Али Новак
Сърца за разбиване (10)

Глава 10

Нищо не можеше да заглуши натежалия от гняв глас на Кара в главата ми, но писъкът на вокала на „Байоник Боун“, Фреди К., който се носеше от уредбата ми, почти успяваше. Откакто си тръгнах от болницата, не спирах да мисля за скандала ни.

— СТЕЛА!

Долових движение с периферното си зрение, вдигнах поглед и видях Дрю. Той стоеше на прага на стаята ми и махаше с ръце, за да привлече вниманието ми. Изглеждаше вбесен и се зачудих откога ли стои там.

— Какво? — надвиках аз музиката. Дрю раздвижи устни, явно каза нещо, но не го разбрах. — Какво?

Той извъртя очи, втурна се през стаята, натисна един бутон на уредбата и пресече Фреди К. насред писък.

— Защо слушаш това нещо? — попита той, изкриви лице и завъртя пръст в ухото си.

Седях с кръстосани крака на пода, пред мен на килима бяха пръснати снимки отпреди година. Когато се преместихме в Рочестър, бях натъпкала всичко в кутии и сега ги подреждах по дати, за да се разсея.

— Успокоява ме — отвърнах, без да вдигам поглед от снимките. — Как беше в колежа?

— Забавно. Обиколих кампуса, взех си програмата. Такива неща — каза Дрю. — Ами ти? Как мина твоят ден?

Гърбът ми се скова.

— Добре. — Взех друга снимка и се вгледах в нея, за да не забележи смущението ми. — Нищо особено, обядвах с мама. Гледах Нетфликс.

— Стела, отбих се в болницата, преди да се прибера.

— О… — Оставих снимката на купчината с черно-белите и въздъхнах. — И тя ти е казала всичко?

Дрю скръсти ръце и се облегна на скрина ми.

— Абсолютно всичко.

— Значи, си дошъл да ми се караш? — Когато реших да се откажа от университета, Дрю ясно изрази неодобрението си. И ми го напомняше при всяка възможност, а аз имах чувството, че такава пак се е появила.

— Защо да ти се карам?

— Не знам — свих рамене. — Защото мислиш, че съм глупава?

— Не мисля, че си глупава, Ракетке.

— Но? — При Дрю винаги имаше „но“.

— Това те прави щастлива — посочи колекцията от снимки на пода. — Опитвам се да разбера защо би отказала работа, в която ще правиш онова, което обичаш.

Не му отговорих, поне не това, което искаше да чуе, и сведох очи.

— По-важно е да съм тук с Кара.

— Не — отвърна той така решително, че аз го погледнах. Отдръпна се от скрина и клекна до мен. — Не казвам, че Кара не е важна, но забрави за нея за секунда. Представи си, че не е болна. Би ли отказала работата?

Въпросът се стовари върху мен и аз затворих очи, сякаш за да избегна отговора.

— Защо това да има значение?

— Защото си задаваш грешните въпроси.

— Нима? — Отворих рязко очи. — И какви въпроси би трябвало да си задавам, Дрю?

— Запитай се от какво се страхуваш.

Притиснах длани към лицето си и поклатих глава.

— Как очакваш да отговоря на това?

— Трябва да приемеш работата. Иначе никога няма да разбереш. — Стисна рамото ми и ме остави насаме с мислите ми.

* * *

Погледнах будилника и изстенах:

— О, стига бе!

Сграбчих възглавницата, бухнах я и се обърнах на другата страна в опит да намеря удобно положение. Минаваше полунощ и аз се опитвах да заспя, но умът ми работеше на пълни обороти и не ми позволяваше.

След скандала бях видяла Кара само веднъж. Отидох в болницата на сутринта, за да се опитам да изгладя нещата, но тя отказа да говори с мен, „освен ако — каза ми — не си дошла да ми съобщиш, че приемаш предложението на Пол“. Всъщност беше толкова бясна, че заплаши да не ми проговори отново, докато не приема работата. Не я бях приела, но и не я бях отказала. Въпреки това тя ме изгони.

Три дни по-късно още не знаех какво да направя. Трябваше просто да избера и макар че не бях нерешителен човек, всеки опит се оказваше неуспешен. За мен решенията винаги бяха прости: да или не, черно или бяло, пепси или кока-кола. Може би защото бях импулсивна, хвърлях се с главата напред и слушах сърцето си. Но какво трябваше да направя, когато сърцето ми искаше две напълно противоположни неща?

Запитай се от какво се страхуваш.

Въпросът на Дрю плаваше из главата ми и колкото и да се опитвах да го потопя, той не искаше да потъне, а се носеше по бурната повърхност на мислите ми с яростна решителност.

— По дяволите! — Отхвърлих завивката, когато осъзнах, че няма да заспя. Станах от леглото и стъпих на нещо остро — вероятно фиба — и от устата ми се изля доста цветиста реч.

Стаята ми се беше превърнала в кочина за последните три дни и това ме тормозеше. Включих лампата, примижах, докато очите ми свикнат със светлината, и почнах да подреждам напосоки. Колекцията ми с дискове, които обикновено живееха на купчина до уредбата, беше разпиляна по бюрото — бях ги разхвърляла, докато търсех „Байоник Боун“ вечерта. Отне ми няколко минути да ги подредя, както ми харесваше, най-любимите — най-отгоре, а после минах към дрехите. Скринът ми сякаш беше повърнал на пода. Не знаех кое е мръсно, затова помирисвах всяка дреха, сгъвах чистите и хвърлях останалите в коша за пране.

Действах трескаво, стрелках се из стаята като играчка на пружина, която всеки момент ще изгуби тяга. Когато най-сетне изразходвах гнева си, по челото ми имаше пот, а стаята беше добила нормалния си вид.

— Стела? — Дрю отвори вратата на стаята ми, примигвайки на светлината. Не си направи труда да прикрие прозявката си. — Какви ги вършиш?

— Нищо. Събудих ли те? — Погледнах пак часовника. Беше два и седемнайсет.

Той кимна.

— Блъскаше чекмеджета и други неща.

— Извинявай. Заех се с предизвикано от безсъние почистване.

— Ужас. Мислех си дали… — Замълча и вдигна вежда. — Стела, да не си… събираш багажа?

— Багажът ли? — повторих смръщена. — Не. — После погледнах към леглото си и видях каквото бе видял и той.

На него имаше пет спретнати купчинки с най-необходимите дрехи: тениски, панталони, бельо и т.н.; в чантата на апарата бяха прибрани всички приставки, а той лежеше до нея; цветна колекция от сенки за очи и червила бе събрана в чантичката ми за грим на бели и черни райета; и накрая имаше торбичка, пълна с любимите ми бонбони. Сега ми трябваше само куфар.

— Ами аз… — Направо онемях, докато стоях там и усещах как сърцето ми блъска в гърдите. Как го бях направила, без да се усетя?

Дрю забеляза рязката промяна в настроението ми и пристъпи към мен.

— Хей, всичко е наред — рече той бързо и вдигна ръка. — Нямах нищо предвид. Просто ми стана любопитно.

— Не, не е наред — възкликнах аз и посочих нещата на леглото. — Как ще е наред, когато дори не съм осъзнала, че го правя? Не съм наред с главата, Дрю. Колкото повече се опитвам да взема решение, толкова повече се притеснявам и вече буквално усещам как сърцето ми бумти.

— Съжалявам — каза той и ме прегърна. — Просто дишай дълбоко.

Послушах го. Започнах да вдишвам и да издишвам. Първите няколко пъти бяха треперливи и изминаха минути, докато се успокоя. Притисках глава към гърдите му и чувах ритъма на сърцето му — концентрирах се върху него.

Накрая събрах кураж да измърморя в тениската му:

— Как изобщо ще го направя?

— Кое? — попита той и се отдръпна, за да ме погледне.

— Как ще си тръгна? Ще остана сама.

Дрю килна глава, сякаш не можеше да ме разбере, и аз се извърнах. Бях пропуснала един чорап, взех го изпод леглото и се концентрирах върху него. Дрю вероятно ме мислеше за глупачка, защото кой осемнайсетгодишен се страхува да напусне дома си?

— Знаеш ли — каза той, седна на леглото и ме дръпна към себе си. — И аз съм притеснен.

Преглътнах и го погледнах.

— Така ли?

— Да, за колежа.

— Наистина ли? — За какво имаше да се притеснява той? Щеше да е на час път от дома и щеше да се прибира всеки уикенд.

— Как иначе? Ами ако се окаже, че не съм достатъчно умен, или съквартирантът ми е някоя откачалка? И какво ще стане, ако не си намеря приятели и ме мъчи носталгия по дома?

— Тогава не отивай — казах аз, макар да знаех, че е смешно.

Дрю се засмя.

— Радвам се, че ще ида. Притесненията са част от преживяването. Просто трябва да вярваш, че ще е хубаво и ще си струва.

Това имаше смисъл, но някак все още не ме устройваше.

— Много се развълнувах, когато Пол се обади, но после си помислих, че ще трябва да се разделя с теб и с Кара, и се паникьосах. Винаги сме били заедно.

Дрю се усмихна.

— Тримата мускетари.

— Точно.

— Пак ще сме заедно — каза той и блъсна рамото си в моето. — Това, че ще сме на различни места, нищо не променя.

— Знам. — Взирах се право пред себе си.

— Дори да идеш на Луната. — Той вдигна кутре. — Обещавам.

Дрю беше прав. Притеснението ми да напусна дома беше само това — притеснение. Сигурно можех да се оправя с него, ако не беше ужасното усещане, от което не можех да се отърся.

Беше нещо подобно: Стоя на брега и гледам океана. Всичко е малко познато, може би защото си спомням брега на Северна Каролина. Слънцето ме огрява и колкото повече се потя, толкова повече искам да се съблека и да се гмурна. Но навсякъде по плажа има табели с предупреждения за мъртви течения. Да, водата изглежда съвсем спокойна, но макар че не мога да я видя, опасността е под повърхността, дебне и чака да ме отнесе.

Ето така се чувствах при мисълта да приема предложението на Пол; не можех да разбера съвсем какво ме тревожи толкова много — това беше мъртва зона, опасност под спокойната вода. Но знаех, че е там, и се страхувах, че ще се удавя в нея. Но пък да приемеш работа като фотограф не можеше да се сравни с плуването в опасни води. Нямаше да умра, ако направех нещо за себе си.

Все се питах от какво се страхувам, но всеки път не успявах да го видя. И това бе почти толкова плашещо, колкото и мисълта да замина. Дори ми беше трудно да мисля за него, така че оставаше само едно — да последвам съвета на брат си. Защото, ако не приемех работата, никога нямаше да разбера дали наистина нещо се спотайва под повърхността.