрите. Дори само като те изслушам.

— Знам това — казах и забих поглед в килима. — Благодаря ти, Кара.

— Наистина ли?

Рязко вдигнах глава.

— Да. — Гледах я право в очите. Никога нямаше да забравя как тя искаше да се жертва, за да ми върне живота.

— Добре — кимна рязко Кара, — защото аз не за това исках да поговорим.

О, супер. Тя изглеждаше странно, сякаш се притесняваше от разговора, който ще последва, и аз се разтревожих. Неволно започнах да въртя камъчето на носа си.

— Добре, какво има?

Тя прехапа устна, преди да поеме рязко дъх и да се прокашля.

— Той липсва ли ти?

Вместо да отговоря, се вгледах през прозореца, защото не исках да разбере колко много ме е развълнувал този въпрос. От другата страна на улицата съседските деца играеха на моравата пред къщата си. Събираха паднали есенни листа и после скачаха право в ярката червено-оранжево-жълта купчина. Хелоуин беше в края на месеца и тяхната веранда вече беше украсена за празника, на стъпалата бяха подредени тикви, които чакаха да бъдат издълбани. За миг ми се прииска да съм навън с тях и да се радвам на последното хубаво време преди зимата.

— Стела? — настоя Кара.

Въздъхнах. Разбира се, че Оливър ми липсваше. Нямаше как да е иначе. Колкото и да се опитвах да го изхвърля от ума си, той все се промъкваше през прозорци и пукнатини. Това беше омагьосан кръг. Минаваха няколко дни, без да мисля за него, а после виждах плакатите на „Хартбрейкърс“ в стаята на Кара или чувах тяхна песен по радиото и всички спомени и чувства, които удържах, ме заливаха отново.

Толкова много неща ми липсваха, липсваше ми усмивката му и как прекарваше пръсти през косата ми. Но най-вече ми лисваше това, че когато бях близо до него, се превръщах в друга, в силна, уверена, готова да превземе света. Все още бях този човек, но изобщо не се съмнявах, че ако не бяха Оливър Пери и „Хартбрейкърс“, моето ново Аз все още щеше да е затворено в старата си изплашена версия.

След няколко минути тишина аз се обърнах към Кара.

— Да — казах накрая, щом очите ни се срещнаха. — Липсва ми повече, отколкото би трябвало.

— Повече, отколкото би трябвало? Какво означава това?

— Че е трудно да продължиш напред.

Кара не отговори веднага, дълго обмисля думите ми.

— А да ти е идвало на ума — започна тя плахо, — че не можеш да продължиш, защото не бива да го правиш?

Въздъхнах.

— Би било хубаво да си мисля така, но повярвай ми, постъпвам правилно.

— Откъде знаеш?

През последните четири години се приготвях сърцето ми да бъде разбито. Знаех, че шансовете на Кара да оздравее са също толкова големи, колкото и да продължи танца си към смъртта, но никога не го изричах. Но с нищо не можах да се подготвя за Оливър — не очаквах появата му. Когато той ми разби сърцето, а не сестра ми, изненадата беше толкова ужасна, че още се опитвах да събера всички парченца. Да, бях му простила. Но исках ли да му дам отново сърцето си, когато по него още личаха неизлекувани пукнатини? Никога.

— Защото той ме нарани, Кара. Въпреки че съжалява, не е сигурно, че няма да го направи отново.

Кара поклати глава.

— Нищо не е сигурно в този живот. Понякога трябва просто да рискуваш.

— Не си права. След като се разделих с него, вече съм сигурна, че няма да ме нарани отново.

— Ако смяташ, че това е най-доброто за теб, разбирам, но да ти кажа, на мен ми се струва, че въпреки това ти още изпитваш болка.