Али Новак
Сърца за разбиване (18)

Глава 18

Няколко дни по-късно, когато с Оливър излязохме на първата ни официална среща, за която той забрави да ме предупреди, ако не се броеше една набързо надраскана бележка два часа преди това:

Стела,

В шест на Норт Хигинс Стрийт № 137. Облечи се хубаво.

Оливър

— Какво е това? — попитах Джей Джей, след като прочетох бележката. Работех върху петъчната публикация в блога, когато той ми подаде листчето, и аз отместих компютъра и го погледнах.

— Инструкции от Оливър — отвърна той.

— Това го разбрах. Но за какво се отнасят?

Джей Джей сви рамене.

— Аз съм само куриер, Стела. Не съм сигурен, но ако трябва да предположа, бих казал, че има нещо общо с онова, което правихте на покрива ми миналия уикенд.

Не обърнах внимание на закачката и пак прегледах бележката.

— Но какво означава да се облека хубаво? На някакво изискано място ли ще ходим? — Това беше среща, нали?

Джей Джей вдигна вежда.

— Вероятно означава, че трябва да се изкъпеш и да смениш тези дрехи.

— Много благодаря — отметнах кичурите от лицето си. Нямах нужда той да ми казва, че изглеждам мръсна. — Имам предвид колко хубаво? Полуофициално? Официално? Не ми казва нищо конкретно. Ами ако се облека твърде добре? — Или по-лошо, ако не се облека достатъчно добре?

— Ти си момичето, не аз. Откъде да знам? Може би някаква рокличка? Правиш го голям проблем.

Той явно не разбираше в каква криза бях изпаднала, затова реших да използвам малкото време, отпуснато ми от Оливър, за да преровя куфара си. Нямах никакви рокли, но бях взела една сребриста блузка, която задигнах от Кара, и след като я напъхах в черната пола и добавих черни обувки с високи токчета (също на Кара), реших, че тоалетът е подходящ за среща, особено при такова кратко предизвестие.

Оказа се, че Оливър не е чак толкова неразумен. Беше уредил една кола да ме вземе от хотела и петнайсетина минути по-късно шофьорът спря до тротоара в модерна част на града, където улиците бяха опасани от изискани ресторанти и бутици.

— Ехо? — казах аз, щом отворих вратата на номер 137.

Оливър чакаше точно до нея. Беше с тесен черен костюм без вратовръзка, с бяла риза с разкопчано горно копче, а обичайно рошавата му коса беше сресана назад.

— Ти дойде. — Сияеше, сякаш не бе очаквал да дойда и го бях изненадала приятно.

— Как няма да дойда?

Той понечи да отговори, но после пак ме погледна, от глава до пети, и каза:

— Стела, изглеждаш съвършено.

— Мислиш ли? — Трябваше да извърна очи. — Притеснявах се, че…

— Съвършено — увери ме той. — Ела. Искам да ти покажа нещо.

Той отвори вътрешната врата и влязохме в много дълга и много празна стая с дървен под и сиви греди по тавана. Стените бяха боядисани в яркобяло, но на равни интервали по тях висяха картини — всяка осветявана от прожектор. Когато пристигнах, бях толкова нервна заради дрехите си, че не бях забелязала, че срещата е в галерия. Отдалечих се от Оливър и тръгнах към центъра на залата, после се завъртях бавно, за да огледам всичко.

— Харесва ли ти? — попита той. Не беше помръднал от мястото си и се усмихваше доволно.

Да. Никога не си бях представяла идеалната среща, но сега не можех да измисля нищо по-хубаво от това, да бъда тук. Не беше просто кино и вечеря — беше специално и лично, защото Оливър бе помислил какво е важно за мен. Тръгнахме да разгледаме картините, като спирахме да поговорим за всяка, и той реши, че масленото платно на художник, на име Дьо Булие, му е любимото. Сребърен нож и вилица бяха залепени за картината, която представляваше случайни цветни петна, и той я харесваше именно защото му напомняла за бой с храна.

— Къде са всички? — Бяхме прекосили половината галерия, преди да забележа, че сме сами.

— Собственикът е отзад — каза той. — Наех галерията за тази вечер, за да я разгледаме на спокойствие.

— О, ясно — отвърнах. Той нямаше предвид просто спокойствие, искаше да запази връзката ни в тайна.

— Я виж тук — каза той, преди да успея да обмисля думите му. Посочи към края на редицата от картини и аз веднага видях една ярка фотография на стената. — Заради нея сме тук.

Взирах се в творбата на Бианка. Беше оригинал, но аз бях по-впечатлена от факта, че е точно любимата ми фотография, нещо, което той нямаше откъде да знае. Не беше първата нейна снимка, която бях видяла, но именно нея намирах за най-вдъхновяваща.

Изобразяваше нещо съвсем обикновено: малко момиченце, може би на пет или шест години, което си играеше на улицата под летен дъжд. Беше боса и на лицето й бе изписано такова изражение, сякаш на света нямаше нищо по-хубаво от това, да си оплескан с кал до кръста. В усмивката й виждах нещо от безгрижието на Кара, на Дрю и на всички нас като деца. Не се бях чувствала така, откакто Кара се разболя, и осъзнах, че искам да го върна, дори само за няколко мига, колкото да го уловя с апарата си, за да остане завинаги.

— Аз… — Исках да кажа на Оливър какво означава това за мен, но бях останала без дъх и си мислех, че няма как да довърша това изречение, да обясня всичко с думи. Те не бяха достатъчни.

— Харесва ли ти? — попита той. — Чудех се къде да идем тази вечер и после прочетох някъде, че в тази галерия има творба на Бианка. Обадих се, за да се уверя.

— Да — отвърнах най-сетне. Оливър не знаеше, че точно тази снимка бе една от специалните, които породиха страстта ми към фотографията.

— Добре — рече той, сякаш тази дума бе предостатъчна. — Радвам се.

* * *

Отидохме на вечеря в един ресторант наблизо, наречен „Кехлибарена Индия“, на три врати от галерията. Позволиха ни да влезем през задния вход и ни настаниха в салона за частни партита, за да можем да се храним на спокойствие. Преди сервитьорката да донесе храната, аз отидох да си измия ръцете. Точно на излизане от тоалетната забелязах някаква суматоха в предната част на ресторанта.

— Дами, моля ви! — Управителката се опитваше да отблъсне назад повече от двайсет момичета. — Ако не сте дошли да се храните, трябва да напуснете!

Хукнах към нашата маса.

— Оливър — казах и посочих към вратата. — Ела да видиш.

— Гадост — каза той, след като надникна в залата.

— Как са те открили? — попитах смаяна.

Тези момичета сякаш се появиха от нищото.

— Някой в ресторанта ни е видял и сигурно е писал в туитър — обясни той. Извади портмонето си и пусна няколко банкноти на масата. — Случва се по-често, отколкото можеш да си представиш.

— Добре, какво ще правим?

— Дано успеем да се измъкнем отзад.

Но нямахме този късмет. Оливър тръгна бързо по коридора, но фенките го забелязаха. Когато се чуха истеричните викове, той ме хвана за ръка и се затичахме.

— Чакай — каза той и дръпна рязко задната врата. Надникна навън, преди да я затвори. — По дяволите!

— Какво има? — Сърцето ми бумтеше от адреналина и аз се чудех дали връзката ни винаги ще е такава — тайни, бягства, драми.

— Отвън има цяла тълпа папараци. Трябва да намерим друг изход.

— Какъв друг изход?

— През кухнята? — предложи той.

Влязохме бързо през люлеещите се метални врати и част от персонала ни изгледа с изненада. Кухнята имаше един изход. Той водеше до малко оградено пространство, където се намираха контейнерите за боклук, но вратата в оградата беше заключена с катинар.

— Ами сега? — Започвах да се притеснявам, че нашата първа тайна среща няма да остане тайна задълго.

Оливър помисли малко и ме повлече обратно към малката кухня. Отвори един килер, бутна ме вътре и влезе след мен. Когато затворихме вратата, потънахме в мрак.

— Ох — изсъсках, защото той ме настъпи по крака.

— Извинявай. — Не виждах почти нищо, но бях напълно сигурна, че той запречва вратата с една количка за почистване.

— Хей! — извика някой от кухнята. — Момичета, не може да влизате тук!

Чуха се писъци. Чакахме, задъхани, докато суматохата зад вратата утихна. Сърцето ми най-сетне забави ритъма си и аз успях да се отпусна мъничко, но това не решаваше настоящия ни проблем — все още бяхме затворени в килера.

— И как точно ще се измъкнем от тук? — попитах.

Чувах, че Оливър шава до мен. След секунда видях ярка светлина, когато включи телефона си и натисна бутон за бързо набиране.

— Здрасти — прошепна той, когато от другата страна вдигнаха. — Със Стела сме в капан в един индийски ресторант. Трябва някой да дойде да ни вземе. — Разговорът продължи още няколко секунди, докато Оливър каже на човека отсреща адреса на ресторанта. После затвори и рече: — Ще отнеме около половин час.

— Какво ще правим дотогава? Ще се крием тук?

Той прибра телефона в джоба си и вече не можех да го виждам, но сякаш чух как се ухили.

— Сещам се за някои неща. — Прегърна ме през кръста и ме придърпа към себе си. — Например…

И ме целуна. Първо целувките бяха много по-нежни от предишните. Оливър не бързаше, бавно притисна устни към челото ми, към бузите и шията. После устните му откриха моите и стана съвсем различно. Той ме избута към стената и притисна гърдите си към мен. Неволно ритнах нещо, докато пристъпвахме назад. Беше малко, метално, вероятно спрей за почистване, и една метла също изтрополи на пода.

Останахме в килера, докато Арън дойде, и аз излязох от ресторанта с чувството, че участвам във филм за Джеймс Бонд. Но връзката ми с Оливър не се изчерпваше само с вълнуващи приключения, опасни бягства и страстни целувки. На следващата вечер, след концерта, се оставих момчетата да ме уговорят да ида с тях на партито. То беше в нощен клуб на няколко пресечки от залата и когато пристигнахме, аз скоро разбрах колко трудно ще ми бъде да съм тайното гадже на Оливър.

Още щом влязохме, около групата се събра цяла тълпа, предимно красиви момичета, които се бяха издокарали за танци. Никога не се бях притеснявала от външния си вид пред Оливър, но внезапно се почувствах зле със скъсаните джинси и потничето.

Настаниха ни във ВИП сепаре точно до мястото на диджея, и макар че това ни отделяше донякъде от останалата част на клуба, малка група фенки успяха да минат през охраната и да се присъединят към нас. Три момичета се въртяха около Оливър — всички бяха високи, руси и изобщо не приличаха на мен. Най-вбесяващото обаче беше, че не можех да ги мразя заради безсрамното им флиртуване, защото те нямаха представа, че той не е свободен.

Седнах на един от кожените дивани и опитах да изглеждам възможно най-небрежна, играех си с телефона и гледах как тълпата пулсира на дансинга. По едно време Оливър срещна погледа ми и ме погледна извинително, но през по-голямата част от нощта почти не разговаряхме.

— Хей, добре ли си? — попита ме Джей Джей, когато клубът най-сетне затвори. — Много си се умълчала.

— Аз ли? — престорих се на изненадана. — Нищо подобно.

* * *

— Веганско смути?

— Не, благодаря — отвърнах и сбърчих нос. — Мисля, че ще си взема обичайния геврек.

Седях до кухненския плот в апартамента на момчетата и пиех втората чаша кафе. Беше рано и всички още спяха, с изключение на Зандър. Беше се появил преди петнайсет минути от стаята си, все още сънен, и тръгна право към кухнята на хотела. Когато се върна, носеше чаша с нещо зелено и отровно на вид.

Заради алергиите си той се хранеше с много странни неща. Обикновено ядеше само бъркани яйца, пиле, салати и понякога смилаше храната с блендер. Имаше непоносимост към глутен, към ядки, към миди и беше опасно да яде дори някои плодове. Не стига това, ами беше и толкова късоглед, че не виждаше нищо без очилата, и страдаше от астма, затова Джей Джей все се шегуваше, че бил хипохондрик.

— Моля, заповядай — каза Зандър и доволно отпи от зеленчуците си. Въпреки ограничената си диета, той, изглежда, отбягваше и всякакви бисквити, чипс и сода. Остави чашата на плота и седна на столчето до мен. — Защо си станала толкова рано?

— Не можах да спя. Вчера добавих няколко снимки в уебсайта ми и не мога да спра да мисля за това.

Засега личният ми уебсайт вървеше добре. Е, не беше така посещаван като „Хрониката на «Хартбрейкърс»“ — всъщност имаше само няколкостотин преглеждания — но това беше нормално. Бях горда от себе си и всеки път щом някой напишеше положителен коментар, ставах още по-горда.

— О, така ли? Как върви?

— Засега доста добре.

Той отпи пак от чашата си и после избърса зелените мустачки с ръкав.

— Мислила ли си какво ще правиш, когато договорът ти свърши? — попита той.

— Не съвсем. Мислех да постъпя в университет през есента, но се отказах, когато Кара се влоши.

— А мислиш ли да се върнеш?

Свих рамене.

— Не знам. Оттогава много неща се промениха.

— Е, а някаква школа за фотография? Мислила ли си за това.

— Не, всъщност не.

— Как така?

— Не ми е хрумвало. Дори не знам къде има добри програми.

— Носиш ли компютъра си? Нека проверим.

Зандър изглеждаше много по-въодушевен от тази идея от мен, но за да му угодя, отворих лаптопа си и през следващите трийсет минути преглеждахме различни училища. Открихме, че няколко университета заемат челните места във всички класации. „Йейл“ беше най-голямата изненада, защото не очаквах да имат програма по фотография, а Институтът по изкуства в Чикаго ми се стори най-практичният избор, защото не беше твърде далеч от дома. Но всъщност най-много ми хареса Школата по визуални изкуства.

— Това ми харесва — казах на Зандър, докато гледахме техния уебсайт. — Винаги съм искала да живея в Ню Йорк.

— Тогава кандидатствай — каза той и натисна бутона със заявлението.

Засмях се.

— Да кандидатствам? Вече съм пропуснала крайния срок. Есенният семестър започва през септември.

— И какво от това? — попита той и отвори онлайн формата за кандидатстване. — Кой казва, че трябва да почнеш от този семестър? Може напролет или догодина.

Добре, и за това не се бях сетила.

— Да, но още дори не знам дали искам да ида там — казах и се отдръпнах от компютъра.

— Не е нужно да вземаш решение сега — рече той, вече набираше информацията вместо мен. — Пълно име?

— Стела Емили Самюълс — отвърнах несъзнателно. — Не искат ли някаква такса за кандидатстване?

Зандър ме погледна.

— Ама ти наистина ли? Аз ще я платя, щом се притесняваш толкова. Пол?

Сега беше мой ред да го изгледам.

— Много смешно. — Той ми се ухили.

— Стига, Стела. Не вреди човек да си осигури възможности.

— Добре, добре. Какво друго трябва да направя?