Али Новак
Сърца за разбиване (13)

Глава 13

Седемстотин шейсет и две. Толкова снимки бях направила до сряда следобед. Сигурно си мислите, че сред тях имаше поне една свястна, но не. Всички бяха боклук.

Тази нощ момчетата щяха да участват в някакво телевизионно шоу и аз реших да използвам възможността да прегледам свършеното дотук. След като свалих файловете на лаптопа си, започнах да преглеждам снимките, с надеждата да отделя подходящи за блога. В петък щях да се срещна с Пол — той щеше да ги разгледа и да ми покаже как да водя блога — исках да му представя най-доброто. Но докато превъртах безкрайната серия от ужасни, ако не отвратителни снимки, усещах стягане в гърдите и едва си поемах дъх.

За кого се мислех, че приех работа, която можеше да бъде свършена единствено от професионален фотограф? И какво си мислеше Пол, като нае човек без опит? Това трябваше да го прави някой като Бианка, а не осемнайсетгодишна хлапачка, която дори не знае коя е. Професионалистите като Бианка са учили фотография и са обиколили света, за да усъвършенстват уменията си. Аз какво бях постигнала — бях завършила гимназия.

Фотографията се беше превърнала в моя утеха, разсейване и опора. Понякога дори беше моя надежда. Затова, когато Пол ми предложи работата, си помислих, че тя може да се превърне в мое бъдеще, но явно бях сбъркала. Това, че обичах нещо, не ме правеше добра в него. А ако не ставах за фотограф, какво тогава щях да правя с живота си?

Избутах компютъра от себе си и закрих лицето си с длани, за да скрия парещите си очи. В този миг се чувствах почти толкова зле, колкото когато разбрах, че Кара е болна от рак. В един миг стоях на сигурния бряг, пътят ми беше ясен пред мен. А в следващия краката ми поддадоха и течението на съмненията ме повлече към тъмното мътно море, без надежда за спасение.

— Стела? — Когато чух гласа му, се принудих да вдигна поглед. Алек стоеше до мен и леко се поклащаше, беше вдигнал ръка, като че ли смяташе, че ще скокна като елен.

— Здрасти, Алек. Какво има?

Той ме огледа с присвити очи, сякаш преценяваше колко съм разстроена и дали има нужда да се намесва. Накрая сигурно стигна до заключението, че нещо определено не е наред, и макар че не беше от най-приказливите, явно реши, че не е време за мълчание и размисли.

— Тъкмо щях да те питам същото. Какво има?

Знаех, че „нищо, добре съм“ няма да свърши работа при Алек. Той не беше от хората, които се преструват на загрижени и се задоволяват с подобен отговор. Може да беше мълчалив, но само защото използваше думите внимателно и премислено.

— Мога ли да те питам нещо? — казах аз, вместо да му отговоря. Той кимна и хвана облегалката на стола пред себе си. — Защо показа снимките ми на Пол?

Той наклони глава и се вгледа в мен, сякаш исках да обясни защо дишането е важно.

— Защото — рече и сбърчи чело — заслужаваха да бъдат показани.

— Но как разбра, че заслужават?

Той сви рамене.

— Не разбирам много от фотография и не знам кое се смята за добро и кое не. Но знам какво ми харесва и реших, че щом на мен ми харесва, ще хареса и на някой друг.

От думите му излизаше, че е съвсем просто. Защо се тръшках толкова? За няколко снимки? Е, добре де, бяха повече от няколко, но не там беше въпросът. Наистина ли се тормозех за нещо, за което не биваше да се притеснявам? Или Алек не беше наясно?

— Сега аз ще те попитам нещо — каза той, преди да успея да обмисля добре думите му. Посочи към компютъра. — Може ли да видя някакви снимки от преди да ни срещнеш? — Беше ясно, че имам такива, целият компютър беше пълен със снимки, но защо искаше да ги види? — Моля те — добави той, когато се поколебах.

— Да, добре.

Помислих малко, като потупвах с пръст брадичката си, сякаш се опитвах да реша какво да му покажа, после внезапно получих просветление.

В деветдесет и девет процента от времето Кара беше най-позитивният, най-изпълненият с надежда човек на света. Лекарите й казват, че има рак, а тя се усмихва, кима и отвръща, че ще оздравее до бала.

Един от редките случаи, когато съм я виждала истински ядосана, беше, когато косата й започна да пада заради химиотерапията. Спомням си как влязох в болничната й стая и я видях да се оглежда. Не плачеше, но по червените кръгове около очите й разбрах, че е плакала цяла нощ. Видя, че стоя на прага, и хвърли огледалото на нощното шкафче — сребристите парченца се посипаха по пода. В този миг на дълбока, неизразима мъка аз реших да започна нов проект.

Сестра ми трябваше да разбере, че е красива, въпреки че е болна. Борбата й с рака и решимостта й да го победи я правеха по-силна. А в силата имаше толкова много красота. Затова започнах да снимам всичко, което показваше колко е силна — купищата лекарства, които трябваше да пие всеки ден, болничните гривни, иглите и тръбичките, които стърчаха от нея, когато се влошаваше — и тези снимки се превърнаха в моето първо портфолио.

Отне ми известно време да открия файла, но след като го намерих, подадох лаптопа на Алек. Той издърпа стола до мен и започна да ги разглежда. Когато приключи, кимна доволно и ми подаде компютъра, без да каже нищо.

Изчаках някакъв коментар, но той мълчеше.

— Е, защо искаше да ги видиш?

— Защото виждах, че си притеснена — каза той, сякаш това обясняваше всичко. Смръщих се объркана и той продължи: — Не знам дали го правиш, защото искаш да впечатлиш Пол или нашите фенове, но честно да ти кажа, можеш да ни снимаш дори как се взираме в стената и всички ще харесат снимката. Исках да видя нещо друго, нещо, което не е свързано с групата, за да се уверя, че съм прав. Тези снимки… — каза той и посочи екрана — го потвърдиха. Ти си добра, Стела. Ако повярваш в себе си, тази работа ще е съвсем лесна за теб, уверявам те.

Това беше най-дългото му изказване досега. А за лесното? Наистина се надявах да е прав.

* * *

Алек може да не беше най-общителният човек на света, но беше истински сладур. След разговора ни той ме заведе на обяд, за да се разведря. Първо се притеснявах, че ще е неловко, защото не знаех за какво да говоря с него, но се оказа, че е изненадващо добър в разговорите.

Щом приключихме, Алек трябваше да отиде при останалите, за да репетират за концерта на следващия ден, и за да не започна да се притеснявам отново, аз реших да ида с него. Когато стигнахме в залата, охраната ни заведе на основния етаж. Баскетболното игрище беше превърнато в огромна арена със сцена в дъното. Пространството изглеждаше странно пусто с хилядите празни седалки.

— Всички трябва да са на сцената — каза ми Алек, докато прекосявахме залата.

Първо забелязах Джей Джей. Той крачеше по сцената и размяташе палките си. Алек му помаха и щом ни видя, Джей Джей се ококори.

— Здрасти, Стела — извика той твърде силно. Твърде силно. — Не знаех, че ще гледаш репетицията.

— Нямаше какво друго да правя… — Замълчах, защото видях Оливър.

Облягаше се отстрани на сцената, а някакво момиче се притискаше към него и го прегръщаше през врата, беше заровило пръсти в косата му.

— О, Оли — изкикоти се момичето.

Насилих се да се извърна. Ченето ми беше увиснало и явно шокът бе ясно изписан на лицето ми, защото Алек и Джей Джей го видяха, но не ми пукаше — мозъкът ми още се опитваше да регистрира видяното. Оливър не я целуваше, но изглеждаха доста интимни и аз се запитах дали не го е направил вече. Явно статията в онова списание беше истина — Оливър Пери беше сваляч.

Знаех, че нямам право да се чувствам наранена, но усещах силна болка в стомаха, затова го притиснах с юмрук и опитах да я прогоня. Оливър беше свободен да целува, която пожелае, особено след като му казах, че искам да бъдем само приятели, и все пак по някаква причина болката от предателството стегна сърцето ми.

Всъщност трябваше да изпитвам облекчение — ако бях позволила нещо да се случи между нас, щеше да ми разбие сърцето — но сега исках само да се изритам, задето се бях влюбила в онази прекрасна, но измамна усмивка. Предполагах, че тя е любимото му оръжие. Едно леко извиване на устните и можеше да има всяко момиче — дори нормално момиче, което не харесва боклучавата му музика.

Джей Джей явно видя изражението ми, защото запрати едната палка към Оливър.

— Хей, идиот? — Тя прелетя на сантиметри от главата му и рикошира в стената с кънтящ трясък.

— Какво искаш? — попита Оливър и вдигна поглед от момичето.

Алек се прокашля и вдигна вежди към него, преди да погледне към мен. На лицето на Оливър се изписа объркване, когато ме видя. Не разбрах дали защото не разбираше какво искат от него, или беше изненадан от присъствието ми. Надявах се да е второто.

Настъпи тишина, докато се гледахме, и двамата чакахме другият да предприеме нещо. Накрая той отблъсна момичето от себе си и пристъпи напред. Отвори уста, сякаш да заговори, но не исках да чувам онова, с което би разведрил ситуацията.

— Здравей, Оливър — казах ведро и се насилих да се усмихна. Надявах се да не разбере колко съм разстроена. Когато изрекох името му, стомахът ми кипна, сякаш бях изяла нещо развалено. Исках само да изкрещя. На него. На това глупаво момиче. На себе си.

Как бе възможно да съм толкова глупава? Още когато Оливър изигра мен и Дрю, бях разбрала, че ще донесе само неприятности. Той беше фронтмен на най-известната момчешка група в Америка, за бога! Как няма да е разбивач на сърца?

— Стела, здрасти — започна той, но тогава Къртни се появи на сцената, Зандър вървеше след нея.

— Алек тук ли е? — попита тя и огледа залата, после го забеляза. — Супер. Да започваме, момчета.

* * *

Кара вдигна на първото позвъняване.

— Стела! О, господи, толкова се радвам да те чуя — избълва тя, преди да успея да кажа „здрасти“. — Как е в Маями? Чакай, вече не сте в Маями, нали? Как е новата работа? Каквото очакваше ли? Забавляваш ли се? И, оооо, да, как върви с Оливър?

Не исках да се обаждам още на Кара — всъщност исках, отчаяно исках, но не бях изтърпяла и четири дни, преди да изпитам силната нужда да говоря с нея. Планирах да звънна вкъщи в понеделник, след като съм била цяла седмица на работа, с надеждата, че дотогава мъката по дома ще е утихнала. Но като видях Оливър с друга, се получи точно обратният ефект. Всичко се обърка в главата ми и сега аз много тъгувах по дома.

— Господи — отвърнах през смях и през сълзи. — Толкова се радвам да чуя гласа ти. — Дори не ми пречеше, че Кара ме бомбардира с въпроси още щом вдигна телефона.

— Звучиш разстроена — каза тя и гласът й омекна. — Добре ли си? Не мислиш да се прибираш, нали?

— Не точно — отвърнах бързо, макар че тази мисъл ми беше минала през ума. — Просто ми е тъпо.

— О, Стел — рече Кара и аз почти видях как долната й устна щръква нагоре, когато се смръщва. — Защо така?

— Заради Оливър.

— Ох-ох, това не звучи добре. Разкажи ми всичко, от самото начало.

— Добре. Ами бях ужасно нервна, че ще го видя отново — започнах аз. — Толкова нервна, че не спах цялата нощ в неделя. На сутринта нещата потръгнаха добре. Отначало бях смутена, но Оливър ми даде банана си за закуска, което беше много мило. Но когато отидохме на интервю в радиото, той започна да говори за някакво момиче и аз разбрах, че не ме харесва. — Замълчах, преди да съм довършила, опитвах се да събера кураж, за да й кажа всичко. — Аз… аз не исках да бъда наранена, затова му казах, че трябва да сме просто приятели. Сега той…

— КАКВО СИ МУ КАЗАЛА?

Потрепнах.

— Ние работим заедно — опитах да се защитя. Не знам защо, но когато го казах на Кара, ми прозвуча десет пъти по-глупаво, отколкото когато го казах на Оливър. Може би защото знаех, че ще ми се развика. — Реших, че ще е най-добре…

— Не, не и не — отвърна Кара, отказваше да слуша обяснението ми. — Това са пълни глупости. Защо, за бога, си му казала подобно нещо? Откъде знаеш, че момичето, за което е говорил на интервюто, не си ти?

Отворих уста, за да й кажа за момичето на репетицията, но спрях. Бях решила, че Оливър говори за някоя известна, някоя, която Кели „познава“, както се изразиха, но Кара имаше право — бях се запознала с Кели в радиото, което означаваше, че може да е говорил и за мен.

Но нямаше значение. Дори да ставаше дума за мен, това означаваше просто, че интересът му рязко се е насочил към друга.

— Той. Не. Ме. Харесва — казах бавно.

Отсреща настъпи тишина, после Кара въздъхна.

— Такава си идиотка, Стела — рече тя. — Той ти даде проклетия си номер.

— Да, разбира се. Може би ми го даде, защото се забавлявахме добре онази нощ — отвърнах, — но нищо повече. Аз бях просто още едно случайно момиче за него и ако Пол не ми беше предложил тази работа, Оливър никога нямаше да се сети отново за мен.

— Наистина ли мислиш, че Оливър Пери раздава номера си на „случайни“ момичета?

Можех да прекратя тази дискусия, като й кажа истината — че съм видяла Оливър да прегръща друга. Точно заради това й се обадих, но сега само при мисълта да призная за случилото се ми прилошаваше, сякаш ребрата ми се свиваха и притискаха всичките ми органи.

— Няма да си позволя да го харесвам, Кара. Не искам да се получи глупаво, не искам да бъда глупачка. Просто опростих нещата, нищо повече.

Кара въздъхна тежко.

— Ако смяташ, че това е най-добре за теб, прави каквото искаш. Но не можеш да обвиняваш Оливър, че не ти обръщал внимание, ако смяташ да правиш същото с него.

Може би беше права, но вредата вече беше нанесена. Не можех да върна думите за приятелството назад, без Оливър да си помисли, че го правя, защото съм жалка и ревнувам.

— Хайде просто да забравим за това — предложих аз и внезапно съжалих, че й се обадих.

— Разбира се, Стела. — От начина, по който изрече името ми, разбрах, че смята, че правя голяма грешка, но този път реши да замълчи. — За какво друго искаш да поговорим?

Направих всичко възможно да прогоня Оливър от мислите си и се концентрирах върху другите си проблеми.

— Ами в петък ще трябва да пусна първата публикация в блога.

— О, боже! Супервълнуващо. Сигурно си много надъхана?

— Не точно — отвърнах аз. Думите на Алек бяха прогонили донякъде несигурността ми, но това не означаваше, че съм се успокоила напълно. — Знам, че е глупаво, но ме е страх, че Пол само ще погледне снимките и ще разбере, че са пълен боклук.

Кара се изсмя.

— Аха, много е глупаво. Той ще ги хареса, Стела. Престани да се тормозиш.

— Но как е възможно да си толкова позитивна?

Настъпи дълга пауза и аз имах чувството, че тя се взира в мен, въпреки че не можеше да ме види.

— Защото те познавам, Стела — каза накрая, — и знам на какво си способна. Освен това знам, че прекалено премисляш нещата, което води до ненужна паника.

Кара беше права. И за двете неща — и за снимките, и за паниката.

До следващата сутрин аз така си бях изгризала ноктите, че ако продължавах в същия дух, щях да си разкървавя пръстите. Седнах с Пол в едно кафене на няколко пресечки от хотела и направих съзнателно усилие да не ги заръфам пак, но пръстите ми сами започнаха да потрепват.

— Да видим какво си направила дотук — каза Пол с усмивка.

Аз плъзнах компютъра по масата и после си седнах на ръцете, за да спра треперенето.

— Еха — рече той, докато преглеждаше снимките.

Еха? Това хубаво „еха“ ли беше, или шокирано „еха“? Сърцето ми бумтеше и имах чувството, че се разширява в гърдите ми и не оставя достатъчно място за дробовете.

— Определено са впечатляващи, Стела.

— Много съжалявам — започнах аз, но спрях. — Чакай. Наистина ли мислиш така? Защото, ако не това си искал, мога да се опитам да направя по-хубави тази нощ. — Похвалата му беше точно това, което имах нужда да чуя, но все още не му вярвах. Част от мозъка ми бе убедена, че не съм достатъчно добра.

— По-хубави ли? Господи, не! — засмя се той. — По-скоро се притеснявам, че материалът е много. Как да избера, като всички са невероятни?

— Наистина ли?

— Наистина, наистина.

Накрая избрахме петнайсет групови снимки, като изключихме индивидуалните. Пол възнамеряваше първата публикация в блога да е съвсем проста, но искаше да използва двайсет пъти повече материал, затова вече имах достатъчно за цяла седмица напред. След като ми показа как да използвам блога и различните опции, аз добавих снимките и цял час писах забавни коментари.

— Изглежда добре — каза той, като прегледа страницата за последно. — Мисля, че е готово.

Погледнах го и попитах:

— Какво да правя сега?

Той бутна компютъра към мен.

— Натисни бутона за публикуване, Стела. Това е твоят блог. Ти трябва да му дадеш живот.

— Добре.

Добре, добре, добре. Повтарях си тази дума, за да събера кураж, докато пръстът ми висеше над мишката. Цялото ми тяло тръпнеше — бях развълнувана и притеснена едновременно. Никога не бях показвала себе си или работата си пред света и щом натиснех „Публикувай“, вече нямаше да има връщане назад.

— Стела?

Извърнах глава.

— Да го направим — казах и натиснах бутона. Вероятно натиснах твърде силно, защото мишката подскочи на масата, но не ми пукаше. Адреналинът още се изливаше във вените ми и коленете ми подскачаха. Индикаторът посиня докрай за пет секунди и после на екрана се появи нов прозорец. В него пишеше: „ХРОНИКА НА «ХАРТБРЕЙКЪРС» БЕШЕ ПУБЛИКУВАНА“.

Усмихнах се на Пол. Блогът — моята работа — най-сетне беше оживял.

— Почини си през уикенда — рече той. — Заслужаваш го.