Али Новак
Сърца за разбиване (7)

Глава 7

Когато излязохме от асансьора, Арън изгледа неодобрително Оливър.

— Къде бяхте? — попита той.

Вече се бяхме изморили от играта, затова оставихме момчетата и се върнахме в апартамента.

— Извинявай, Арън. Изгубихме се — каза Оливър с усмивка.

— Къде? В някое езеро? — попита саркастично Арън и ни огледа.

— Много беше голямо — отвърна Оливър и разпери ръце, за да покаже колко точно. — Сигурно беше голямо като океан. Залутахме се в средата, имаше и един голям октопод и отровни водорасли. Едва не се удавих, защото ми се схвана бедрото, но Стела ме извади на брега. Беше невероятна спасителна акция, макар че, за нещастие, не се наложи дишане уста в уста.

— Отровни водорасли, значи? — отвърна Арън, когато влязохме в апартамента и Оливър затвори вратата.

— Няма ли да иде да ги търси при басейна? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Сигурно.

— Значи, и те ще трябва да се върнат? — попитах, чувствах се виновна. — Не исках да им разваляме забавлението.

Оливър хвърли мократа си кърпа на един стол.

— Това, че знае къде са, не означава, че ще ги накара да излязат от там — каза той.

— Сигурен ли си? — Потърквах ръцете си, за да се стопля. Бях оставила дрехите си до басейна и внезапно си спомних, че съм само по сутиен и пликчета, увита с една малка кърпа. Беше студено.

— Не се тревожи — отговори той. После посочи по коридора към една стая, вероятно беше спалнята му. — Искаш ли да се преоблечеш?

Замръзвах, от косата ми капеше вода и до краката ми се събираше малка локвичка.

— Ще е чудесно.

Когато Оливър се върна, беше облечен със спортни шорти и обикновена бяла тениска. Подаде същите шорти и на мен и къс черен потник. Вдигнах вежда, когато го взех от ръцете му.

— Съжалявам — каза ми Оливър и леко се изчерви. — Това беше най-малката дреха, която намерих.

— Е, предполагам, че не бива да съм придирчива — отвърнах и свих рамене. Когато свалих кърпата, за да облека потника, Оливър се обърна настрани. Аз напъхах ръце в дупките и бързо го навлякох. Въпреки че според него беше малък, на мен ми стигна доста под кръста. Поех дълбоко дъх и вдишах миризмата на Оливър: на перилен препарат и канела. Беше странна комбинация, но хубава и аз се усмихнах. Оливър се закашля — ням въпрос дали вече съм готова.

Смутена, намъкнах шортите и навих няколко пъти ластика.

— Готово — казах, когато издърпах оплетената си коса от потника. Оливър се обърна и се вгледа в мен.

— Какво? — попитах.

Той поклати глава.

— Нищо. Е, какво искаш да правим?

— Не знам. — Пристъпих към дивана, право в локвичката, която се беше събрала под мен, подхлъзнах се и стомахът ми подскочи.

— Ей! — Ръцете му се стрелнаха и ме придърпаха към него, преди да изгубя равновесие. Адреналинът още бушуваше в мен, аз застинах и зачаках сърцето ми да се успокои.

— Добре ли си? — попита той и се отдръпна леко, за да погледне надолу към мен. Още държеше ръцете ми и внезапно аз усещах единствено че сме съвсем близо, гърдите ни бяха само на няколко сантиметра разстояние. Оливър сигурно забеляза това, защото бързо ме пусна и отстъпи от мен.

Аз потърках мястото на ръката си, където ме беше стиснал, и извърнах очи.

— Добре съм — после си поех бързо дъх, — но това беше смъртоносна хватка. Ти си като Хълк.

Той се усмихна.

— Страхотно. Хълк е любимият ми супергерой.

— Хълк ли? Наистина? Защо?

— Защото позеленява и си пръска дрехите. Това се казва мъж.

— Аз лично не предпочитам зелени мъже.

— Е, добре. Кой е твоят любим супергерой?

— Супергерои. Скуби Ду и неговата тайфа.

— Те не са супергерой. Дори нямат специални сили.

— И Батман няма, но се брои — отвърнах аз. — Освен това Скуби Ду винаги хваща лошия.

— Което е наистина изумително, като се има предвид, че са група загубеняци.

— Господи, Оливър! Вземи си думите обратно! — Никой нямаше да обижда Скуби Ду.

— Стига де, това филмче е от седемдесетте. Виж например буса им, Загадъчната машина. Истинска хипария, а Шаги и Скуби винаги са гладни, като след напушване.

Запуших уши.

— Съсипваш любимото ми детско филмче!

Оливър се засмя силно и от сърце и се хвана за корема с две ръце.

— Извинявай, извинявай — рече той, докато се успокояваше. — Спирам.

— Твърде късно — отвърнах и се тръшнах на дивана. — Вредата е нанесена.

— Може ли да ти се реванширам? — попита Оливър, щом седна до мен. — Искаш ли да гледаме любимия ти филм?

Кимнах. Гледането на филм беше приемлива и лесна дейност.

— Добре, но да не е с ужаси. Мразя филми на ужасите.

Оливър се засмя.

— Вече категорично те обявявам за бъзла.

— Така ли? — вдигнах вежди аз.

— Аха — отвърна той и се примъкна към мен. — Обзалагам се, че мога да позная твоите три най-любими филма.

— Да ги чуем — казах и скръстих ръце на гърдите си.

— Първо „Тетрадката“^[1]. Всички момичета харесват „Тетрадката“. Той е лесно смилаем. — Оливър уверено се протегна и отпусна ръка на раменете ми.

— Добре, следващият — отвърнах, без му да кажа дали е прав.

— Следващият е „Титаник“, защото Джак е точно момчето, което всяко момиче иска.

— Защо?

— Защото показва, че ако наистина обичаш някого, ще направиш всичко за него. Искам да кажа, че той знае, че не може да има връзка с Роуз, и все пак не спира да се бори за нея, и накрая умира за нея. Да не споменаваме, че го играе Леонардо ди Каприо.

— Падаш си по Лео? — подразних го аз и го мушнах с пръст в гърдите.

— Малко е старичък за мен.

— Е, добре — отвърнах със смях. — Последният филм?

— Определено нещо на „Дисни“. — Той потърка брадичката си. — Момичетата обичат „Дисни“. Предполагам, че е „Пепеляшка“.

— Нима? — Той бъркаше тотално, но обясненията му бяха забавни.

— Защото вие, момичетата, харесвате чаровния Принц, рицаря с блестящи доспехи — каза той и поклати глава, за да покаже, че това са пълни глупости.

— Ясно. — Скривах усмивката си.

— Е, как се справих? — Той изправи гръб на дивана и зачака да чуе дали е познал.

— Никога не съм гледала „Тетрадката“. „Дяволчетата“ е най-най-любимият ми филм.

Оливър се смръщи за секунда, после се усмихна.

— Е, добре де, значи, съм познал два от три, нали?

— Вторият ми любим филм е „Интервю с вампир“. Брат Пит е много по-готин от Лео и освен това той е истински вампир, а не блестящо конте.

Странно, но Оливър сякаш не се разстрои, че не е познал още един филм. Но леко се наежи, когато казах, че Брат Пит е готин.

— Е, тогава коя е любимата ти знаменитост? — попита той, за да смени темата.

Сбърчих чело, докато обмислях въпроса. Трудна работа, защото готините типове бяха твърде много.

— Ами дааа — казах накрая въодушевена. — Джо Манганиело. Три думи: мус-ку-ли! Той играе невероятно секси върколак в „Истинска кръв“.

— Какво? — Оливър притисна ръка до сърцето си. — Върколак? А къде останаха симпатичните тийн звезди?

— Ако имаш предвид себе си, не знам — отвърнах аз и потиснах изсумтяване.

— Е, добре де. — Скръсти ръце на гърдите си. — Кой е последният филм?

— Ако трябва да избирам от филмите на „Дисни“, ще е „Херкулес“. Или „Мулан“. Той е суперяк.

Оливър поклати глава.

— Божеее, нямам никакъв шанс с теб, нали?

— Защо говориш така?

— Е, твоят идеал за мъж е хибрид между вампир и върколак, който е бърз като буйна река и загадъчен като тъмната страна на луната.

Изкикотих се.

— И е син на Зевс — добавих, но предполагам, че Оливър заслужаваше известно поощрение, задето беше цитирал Мулан.

Той прокара ръка през косата си.

— А аз си мислех, че това, че съм в група, има някакво значение…

* * *

Накрая се спряхме на „Новинарят“, защото Оливър каза, че е неговият най-любим филм. Когато започнахме да гледаме, между нас имаше поне трийсет сантиметра разстояние, но някак лека-полека то изчезна: първо се смали до петнайсет, после до пет и накрая до нищо. Не помня дали някой от нас се движеше; сякаш по-скоро диванът се свиваше помежду ни.

Всъщност не обръщах особено внимание на филма — коляното на Оливър докосваше моето и аз чувствах много осезателно това. По целия ми крак се стрелваха тръпки.

Сигурно и той беше разсеян, защото след двайсет минути се прокашля и попита:

— Та откъде каза, че си?

— Минесота — отвърнах и извих глава, за да го виждам. За първи път от началото на филма успях да се отпусна назад на възглавниците, защото разговорът ме разсея от факта колко близо сме един до друг. — Всъщност от Минеаполис, но се преместихме в Рочестър преди няколко години.

— Следващия уикенд имаме концерт в Минеаполис.

— Да, сестра ми много искаше да го види — отвърнах и тогава осъзнах, че Оливър може да попита защо говоря в минало време, затова бързо зададох въпрос: — Ами ти? Откъде си?

Той вдигна вежди, сякаш не можеше да повярва, че наистина не знам отговора на този въпрос, но очите му блестяха от вълнение. Феновете му сигурно знаеха всичко за него и вероятно той не водеше често подобни разговори.

— Джей Джей, Зандър и аз сме от Орегон. Израснахме заедно и сформирахме група в гимназията. — Оливър се усмихна, сякаш си спомни нещо забавно. — Казваше се „Инфинити енд Бионд“^[2].

— Харесва ми. — Ако попаднех на група с такова име, определено щях да я чуя. — По-готино е от „Хартбрейкърс“. — Още щом изрекох това, осъзнах какво съм казала и се смръщих.

— Не го избрахме ние — отвърна той и леко изкриви устни. — Това беше идея на продуцентите. Явно искаха да се харесваме повече на тийнейджърките. — Произнесе натъртено „харесваме“.

Взирах се в телевизора, докато обмислях думите му. Винаги бях твърде критична към „Хартбрейкърс“ и бузите ми пламнаха, защото се зачудих дали не съм несправедлива. От думите на Оливър излизаше, че групата не избира сама имиджа си.

— Е, предполагам, че действа — отвърнах.

Без съмнение продуцентите са знаели какво правят, когато са сменили името на групата: „Хартбрейкърс“ бяха спечелили милиони тийнейджърки.

— Може би — каза Оливър и на лицето му бавно се появи усмивка. — Но аз винаги съм предпочитал да мисля, че моята прекрасна усмивка печели фенките. — Смигна ми и аз завъртях очи.

— Ако тримата сте израснали заедно, как срещнахте Алек? — попитах аз, за да сменя темата, преди Оливър пак да започне да се перчи.

— Всъщност чрез него получихме първия договор — каза той. — Алек е от Калифорния и баща му е изпълнителен директор на „Монго Рекърдс“. Алек винаги е искал да стане музикант, но баща му смятал, че това не е за него. Един ден Джей Джей получи имейл от Алек, казваше, че харесва нашата музика. Открил ни в Ютюб и обещаваше, че ще ни срещне с продуцент, ако го приемем за четвърти член на групата. Затова ние…

— Чакай малко — прекъснах го. — Да видим дали съм разбрала. Алек е писал на напълно непознати с молба да го приемете в групата? — Нямаше начин. Едва познавах Алек, но вече бях наясно, че е твърде срамежлив, за да направи нещо така напористо.

Оливър кимна.

— Изненадващо, нали? Мисля, че любовта му към музиката е надделяла над страха.

— Еха, браво на него!

— Нали? Е, ние много се развълнувахме от неговия имейл, но не бяхме сигурни дали да го приемем в групата. Дори не знаехме дали може да пее. Затова му казахме, че искаме да се срещнем и да видим как се справя. Алек долетя в Орегон на следващия ден. Не само че можеше да пее, но и свиреше на бас, което беше идеално, защото и двамата със Зандър свирим на соло китара, а Джей Джей е на ударните. Всичко си дойде на мястото — завърши разказа си Оливър.

Беше се втренчил в телевизора, но по леката усмивка на лицето му и невиждащите очи разбрах, че е на друго място, в спомените. След няколко секунди той поклати глава и ме погледна. Устните му пак се изкривиха в усмивка, пресегна се и ме придърпа към гърдите си. Това беше много дързък ход, който само уверено момче може да направи, и Оливър не се поколеба. Раменете и гърбът ми се сковаха и аз внезапно започнах да усещам как се издигат и спадат гърдите му с дишането. Беше твърде интимно да положа глава на тях, сякаш бяхме истинска двойка, но не можах да се накарам да се отдръпна.

— А липсва ли ти? — попитах, за да се разсея някак.

Дишането ми се ускори и се надявах той да не забележи това.

— Кое?

— Не знам, това преди?

— Имаш предвид анонимността? Разбира се. — Усетих нещо в гласа му и извих глава да го погледна. Взираше се покрай мен, потънал в мисли, после се смръщи. — Но никога не бих се върнал. Никога — добави яростно.

Кожата по кокалчетата на пръстите му побеля, защото сви ръка в юмрук, и аз прехапах устна, не знаех какво да кажа. Не мислех, че ми е ядосан, но нещо го беше разстроило.

— Извинявай. Не исках да любопитствам.

— Няма нищо — отвърна той по-меко.

Но явно беше приключил с приказките, защото насочи вниманието си отново към филма и аз се напрегнах още повече. Осъзнах, че стаявам дъх, когато започна да описва с палец малки кръгчета по ръката ми. По някаква причина това ми подейства успокояващо и малко по малко дишането ми се нормализира и аз се сгуших до него. Точно когато се отпуснах съвсем и насочих вниманието си към филма, той се изсмя и аз усетих как се разтърси до мен. Килнах леко глава назад и го погледнах крадешком. Бузите му бяха порозовели и очите му сияеха, когато се смееше.

Сигурно усети погледа ми, защото сведе очи надолу и срещна моите. Устните му бавно се разделиха и аз усетих как топлина залива цялото ми тяло. На екрана някой крещеше нещо, но аз бях твърде погълната от Оливър, за да се обърна към телевизора. Той ме гледаше така, че ми се прииска да се притисна още повече в него, и от тази мисъл се изчервих. Смутих се и внезапно изпитах нужда да извърна очи, да се фокусирам върху нещо друго, но щом го направих, Оливър ме хвана нежно за брадичката. Обърна главата ми, за да го погледна, и тогава се наведе и докосна с устни моите.

Този мимолетен контакт ми беше повече от достатъчен. Нещо в мен лумна и вместо да изчакам Оливър да продължи целувката, аз го прегърнах през врата и го придърпах към себе си. Бях целувала момчета, но никога не бях изпитвала подобно нещо — диво, лудо, пълна загуба на контрол. Когато Оливър ме издърпа в скута си, устата ми се отдели от неговата и аз започнах да целувам шията му. Той отпусна глава назад, изстена и започна да дърпа шортите си със свободната си ръка, докато се опитваше да се намести.

Входната врата се отвори с трясък.

— Стела? Оливър? Тук ли сте?

Когато гласът на Зандър отекна из целия апартамент, Оливър ме избута и се стрелна към другия край на дивана, сякаш внезапно бях станала заразна. Аз седнах и започнах да си приглаждам косата.

— Ето къде сте били — каза Зандър, щом влезе в дневната.

— Здрасти — отвърна Оливър.

Изигра го блестящо. Първо погледна приятелите си съвсем небрежно, сякаш не беше ги чул да влизат. После се прозя, изправи се и се протегна, като че ли се беше схванал от седенето, докато е гледал филма. Ако не беше певец, помислих си, от него щеше да излезе чудесен актьор. Грабна дистанционното и изключи филма точно когато останалите бяха подкарани в стаята от Арън. Зад тях се появи жена с къса руса коса.

— Арън извика Къртни — обясни Зандър.

Оливър присви очи към охранителя.

— Предател.

— Арън постъпи правилно — каза дамата, която явно беше Къртни. — Утре сутрин имаме интервю, а вечерта — концерт. Отдавна трябваше да сте легнали.

— Не сме деца, Къртни — възропта Джей Джей, но извъртя очи точно като малко дете и аз прикрих смеха си с покашляне.

— Така ли? — отвърна тя и сложи ръка на кръста си. — Замалко да ме заблудите. Арън не биваше да ми се обажда посред нощ, за да въвеждам ред. Аз съм ваш мениджър, а не бавачка.

Значи, тази мадама беше мениджърът на групата.

— Добре де, схванахме — измърмори Зандър. — Ще се държим прилично. Може да вървиш да спиш.

— Така ще направя — каза Къртни, — но вашият приятел трябва да си тръгва. — Тя посочи Дрю.

— Приятели — поправи я той. — Сестра ми идва с мен. — Той ме погледна красноречиво: „Няма начин да останеш тук сама“.

Къртни проследи погледа му към дивана. Въздъхна и се обърна към Оливър.

— И твоята приятелка ще трябва да си тръгва. — От начина, по който ме пренебрегна, заключих, че това се е случвало неведнъж и е почти нещо нормално.

— Добре — отвърна кротко Оливър.

За миг никой не помръдваше.

— Е, идвате ли? — попита Къртни и кимна към вратата.

Стомахът ми се сви, докато се изправях. Обърнах се към Оливър, но той не срещна погледа ми. Защо се държеше толкова странно?

— Бихме искали да се сбогуваме с приятелите ни — каза Алек и Къртни вдигна вежди, сякаш чакаше. — Насаме — добави той и скръсти ръце на гърдите си.

Къртни сви устни, преди да отговори.

— Добре, но не се бавете. Ще се видим сутринта. — Тръгна към вратата с Арън. Всички мълчахме, докато не чухме как вратата се затваря.

— Добре мина — измърмори Оливър.

Пъхна ръце в джобовете си и се огледа смутено.

Дрю започна да се сбогува.

— Беше страхотно, че се запознахме. — Дори изглеждаше малко тъжен, докато събираше нещата на Кара от масата. — Отново ви благодаря за автографите и за всичко останало. Това ще означава много за сестра ни.

— О! Добре, че ме подсети — каза Зандър, изчезна в една от стаите и се върна с плакат.

— Браво — каза Джей Джей, когато го видя.

— Ще излезе следващия месец в „Тайгър Бийт“ — обясни Зандър и ми подаде плаката.

Това беше снимка на всички момчета с костюми.

Погледнах към Оливър, който беше вдигнал ръце, все едно държеше невидима пушка. Очите му светеха от веселие и сякаш се взираха в мен от лъскавия плакат. Бонд, Джеймс Бонд.

— Още никой няма такъв — добави Джей Джей.

Взе плаката от Зандър и го остави на масата, за да напише послания за Кара в горния ляв ъгъл: „Честит рожден ден, Кара! Съжаляваме, че не се видяхме, но ти желаем невероятен рожден ден. «Хартбрейкърс»“.

* * *

И четиримата се подписаха с впечатляващи завъртулки. Аз винаги бях завиждала на подписите на знаменитости, защото изглеждаха съвършени и някак специални. Моят изглеждаше като написан от двегодишно дете.

Когато приключиха, Дрю нави плаката и го пъхна под мишница. Вдигна ръка, прокара я през косата си, като стисна един кичур за миг и после поклати глава.

— Не знам какво да кажа. Много ви благодаря.

Разбирах как се чувства. Нямаше думи, с които да изразим колко щастлива ще е Кара, когато види подаръка си, а и това беше нашето най-голямо желание. За нея щеше да е незабравимо и ние нямаше как да им се отблагодарим достатъчно за това.

— Няма защо — отвърна Оливър и му се усмихна, това бе една от онези усмивки за милион долара, с каквато ме обезоръжи и в „Старбъкс“, и аз стиснах зъби и извърнах очи.

Той протегна ръка на Дрю и преди да съм успяла да се разстроя от сбогуването, Зандър ме награби в мечешка прегръдка. Беше толкова по-висок от мен, че лицето ми се заби в гърдите му.

— Радвам се, че се запознахме — каза той, докато ми изкарваше въздуха. — Въпреки че яко ме изплаши в асансьора.

Отдръпнах се.

— Така ли?

Зандър намести очилата си и кимна.

— Беше много страховита.

Беше ред на Джей Джей да се сбогува.

— Сега ще получа ли целувка? — попита ме той и аз завъртях глава в отрицание. — Е, хубаво — отвърна и бързо ме млясна по бузата. — Тогава ще си я открадна.

После дойде Алек. Не знаех какво точно да му кажа, но нямаше нужда, защото той попита:

— Може ли да поговорим насаме за момент? — Лицето му бе напълно безизразно и не можех да разбера какво е намислил.

— Ами… да. — Какво толкова тайно искаше да ми каже?

Поведе ме към кухнята, за да не ни чуе никой.

— Извинявай — рече тогава. — Просто исках да те питам нещо лично.

Свих рамене и опитах да скрия внезапно обзелото ме притеснение.

— Давай.

— Ти винаги носиш този апарат — обяви той и посочи надолу.

Раменете ми веднага се отпуснаха. От всички вероятности, които бяха минали през ума ми, най-малко очаквах да се интересува от апарата ми, но нямаше проблем. Можех да говоря за фотография цял ден.

— Да. — Хванах апарата и прокарах пръст по бутоните.

— Защо? — Когато се смръщеше, между веждите му се появяваха две малки бръчици. Лицето му изразяваше пълна концентрация, сякаш се опитваше да разреши загадка.

— Защо ми харесва да снимам ли? — Отговорът ми прозвуча като въпрос, защото не бях съвсем сигурна какво ме пита.

Той се усмихна съвсем леко, но все пак това бе първата усмивка, която виждах на лицето му. Той се озари от нея, а обикновено буреносно сивите очи сега изглеждаха сини.

— Да, знам — рече, взирайки се в мен, — но ми се струва, че означава нещо повече за теб. Като… — Замълча, опитваше да намери подходящите думи. — Трудно ми е да дам добър пример, но както хората винаги носят някакво бижу и не го свалят. Не е само аксесоар, а източник на сила. Знаеш какво имам предвид, нали? — Докато говореше, усукваше жиците на слушалките, които висяха на врата му.

Примигнах, напълно смаяна. От самото начало бях разбрала, че Алек е мълчалив наблюдател, човек, който забелязва всичко. Не бях разбрала обаче колко е проницателен. Предположението му беше много точно, затова реших, че заслужава обяснение.

— Запалих се по фотографията точно по времето, когато Кара се разболя — казах му аз, в опит да намеря място, откъдето да започна. — Трябваше да съм силна заради нея, но беше много трудно. В един ден бях нормално момиче, а на следващия сестра ми умираше. Всичко това ме извади от равновесие, нали разбираш? Направо се сринах, защото бях гневна, страхувах се и изпитвах още много чувства, които не можех да проумея, затова просто започнах да снимам постоянно, всичко. Но най-вече Кара. Сякаш се опитвах да запечатам всеки наш момент заедно, в случай че… — Замълчах, не исках да довършвам изречението. Но историята се изливаше от мен като фонтан и аз продължих: — Не знам. Предполагам, че ми беше по-лесно да се скрия зад обектива. Вече ми стана навик да го нося навсякъде и се чувствам странно без него.

Настъпи тишина. Алек ме гледаше особено, после осъзнах, че е тъжен. Вдигнах ръка към устата си, защото от нея изскочи тиха въздишка. Не исках да му казвам това. Сякаш думите сами излязоха, без да се усетя.

Но в очите на Алек не виждах съжалението, с което вече бях свикнала през последните години. Той ме гледаше с разбиране, сякаш беше очаквал това. Беше разрешил сам загадката.

— Благодаря ти — каза ми тихо и спокойно и аз разбрах, че няма да повдигне повече темата. — Може ли да ти задам още един въпрос? Уверявам те, че не е толкова личен.

— Добре — отвърнах и стиснах апарата.

— Ще ми изпратиш ли снимките от тази нощ? — Държеше листче, на което беше написал имейла си. — Бих искал да имам копия.

— О… — отпуснах леко ръце. Взех листчето от него и казах: — Разбира се. Ще ги прегледам и ще ти ги изпратя до края на седмицата.

Алек ме дари с първата си широка усмивка.

— Благодаря. Много ще се радвам.

— Стела? — Оливър надникна в кухнята и ми се усмихна. — Ето къде си била.

— Честити на сестра си рождения ден от мен — каза Алек и излезе, за да мога да се сбогувам с Оливър. Макар че не го познавах добре, реших, че е наистина страхотно момче.

— Ще й предам. — После той си тръгна и останах сама с Оливър.

Мълчахме и се гледахме. Накрая той прибра един кичур зад ухото ми.

— Радвам се, че ни покрещя.

— Аз… какво? — Това беше странно и объркващо сбогуване.

— В асансьора — обясни той. — Така никога няма да те забравя, нали? — Отворих уста, но не знаех какво да кажа. Голяма буца беше заседнала в гърлото ми, затворих уста. — Ще ми дадеш ли телефона си? — попита той.

— Телефонът ли? — попитах, но бръкнах да го извадя от джоба си.

Оливър го взе и започна да набира нещо.

— Това е моят номер. Моля те, не го продавай на таблоидите за баснословна сума — пошегува се той.

— Твоят номер? — Досега никое момче не ми беше давало номера си.

— Искам да ми се обадиш, става ли? — Той ми подаде телефона. — Обещаваш ли да ми позвъниш? — Кимнах, не можех да продумам. Оливър хвана ръцете ми, кожата му беше топла. Започна да описва с палец кръгчета по дланта ми, както беше правил, докато гледахме филма. — Господи, не знам как да се сбогувам с теб — въздъхна той.

— Тогава недей — отвърнах накрая, прегърнах го през кръста и го придърпах в прегръдка. Ръцете му плъзнаха по гърба ми и аз зарових лице в рамото му. Останахме дълго така, без да говорим, а после някой се прокашля зад нас. Обърнах се, видях брат ми на прага на кухнята и бързо се разделихме.

— Готова ли си, Стела? — попита Дрю.

— Да. — Макар че изобщо не бях готова. Когато се обърнах да тръгна след него, Оливър ме стисна за китката и ме дръпна назад.

— Помниш ли какво ти казах?

— Да продам номера ти за най-високата оферта?

— Моля те, обади се.

— Добре.