Мариса Мейър
Уинтър (77)

Глава седемдесет и шеста

Двамата се втурнаха по пустите коридори с гръмки, отсечени стъпки. Крес се опитваше да не изостава, но Каи трябваше да забави крачка.

— Ще пробваме да минем без пистолета — рече той, сякаш досега само това бяха обсъждали, въпреки че, откакто се разделиха с Торин, не бяха продумали. — Ще разчитаме на дипломацията. Или поне… на потайността. Ако можем.

— Добре — съгласи се бързо Крес. — Но все пак ми се струва, че няма да те пуснат да влезеш ей така в контролния център и да ползваш компютрите им само защото си император и си на път да станеш техен крал.

На всички врати, покрай които минаваха, имаше различни изображения, изсечени в дървото, и бяха заобиколена от руните на отдавна изчезнал език. Красива жена, която държи дългоух заек. Мъж с глава на сокол и полумесец, закрепен на главата му. Младо момиче с мантия от лисича кожа и копие в ръка. Това бяха символи на Луната и на нейната значимост за земните култури, но повечето бяха изчезнали и забравени. Дори Каи не разбираше значението им.

Тръгнаха по друг коридор и минаха по стъклен мост. Под краката им течеше сребрист ручей.

— Права си, но ми се струва, че все ще мога да те вкарам. — Той се поколеба, сетне добави: — Крес, аз няма да мога да остана. Ако се забавя твърде много, Левана ще заподозре нещо, а точно сега не бива да го допускаме. Нали ме разбираш?

— Разбирам — прошепна тя, макар че коридорите бяха пусти — всички гости, стражи и слуги чакаха началото на коронацията. — Подозирам, че на вратата ще има код. Планът ни беше да разбия кода, но портскрийнът остана у Трън…

Каи откопча от колана си своя портскрийн.

— Моят ще свърши ли работа?

Тя зяпна.

— Ама… на теб няма ли да ти трябва?

— Не колкото на теб. И бездруго нямаше да мога да го взема на церемонията. Забранено е да се внасят записващи устройства. — Той завъртя очи и й подаде порта. Почти беше свикнал да живее без него, след като Левана му го конфискува и сякаш го остави без една ръка.

Освен това донякъде ликуваше от мисълта, че помага за саботирането на кралицата.

— Откъде знаеш накъде да вървим? — Крес мушна порта в джоба на сакото.

Каи погледна, навъсен:

— Имах голямото удоволствие да участвам в един от пропагандните й записи преди време.

Когато наближиха крилото от другата страна на езерото срещу голямата зала, където — о! — преди шест минути трябваше да започне коронацията, Каи вдигна ръка и двамата спряха.

— Почакай ме тук — прошепна той, долепил пръст до устните си.

Крес застана до стената. Изглеждаше тъй дребна, уплашена и смешна с бухналата си оранжева поличка, че някакъв рицарски инстинкт у него му подсказа да не я оставя сама точно тук. Но той го потисна и си напомни, че Крес е и момичето гений, което съвсем само бе обезвредило системата за сигурност в двореца Ню Бейждин.

Каи изпъна пояса си и зави зад ъгъла. Крилото беше изолирано и доколкото той знаеше само една врата водеше към него. Както и очакваше, пред нея на пост мълчаливо стоеше страж. Същият, помисли си Каи, който беше тук, когато Левана го доведе тук.

Щом видя Каи по бяла копринена туника, стражът сви очи.

— Това крило е затворено за посетители — произнесе той отегчен.

— Аз не съм посетител. — Каи мушна ръце в джобовете си, като се опитваше да си придаде сговорчив и същевременно нетърпящ възражения вид. — Доколкото разбрах, в това крило се съхраняват кралските накити за коронацията, нали?

Стражът го изгледа подозрително.

— Изпратиха ме да взема Брошката на… вечната светлина. А вече закъснявам.

— Знам, че сте свикнали да ви се подчиняват на Земята, Ваше Императорско Величество, но няма да ви пусна без официален документ от кралицата.

— Разбирам, и с радост бих се сдобил с такъв документ, ако Нейно Величество не ме чакаше в отсрещното крило на двореца, облечена официално за коронацията, помазана със свещените масла от Източната република, които трябва да я пречистят, преди да бъде коронясана за императрица на моята страна. Тъй че в момента тя е малко заета, а аз трябва да намеря брошката, за да не забавим още повече церемонията.

— Вие за глупак ли ме смятате?

— Всъщност започвам да си мисля точно това. Само глупак би забавил коронацията на Нейно Величество. Може би искаш да се върна при нея и да й обясня, че не можем да продължим заради твоя инат?

— Никога не съм чувал за Брошка на вечната светлина.

— Може би. Тя е направена специално, за да символизира съюза между Луната и Земята, и още преди повече от век е била подарена на един от великите предци на кралицата. За зла участ, както сам знаеш, тогава съюз не е имало, тъй че брошката не е била необходима. До тази вечер. А онзи, който е трябвало да приготви кралските вещи, е забравил да я вземе.

— И са изпратили точно вас да я вземете? Не трябва ли и вие да се помажете с благовонни масла?

Каи въздъхна и се осмели да се приближи до стража.

— За беда, аз съм единственият човек на малката Луна, който знае как изглежда брошката. До края на нощта ще бъда твой крал и ако утре сутринта все още искаш да имаш работа, най-добре ме пусни да вляза.

Стражът стисна зъби. Но не мръдна от мястото си.

Каи вдигна ръце във въздуха.

— Звезди небесни, не те карам да отвориш вратата, да затвориш очи и да преброиш до десет. Ясно е, че ще дойдеш с мен, за да си сигурен, че нищо няма да открадна. Но времето напредва. Вече съм закъснял с десет минути. Може би искаш да пратиш съобщение на Нейно Величество да й обясниш забавянето?

Стражът изпухтя, отстъпи назад и дръпна вратата.

— Добре. Но ако пипнете нещо друго, освен тази брошката, ще ви отрежа ръцете.

— Добре. — Каи завъртя очи по начин, който, както се надяваше, показваше, че е съвсем спокоен, и няма от какво да се бои, и последва стража. Подземието, където се съхраняваха скъпоценностите на короната, беше веднага вляво зад огромна врата.

Каи отмести поглед, докато стражът въвеждаше кода и сканираше отпечатъците от пръстите си.

Вратата се отвори. Беше дебела като черепа на стража.

Подземието беше облицовано с кадифе, прожектори осветяваха празните пиедестали. Повечето корони, златни кълба с кръстове и скиптрите, които обикновено се пазеха тук, вече бяха отнесени в голямата зала.

Но бяха останали доста неща.

Каи си пое дълбоко дъх и тръгна из подземието. Оглеждаше всеки пръстен, ножница, диадема и всички скъпоценности, които лунните владетели бяха събрала през вековете и които се използваха при различни церемонии. Повечето бяха подарък от Земята. Знак на добра воля, преди да скъса отношенията си с Луната.

Той чу тихи стъпки пред вратата, но не посмя да погледне.

— Ето това е! — викна с гръб към стража. Сърцето му едва не изхвръкна, докато си представяше как Крес притичва покрай вратата. Измъкна от джоба си медальона, който Ико му бе подарила на борда на „Рампион“ преди, както му се струваше, цяла вечност. Потърка с пръст потъмнелия надпис. 86-и космически отряд, Американска република. — Намерих я. — Той вдигна медальона така, че стражът да не може да види добре какво държи. Крес беше минала и Каи рече с непресторено облекчение: — Ех! Браво на нас! Коронацията нямаше да мине без брошката. Нейно Величество ще се зарадва. Ще се опитам да ти издействам повишение. — Той потупа мъжа по ръката. — Е, това беше. Благодаря ти за помощта. Най-добре да се връщам вече.

Стражът изсумтя недоверчиво, но това вече нямаше значение.

Когато двамата излязоха в коридора, Крес вече беше изчезнала.

 

 

Тя зави зад първия ъгъл и се опря на стената с разтуптяно сърце. Почака да чуе затварянето на вратата на подземието, после хукна, като се надяваше, че шумът от ключалката ще заглуши стъпките й.

Помнеше коридора от времето, когато Сибил я водеше тук, и лесно намери вратата към контролния център. Спря отпред, клекна пред екрана и се опита да си поеме дъх.

Измъкна портскрийна на Каи от сакото, отвори страничния изход и разви универсалния кабел за свързване.

Двадесет и осем секунди й бяха нужни, за да влезе в помещението, което си беше цяла вечност. Крес беше притеснена и се стряскаше при всеки далечен шум. Когато чу отключването на вратата, по гърба й се стичаше пот.

Беше запъхтяна, но щастлива. Щом вратата се затвори зад нея, почувства прилив на увереност.

Адреналинът я изгаряше като огън. Тя огледа стаята. Беше голяма, навсякъде имаше писалища, кресла, невидими екрани, които превключваха между кадри от външните сектори, карта на подземните влакове, камери за различни крила на двореца, компютри, холографи. Всичко тук й беше познато. Постепенно почувства облекчение и стомахът й, който се бе свил на топка, се отпусна. Инстинкт и навик.

Прожектори и камери се редяха около копие на трона на кралицата. Фин воал бе преметнат върху главата на манекен и когато Крес го видя, по гърба й плъзна хлад. Сякаш Левана я наблюдаваше.

Тя обърна гръб на манекена и се настани в едно от креслата. Извади пистолета от джоба на сакото и заедно с портскрийна ги остави на писалището близо до себе си. Времето я притискаше. Вече беше изгубила ценни минути. Целувката с Трън във вътрешната градина. В шкафа. Лутането по коридорите.

Но сега беше тук. Успя. Държа се храбро — е, почти.

Сега обмисляше задачите, които си беше поставила.

Докосна най-близкия невидим екран и започна да ги отброява една по една.

Първо промени кодовете за достъп до предавателя на кралицата. Заключи арсенала на двореца. Настрои кога да се вдигнат барикадите в тунелите около Артемизия.

Крес разбиваше кодове, навигираше през протоколи и всичко беше като заучените движения в танц и въпреки че мускулите й се бяха схванали, още помнеха движенията.

Най-сетне дойде ред и на чипа. Тя си представи предавателя на покрива на двореца, който изпращаше официалните записи на короната до приемателите из целия купол. Затворен файл, защитен от сложен лабиринт от защитни стени и кодове за сигурност.

Минаха може би около пет минути. Осем. Девет, най-много.

Така. Така. Така.

Чу стъпки по коридора, тъкмо когато пъхаше чипа в порта. Долови радостното щракване.

Сваляне, прехвърляне на файла, разчитане на шифъра.

Пръстите й танцуваха по екраните, за да не изостават от темпото.

Стъпките отвън станаха по-бързи и отчетливи.

Косата лепнеше по врата й.

Така. Така.

Готово.

Крес изчисти екраните и с няколко бързи команди прикри действията си.

Вратата се отвори шумно. Вътре нахлуха стражи.

Смут и мълчание.

Притисната в нишата между екраните и главния компютър с предавателя, Крес затаи дъх.

— Разпръснете се! И докарайте техника да разбере какво е направила!

— Оставила е портскрийн — обади се друг и тя чу тихия звук, когато го взеха. Разтреперана, Крес погледна пистолета в ръцете си. Стомахът й пак се сви на топка. Все й се струваше, че държи не това, което трябва. Стражите лесно щяха да разберат, че портскрийнът е на Каи. Щяха да научат, че той й е помогнал. — Може би тя възнамерява да се върне.

— Ти, стой тук и чакай техника. Искам пред всяка врата в това крило да има страж, докато не я намерим. Вървете!

Вратата се затръшна и Крес си отдъхна, макар да трепереше.

Заловиха я. Трън също.

Но и двамата се бяха държали храбро.