Мариса Мейър
Уинтър (95)

Глава деветдесет и трета

Хиацинт се тръшна на стола за посетители и загледа завистливо лекаря, който проверяваше данните на Уинтър. Искаше му се той да се погрижи за нея, да може сам да разбере какво е състоянието й и какво да стори, за да й помогне. Но трябваше да се преструва на търпелив и да чака лекарят да му каже за пореден път, че няма какво да се направи. Трябваше да се надяват Уинтър да се възстанови.

Да се възстанови.

Хиацинт мразеше тази дума. Всеки път, когато чуваше някой да я произнася, уплашеният глас на Уинтър зазвучаваше в съзнанието му. И здрав човек не би преживял това. А какво остава за мен?

— Все още сърцето й бие учестено — рече лекарят и прибра портскрийна си, — но поне заспа. Ще я прегледам, когато се събуди.

Хиацинт кимна, въздържайки се да му отвърне нещо язвително. Когато се събуди, крещейки и ритайки. Когато се събуди, виейки като самотен, тъжен вълк. Когато се събуди и нищо не се е променило.

— Не разбирам — рече ядно Хиацинт и погледна челото на Уинтър, — поне в съня си беше спокойна. — Използването на дарбата трябваше да подобри състоянието й.

— Въздържането през годините е причина за лошото й състояние. — Лекарят въздъхна и погледна замислено принцесата. Твърде замислено. Хиацинт настръхна. — Представи си, че мозъкът и дарбата са мускули. Ако не ги използваш дълго и един ден решиш да ги натовариш до краен предел, много по-вероятно е да се схванеш, отколкото да заякнеш. За кратко време тя е направила много и това… е увредило съзнанието й.

„Аз съм съсипана, беше казала тя. Не увредена, а съсипана.“

Още преди Еймъри да се появи.

Щом лекарят излезе, Хиацинт премести стола си по-близо до леглото на Уинтър. Провери каишите на ръцете и краката й — бяха здраво вързани, но не прекалено стегнати. Като се събудеше, тя често се мяташе, дращеше и една от сестрите едва не изгуби окото си, когато решиха да я вържат. На Хиацинт не му беше приятно, но се съгласи, че така ще е по-добре. Уинтър се бе превърнала в заплаха за другите и за себе си. Зъбите й бяха оставили дълбоки следи върху рамото му. Но той все така не вярваше, че милата, добра Уинтър е способна на подобна агресия.

Съсипаната, смазана Уинтър.

Хиацинт задържа ръката й по-дълго от нужното, но сега нямаше кой да му направи забележка, освен той самия.

Обривът от болестта избледняваше с всеки изминал ден. Едва ли щяха да останат белези, а дори да останеха, нямаше да се забелязват върху матовата й кожа. Те не бяха като белезите на лицето й, които с времето бяха избледнели.

Той ги ненавиждаше, но и им се възхищаваше. От една страна, му напомняха за време, в което Уинтър бе страдала. Време, в което той не бе могъл да я предпази.

От друга — за смелостта, която малцина виждаха у нея. С деликатното си неподчинение тя често дръзваше да се опълчи на желанията на Левана и очакванията на обществото. Принудена да избира битките си, не се бе отказала от тях, а победите и загубите й струваха много.

Лекарите не знаеха какво да правят с нея. Нямаха опит с лунната болест. Някои хора полудяваха и те можеха само да гадаят какви ще бъдат последиците занапред.

Всичко беше заради отказа й да прилича на Левана, Еймъри и останалите лунитяни, които манипулираха по-слабите, за да задоволят собствените си егоистични желания.

Дори в отчаянието си, когато използва ръката на Скарлет, за да убие Еймъри, тя искаше да спаси неговия живот. Никога не мислеше за себе си.

Точно както той би сторил всичко, за да я спаси.

Хиацинт прекара ръка по лицето си. Беше капнал от умора. От битката насам будуваше тук всяка нощ и почти не се хранеше.

Научи с изненада, че по ирония на съдбата родителите му са живи. А беше сигурен, че Левана ще ги екзекутира публично, задето бе помогнал на Уинтър да избяга. Оказа се, че преди години баща му е бил преместен в сектора за дървесина. Когато бунтовният призив на Синдер бе излъчен, хората се бяха надигнали и бяха затворили всички стражи и техните семейства. А когато заповедта за екзекуцията пристигна, родителите на Хиацинт вече не бяха във властта на Левана. Същият сектор, в който кралицата даде отровата на Уинтър.

Той още не се бе срещнал с тях, тъй като всички стражи щяха да бъдат изправени на съд от новия режим. Повечето щяха да получат възможността да се закълнат във вярност на кралица Селена и да станат част от новата кралска гвардия. Баща му, добър човек, който дълго бе страдал под ботуша на Левана, щеше да се зарадва на тази промяна.

Хиацинт беше малко напрегнат от предстоящата среща с близките си. След като години наред отблъскваше любимите си хора, сега му беше трудно да си представи живот, в който ще може да се грижи за тях, без да се страхува, че те ще бъдат превърнати в пионки срещу него.

Щяха да се зарадват да видят отново Уинтър — тя беше като част от семейството, когато растяха. Но… не и в това състояние. Ако я видеха така, щяха да бъдат съсипани.

Уинтър изхленчи жално като умиращо животинче. Хиацинт скочи и я докосна по рамото. Тя замята глава напред-назад, очите й замърдаха под затворените клепачи, но не се събуди. Когато се успокои, Хиацинт въздъхна тежко.

Искаше му се тя да се оправи, всичко да свърши. Искаше му се тя да отвори очи, без да буйства, без да хапе и да вие. Искаше му се да го погледне весело, да го познае и да види в очите й онази дяволитост, която беше грабнала сърцето му много преди най-красивото момиче на Луната.

Той отмести една къдрица от устните й.

— Обичам те, принцесо — прошепна, надвесен над нея. Прекара пръсти по хлътналите бузи, по извивката на устните и си спомни целувката й в менажерията. Тогава тя му призна любовта си, но на него не му стигна смелост да признае своята.

Но сега…

Той застана от другата страна на леглото. Сърцето му препускаше бясно, почувства се като глупак. Ако някой влезеше, щеше да го сметне за някой от зловещите й почитатели.

Здравият разум му казваше, че нищо няма да се промени. Една невинна целувка не можеше да върне разума й.

Ала нямаше какво да губи.

Уинтър спеше. Гърдите й се повдигаха.

Повдигаха се и се спускаха.

Хиацинт умишлено се бавеше. Надеждата му растеше, но с нея се издигаше и стената около него. Защото нищо нямаше да излезе.

Той се надвеси над нея, впивайки пръсти в тънкото одеяло.

— Обичам те, Уинтър. Винаги съм те обичал.

Целуна я. Уинтър спеше, липсваше страстта, когато бяха в менажерията, но имаше надежда. И още повече наивност.

Хиацинт се отдръпна, преглътна с мъка и се осмели да отвори очи.

Уинтър го гледаше.

Той се дръпна рязко назад.

— Дявол да го вземе, Уинтър. Ти… откога… — Той гледаше с недоумение. — Да не би да се преструваше на заспала?

Уинтър го гледаше със замечтана усмивка.

Сърцето на Хиацинт запрепуска, погледна устните й. Нима беше възможно…?

— Уин… Принцесо?

— Здравей — рече тя с дрезгав глас, но както винаги нежен. — Виждаш ли снега?

Той свъси вежди.

— Снега ли?

Уинтър погледна тавана. Китките й бяха вързани, но тя разтвори дланта си, сякаш се опитваше да хване нещо.

— По-красиво е, отколкото си представях — прошепна. — Аз съм момичето от сняг и лед и много се радвам да се запозная с теб.

Разочарование напираше в гърдите на Хиацинт, но стената, която бе издигнал, го отблъсна.

Уинтър поне не се опитваше да го нападне.

— Здравей, снежно момиче — рече той и улови една въображаема снежинка. — Аз също се радвам да се запозная с теб.