Али Новак
Сърца за разбиване (11)

Глава 11

Нямах представа как изглежда Пол. Бяхме говорили само два пъти по телефона: първия път, когато се обади с предложението, и втория — когато приех. Въпреки това го познах веднага щом влязох във фоайето на хотела. Седеше в едно от многобройните кресла и говореше оживено по телефона. Косата му беше тъмночервена и беше облечен със зелена риза и въпреки това, колкото и да е невероятно, цветовете не се биеха. Познах го по начина, по който се усмихваше и размахваше ръка; някак тези маниери си пасваха с гласа от телефонните разговори.

Когато се приближих, той сигурно също ме позна, защото очите му светнаха и затвори телефона.

— Стела, скъпа — възкликна Пол и стана да ме поздрави. — Толкова се радвам, че най-после се срещаме.

— Аз също. — Оставих куфара си. — Много се вълнувам.

— Прекрасно, прекрасно — каза той и плесна с ръце. — Трябва да си поговорим за много неща, но сигурно умираш от глад след полета. Защо не идем да хапнем? — посочи той към ресторанта на хотела.

Бях твърде нервна, за да закуся, а фъстъците в самолета бяха стари и гранясали, затова ги оставих на масичката, за да ги изхвърли стюардесата. Сега стомахът ми протестираше.

— Би било чудесно.

Бързо ни настаниха и след като погледнах менюто, реших да си взема закуска за обяд. Поръчах чинии с бъркани яйца, бекон, препечени филийки и голяма чаша портокалов сок, а Пол си взе пилешка супа. Начевах последната филийка, когато той избута купата и извади папка от куфарчето си. На нея с големи букви беше изписано името ми.

— Да видим какво има тук — каза той.

Вътре имаше документи, в които бяха описани професионалните ми задължения. Пол ми беше изпратил информация по имейла преди няколко дни, но отново я повтори, за да е сигурен, че всичко е наред. Трябваше да изчета документите и да се подпиша на пунктираните линии. Когато приключихме, беше почти девет и аз едва си държах очите отворени. Денят бе изморителен.

— Извинявай, че те задържах толкова дълго — каза той, докато събираше всичко в папката. — Но вече се оправихме със скучната част и можеш да се концентрираш върху забавната. Вълнуваш ли се за утре?

— Всъщност съм малко притеснена — признах аз.

Не беше официален работен ден, но Пол беше уредил да съм с групата. Искаше да видя един техен ден на турне. Дори не беше нужно да снимам, ако не искам, трябваше само да отида навреме и да бъда с тях. Все пак стомахът ми се свиваше.

Да, бях решила да приема работата, но все още се притеснявах да започна нещо ново без Кара и Дрю. Освен това Оливър щеше да е там. Как ли щеше да се държи? При мисълта, че ще го видя на сутринта, храната, която току-що бях изяла, се разбунтува в стомаха ми.

— Не се тревожи — каза ми Пол. — Доколкото познавам момчетата, ще те накарат да се почувстваш като у дома си.

Това не ми прозвуча много успокоително — притеснявах се именно заради един от тях. Не знаех как да реагирам, затова се усмихнах и казах:

— Не се съмнявам.

След това Пол ми даде необходимата информация, да се регистрирам в хотела, и след двайсет минути вече отварях вратата на стаята си. Включих осветлението, пуснах куфара и изритах с въздишка обувките си. Краката ме боляха и бях ужасно изморена, но исках да се приготвя за сутринта. Затова макар че леглото ме зовеше, аз се принудих да се изкъпя набързо и разопаковах дрехите си. Апаратът не ми трябваше, но все пак го извадих — нямаше да ходя никъде без него. Едва тогава, след като два пъти проверих будилника, си легнах.

Всеки мускул ме болеше от дългото пътуване и си мислех, че ще заспя веднага, но вместо това се взирах в тавана. Бях сама, нямаше какво да ме разсейва и не можех да спра да мисля, да се въртя и да се притеснявам, защото утре щях да видя Оливър отново.

В Чикаго, когато пътищата ни се пресякоха, прекарах една вълнуваща нощ с него. Беше замайващо и така неочаквано, че бях на седмото небе. После се разделихме, както знаех, че ще стане, и на сутринта вече не виждах звезди. Бях малко тъжна, особено когато се питах какво ли би било, ако Оливър беше обикновено момче и се бяхме срещнали при други обстоятелства, но не възнамерявах да храня нереалистични надежди — и двамата щяхме да тръгнем по своя път. Не знаех дали ще се разстрои, че не му се обаждам, но трябваше да направя най-доброто за себе си.

Сега, по някаква комична игра на съдбата, пътят ми отново се пресичаше с неговия. Щяхме да прекараме заедно следващите два месеца и нямах представа какво да очаквам. Дали щеше да е като преди, или моментите ни заедно бяха вълнуващи само защото знаехме, че няма да траят дълго?

Така или иначе, скоро щях да разбера.

* * *

Подраних точно с две минути. Пол ми беше казал, че ще се срещне с групата в шест, и когато излязох от асансьора, телефонът ми показваше шест без две минути. Исках да ида поне с десет минути по-рано първия си ден, но се преобличах два пъти.

Всички с всичкия си още спяха, затова фоайето бе относително празно. По-точно, в него имаше трима души — рецепционистът, който пишеше нещо на компютъра, един портиер изпразваше кошчетата за боклук, а една жена четеше на дивана, където вечерта бе седял Пол.

Нямаше никой от „Хартбрейкърс“ или от техния антураж, празният ми стомах се сви. Знаех, че е глупаво, но се притесних да не съм объркала часа и вече да са заминали. Пак си погледнах телефона — точно шест. Поеми малко кофеин и се успокой, казах си и тръгнах да закуся. Вероятно просто закъсняваха.

Щом влязох в малката зала до фоайето, започнах да въртя камъчето на носа си и да си поемам дълбоко дъх. В другия край имаше маса със сервирани банички, зърнена закуска, твърдо сварени яйце и кошничка с различни плодове. Насочих се право към кафе машината. Бях така концентрирана върху кафето, че не забелязах кой седи на една от масите зад мен. Когато се обърнах, едва не изтървах чашата.

Четеше нещо на телефона си. До него имаше чиния с недокосната поничка с глазура и чаша с капак, от която на конец висеше етикетче на чаена торбичка. Чупливата му коса беше по-рошава от преди, сякаш не се беше сресал, и под очите му имаше тъмни сенки.

— Олив… — Гласът ме предаде и аз се прокашлях, за да опитам отново: — Оливър.

Той вдигна глава. Примигна няколко пъти и отвори леко уста, сякаш не беше съвсем сигурен какво вижда. След три дълги секунди стана от масата.

— Стела, здравей!

— Здрасти — отвърнах и се усмихнах несигурно. Той също се усмихна и започна да прокарва металната войнишка плочка по брадичката си.

— Радвам се да те видя. — И тогава, преди да се усетя, той ме прегърна. Това беше най-бързата прегръдка в света, но все пак ме накара да се усмихна.

— Да, аз също.

Преди да измислим какво още да кажем, някой извиква името ми — или по-точно негова много странна версия.

— Ей, Стела-Барабела! — извика Джей Джей. Лесно го забелязах в празната зала, размахваше ръце, сякаш да привлече вниманието ми. — Най-сетне си тук!

До него стоеше Зандър, червеникаворусата му коса беше сплескана на тила — в стил, който брат ми наричаше „синдром на възглавницата“. Той се прозя, свали очилата и потърка очите си.

— Здрасти, момчета — казах аз. Джей Джей се приближи, сграбчи ме в прегръдка и ме отлепи от земята. Не можах да не се засмея — това приятелско посрещане донякъде успокои нервите ми.

— Харесва ли ти прякорът, който ти измислих? — попита той. — Сега си вече почетен член на бандата, трябва ти прякор.

— Ами малко е дълъг — отвърнах аз.

— Да, предполагах, че това ще се окаже проблем — рече той и поклати глава. — Добре, тогава само Барабела.

— Откога имаме прякори? — попита Оливър, преди да кажа на Джей Джей, че предпочитам да ме нарича Стела. Единствените, които ме наричаха с галени имена, бяха Кара и Дрю, а аз не исках да потъвам още отсега в носталгия по дома.

— От винаги — каза Джей Джей и се ухили.

— И как така аз нямам?

— Напротив, имаш много. Тлъстия Малоун и Тъпото копеле са ми най-любими, но има и други: Лайнян бургер, Загубеняка и Посеркото — каза Джей Джей; раменете на Зандър се разтресоха, явно опитваше сдържи смеха си.

— Да не забравиш Кретена — добави Алек, който се материализира зад него. Едва не се задавих, когато чух гласа му, не бях чувала Алек да обижда някое от момчетата, но Оливър остана невъзмутим и му показа среден пръст. — Къртни ни чака — продължи Алек, като посочи с палец през рамо. — Трябва да вървим.

Оливър грабна чая си от масата, а Джей Джей отнесе недокоснатата му поничка и всички последвахме Алек към фоайето.

— Стела! — възкликна Пол, когато ме видя. Стоеше до въртящите се врати с висока руса жена, мениджъра на групата. — Вече си тук, прекрасно. Искам да те запозная с един човек. Стела, запознай се с Къртни. Тя е много красивият и много отруден мениджър на „Хартбрейкърс“. Къртни, това е Стела. Новият фотограф, наех я да води блога, за който ти говорих.

Къртни се обърна и вдигна вежди, щом ме видя.

— Аз те познавам — каза тя с усмивка.

— Вече сте се срещали? — попита Пол.

— В Чикаго, но не мисля, че ни запознаха подобаващо. — Къртни стисна под мишница клипборда, който държеше, и подаде ръка. — Аз съм Къртни Стилър, майка по заместване на момчетата.

— Приятно ми е — отвърнах и стиснах ръката й.

— И на мен — каза тя и се върна към работата. — Това ли е всичко, Пол? Ще се погрижа добре за Стела днес, но наистина трябва да тръгваме.

— Добре — отговори той, — аз дойдох само да ви запозная. Имам среща след петнайсет минути. Стела, обади ми се, ако се нуждаеш от нещо. Момчета, дръжте се добре с моето момиче, иначе…

— Обиждаш ме, Пол — каза Джей Джей, натъпка остатъка от поничката в устата си и сложи ръка на сърцето си. По устните му остана малко от глазурата и той бързо я облиза. — Кога не съм се държал добре?

Пол го изгледа, но телефонът му иззвъня и той изчезна.

— Добре, откачалки — каза Къртни. — Да вървим. Момчетата замърмориха в протест, но тръгнаха редом с нея. Бях много впечатлена — тази жена командваше като истински сержант. Изведе бързо всички навън, после се качихме в един голям седан, който чакаше до тротоара. Аз се качих последна и бяха останали само две свободни места: едно до Оливър в другия край на колата, и едно до вратата. Колата вече потегляше и взе решението вместо мен; тръшнах се на мястото до Зандър.

— Закуска — каза Къртни и извади четири банана от голямата си чанта. Погледна ме извинително: — Извинявай, Стела. Напълно забравих, че ще си с нас днес.

— Няма проблеми — махнах аз с ръка. — И без това не закусвам.

— Това не е полезно за теб — каза Зандър, докато внимателно белеше банана. — Закуската отключва метаболизма.

— Усвен ши й вкушна — каза Джей Джей, който беше натъпкал половината банан в устата си.

Къртни веднага започна да чете графика им за деня. Опитах да я слушам внимателно, но усещах единствено, че Оливър ме гледа. Когато колата спря на едно кръстовище, той се надигна.

— Мръдни се — каза на Зандър и се напъха между нас. Щом закопча колана, ми даде своя банан. — Вземи, кой знае кога ще обядваме. Може да ти потрябва.

— Ами ти?

Той сви рамене.

— Аз не съм голям фен на калия. Ще се оправя.

— Добре, благодаря. — Прибрах плода в чантата на апарата, където нямаше да се смачка, и опитах да сдържа усмивката си. Знаех, че е само плод, но имах чувството, че е някакъв знак за това, което предстои, сякаш означаваше, че ни е било писано да бъдем заедно не само една нощ.

— … след интервюто в радиото, отиваме в другия край на града за саундчек. Ако си спомням добре, там ще са победителите от едно състезание, които ще ви слушат, затова ще трябва да ги поздравите набързо! После отивате право в гримьорните. Концертът започва в девет. Забравих ли нещо?

— Да — рече Джей Джей. — Харесва ли ти да юркаш така нещастните роби?

Къртни не се смути.

— Живея за това. Нещо друго?

— За интервюто — каза Алек и се обърнах към него. — Има ли списък с въпроси? За да… — замълча и се озърна към мен, — ами да знаем какво да очакваме?

— О, да! Тук някъде беше. — Къртни зарови в огромната си чанта и извади лист хартия. — След случилото се предишния път настоях да ги прегледам предварително и освен това дадох да се разбере, че няма да отговаряте на въпроси относно слуховете… — Тя замълча.

Усетих как Оливър до мен се напряга и всички притихнаха. Имах чувството, че са смутени заради моето присъствие, защото, когато ги огледах, никой не срещна очите ми. Явно пропусках нещо, всички знаеха, че пропускам нещо, но никой не искаше да ми каже какво е. Свих се назад в кожената седалка и се втренчих в ръцете си, в опит да стана невидима.

Алек се прокашля, благодари и взе листа от Къртни.

Дори тя изглеждаше смутена от внезапното мълчание и не каза нищо. Примигна няколко пъти, разтърси глава и рече:

— Моля, Алек. Погрижи се всички да го прегледат. Ще трябва да…

Тя продължи да говори, но аз вече не слушах.

— Хей — прошепна Оливър и леко ме сбута с лакът. — Добре ли си?

Вдигнах рязко глава.

— Дали съм добре?

— Аха, умълчала си се.

Не можех да разбера дали се шегува, или наистина се преструваше, че според него аз съм тази, която се държи странно.

— Умълчала ли съм се?

— Аха — отвърна той бавно. — Всяка моя дума ли ще повтаряш?

Явно се преструваше. Не исках да развалям нещата между нас, затова се усмихнах и смених темата:

— Всяка моя дума ли ще повтаряш?

— Ясно, ти си откачалка. И изобщо не си ми липсвала.

— Да — отвърнах, като прехапах устна. — И ти изобщо не си ми липсвал.