Мариса Мейър
Уинтър (30)

Глава тридесета

В коридорите беше тъмно като в рог. Скарлет спря и се ослуша, но не чу нито стъпки, нито гласове — само приглушеното цвърчене на птиците в менажерията. Миризмата — упоителна смесица от фураж, сено и тор — й напомни за фермата. Опита се да се ориентира. Ако тръгнеха надясно, щяха да влязат още по-навътре в менажерията, а наляво щяха да излязат обратно в двореца, но дано поне някъде в стаите на прислугата. Тя улови Уинтър за китката и двете побягнаха. Пръстите й пробягваха по затворени врати и тя използва знанията си за менажерията, за да ги преброи. Това трябва да е еленът. Това може би е снежната леопардка. Това дали не е арктическата лисица?

Завиха зад един ъгъл и една примигваща лампичка — неясна и далечна — привлече погледа й. Тя тръгна към нея и намери вградено в стената контролно табло, откъдето регулираха светлината, температурата и автоматичните хранилки в менажерията.

До таблото имаше врата, едва различима на слабата светлина.

Скарлет натисна механизма за отключване, като се надяваше вратата да не води към лъва. Нищо не се случи.

Тя изруга и пак натисна механизма. Нищо.

Тогава контролното табло изпиука и тя се сепна. На екрана се появи съобщение.

Внимавай, Скарлет.

Тя зяпна от изненада.

— Какво…?

Преди да се усети, вратата се отключи. Тя несигурно посегна към дръжката. Отвори се.

Ярката светлина я заслепи и тя дръпна Уинтър до стената, но след един бърз поглед се оказа, че светлият коридор също е безлюден. Тесен и обикновен. Скарлет предположи, че тук е крилото на прислугата.

Ослуша се, но не чу нищо.

Извърна очи нагоре и сърцето й подскочи.

Камерата на тавана се въртеше напред-назад и оглеждаше коридора. Но щом Скарлет я видя, замръзна на място. Индикаторът бавно угасна. Зяпнала от почуда, тя надзърна в коридора и петдесетина крачки по-надолу видя още една камера точно когато също угасна.

Какво беше казал Хиацинт? Нещо, че ще се оправят с камерите?

Но… как?

Скарлет докопа лакътя на Уинтър и я повлече по коридора.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Близо до крилото за гости.

Е, това беше нещо. Поне нямаше защо да се тревожи, че от самото начало тръгват безнадеждно изгубени.

— Ще се опитаме да стигнем до порт Е. Ти нали знаеш къде се намира?

— Е… — измърмори Уинтър. — Е като екзекуция. Екватор. Еврет. Единовластие. — Тя помисли малко. — Е като евакуация.

Скарлет изръмжа.

— Е като безполезен.

— Не, тази дума не става.

Скарлет се завъртя около нея и принцесата рязко спря. Отзад роклята й беше черна от кръв. Кървави петна имаше по ръцете, краката и дори по лицето й. Всъщност…

Скарлет се погледна и видя, че също е доста изцапана. В този вид нямаше да останат дълго незабелязани.

— Доковете, Уинтър — изгледа тя ядно принцесата. — Знаеш ли къде са доковете?

Принцесата присви очи замислена и допря окървавените си длани до страните си. За миг Скарлет си помисли, че ще заплаче.

— Не. Да. Не знам — рече тя, задъхвайки се и раменете й започнаха да се тресат.

— Принцесо! — предупреди я Скарлет.

— Струва ми се, че знам. Доковете… да, доковете. С гъбите.

— С гъбите?

— И сенките, които танцуват. Порт Е. Е като евакуация.

— Да, Е като евакуация. — Скарлет усети как надеждата й се изплъзва. Нямаше начин да успеят. — Как се стига дотам?

— Ще вземем влака. До края на града.

— Влака. Добре. Как да стигнем до влака?

— Надолу, надолу, надолу ще тръгнем.

Скарлет усещаше, че търпението й се изчерпва.

— И откъде да минем за надолу?

Уинтър поклати глава, а в кехлибарените й очи заплува извинение. Скарлет щеше да я прегърне, ако в същото време не й идеше да я удуши.

— Добре. Сама ще се оправям. Да вървим. — И тя се понесе по коридора, като се надяваше да срещнат по пътя си стълби или асансьор. Прислужниците трябваше да се придвижват бързо из двореца, нали? Все щяха да намерят…

Тя зави зад един ъгъл, наби спирачки и едва не налетя на една прислужница — момиче на не повече от четиринадесет години. Уинтър се блъсна в Скарлет и тя хвана принцесата за ръката. Адреналинът тътнеше в ушите й. Момичето зяпна за миг Скарлет, сетне се обърна към окървавената принцеса и накрая направи нервно реверанс, стиснала покривките.

— В-ваше Височество — запъна се то.

За секунда Скарлет измъкна ножа и се нахвърли върху детето. Притисна го до стената и допря острието в гърлото му.

Момичето изпищя. Покривките паднаха в краката й.

— Трябва да стигнем до влака, който ще ни отведе на доковете. По най-бързия начин. Веднага.

Момичето затрепери с ококорени очи.

— Не се плаши — рече напевно и нежно Уинтър. — Нищо няма да ти направи.

— Как ли пък не, мътните я взели! Как да стигнем на доковете?

Момичето вдигна пръста си.

— П-по този коридор, надясно. Стълбите водят до п-перона.

Скарлет я пусна, грабна една бяла покривка от купчината на земята и поведе Уинтър по коридора, без да се обръща назад.

Коридорът свършваше на буквата Т. Скарлет тръгна надясно и намери ниша, от която надолу се спускаше светло стълбище. Щом вратата се затвори зад гърба им, тя разгъна покривката, наметна я на раменете на Уинтър и я върза в някакво подобие на наметало, прикривайки кръвта и познаваемата хубост на принцесата. След като реши, че резултатът е задоволителен, хвана Уинтър за ръката и двете се спуснаха по стълбите. На втората площадка на мястото на стените се появиха груби, сиво-кафяви камъни. Намираха се в подземието на двореца.

Три етажа по-надолу излязоха на перон, осветен от светещи кълба. Пред тях се виждаха смълчаните магнитни релси. Скарлет приближи ръба и надникна в двете посоки на тунела.

Забеляза втора сводеста врата, украсена с фосфоресциращи плочки. Входът към коридорите на двореца срещу мрачния вход на прислугата.

Нещо прищрака. Магнитите забучаха. Със сърце, заседнало в гърлото, Скарлет придърпа Уинтър към стената. Влакът с форма на куршум излезе от тунела и плавно спря на релсите. Скарлет стоеше неподвижно и се надяваше, че който и да пътува вътре няма да ги забележи, дори няма да хвърли поглед към тях.

Хидравликата изсъска, вратата на влака се вдигна и отвътре излезе засмяна аристократка, облечена с пищна яркозелена рокля, която блестеше от пауновите пера, изработени от скъпоценни камъни. След нея слезе мъж с туника с избродирани рунически знаци, подобни на онези, които носеха чародеите. Той се протегна и стисна жената за задника. Тя изпищя и го цапна по ръката.

Скарлет не посмя да си поеме дъх, докато двамата стигнаха до вратата и смехът им заглъхна по стълбите.

— Това не беше съпругът й — прошепна Уинтър.

— Пет пари не давам. — Скарлет хукна към влака. — Отвори се!

Влакът не помръдна. Вратата не се отвори.

— Отвори се, скапан боклук такъв! — Тя впи пръсти в процепа на вратата и се опита да я отвори. За първи път от дни насам пръстът й запулсира от болка. — Хайде де. Какво му става на това нещо? Как да…

Вратата се отвори и едва не събори Скарлет. Механичен глас произнесе:

— Превоз до артемизиански порт Е.

Кожата й настръхна, но тя напъха Уинтър вътре и мълчешком благодари на невидимия си помощник. После се качи и се тръшна на седалката. Вратата леко се затвори и те останаха запечатани вътре. Влакът се повдигна и се плъзна по линиите, а Уинтър добави:

— Като евакуация.

Скарлет избърса потното си чело в мръсния ръкав на якето. Когато почувства, че страхът й се е уталожил, за да може да говори, попита:

— Какво стана там? В менажерията?

Силата, която се бе появила в очите на Уинтър, бързо изчезна.

— Кралицата го бе пратила да ме убие, само че той уби Рийо вместо мен.

Скарлет разкопча якето си, за да поохлади пламналата си кожа.

— Защо й е на кралицата да те убива?

— Смята, че застрашавам короната й.

Скарлет изсумтя — уморен звук, който не предаде и половината от присмеха й.

— Без майтап? Тя чувала ли те е някога какви ги плещиш?

Уинтър обърна въпросително поглед към нея.

— Ти си луда — обясни Скарлет. — Не ставаш за кралица. Без да се обиждаш.

— Не мога да стана кралица, защото не съм от кралско потекло. Нейно Величество е моя мащеха. В жилите ми не тече нейната кръв.

— Да, ще каже човек, че това е най-важното в един управник.

На Земята съществуваха две монархии — Обединеното кралство и Източната република, но Скарлет беше отраснала в европейската демокрация, където властите бяха разделени и се регулираха една друга, хората гласуваха тайно и избираха представители на провинциите. В общи линии, както Скарлет го разбираше, всеки получаваше своето и явно страните от Съюза бяха на прав път, щом като от 126 години живееха в световен мир.

Но не така стояха нещата на Луната. Имаше нещо сбъркано в тяхната система.

Влакът започна да намалява. Скарлет хвърли поглед към прозореца. Черният каменист тунел излезе на огромен космически аеродрум, на който цареше оживление. Плочките на пода светеха и хвърляха по тъмните стени сенки от безбройните кораби. Докът беше огромен и пълен с народ. Имаше още няколко линии, по които всяка секунда пристигаха нови влакове. На една от линиите мъже стоварваха храната и стоките, които пристигаха от външните сектори. Те си подвикваха кратки заповеди, които звучаха така, сякаш бяха на чужд език.

— Платформа 22 — повтори си Скарлет, докато вратата на влака се отваряше. — Гледай да не се набиваш на очи.

Уинтър се извърна към нея. В съвършено бистрия й поглед се четеше насмешка.

Принцесата имаше право. И двете бяха мърляви. Целите в кръв. Уинтър беше обичаната от народа принцеса, по-красива от букет рози и по-луда от муха без глава.

Чудо щеше да бъде се слеят с безличната тълпа.

— Можеш да използваш обаянието си — предложи Скарлет.

Връзката се скъса и Уинтър отвърна очи.

— Не, не мога — каза и слезе на перона.

Скарлет я последва. Отдъхна си, когато видя, че нито един човек наоколо не беше облечен с богати одежди и не носеше идиотски украшения на главата си. Това беше място, където се товареха стоки, а не се разхождаха благородници, но това не означаваше, че не ги грози опасност. Тя вече усещаше как работниците спират работата си и ги зяпат.

— Искаш да кажеш, че няма да я използваш.

— Искам да кажа, че няма да я използвам — съгласи се принцесата.

— Поне дръж главата си приведена. — И докато се отдалечаваха от релсите, Скарлет намести покривката върху главата на Уинтър.

Аеродрумът беше огромен и се простираше, докъдето поглед стигаше. От двете страни се нижеха стотици мрачни хангари с издълбани номера над тях. Докато вървяха, Скарлет оглеждаше товара и вниманието й беше привлечено от военни надписи.

Амуниции за стрелкови оръжия

Да се достави на: 51 лунен полк, отряд 437

Чар Лейт, Алфа Ганус

Разпределение: Рим, Италия, ЕФ, Земя

Амуниции. Тези боеприпаси заминаваха за Земята, за да подпомогнат военните сили на Луната.

Сдържай се, каза си тя и стисна юмруци. Всяка фибра от съществото й копнееше да вземе някакво оръжие и да подпали и последния сандък на аеродрума.

Сдържай се. Сдържай се.

Като овладя дишането си, тя продължи напред, а Уинтър се мъкнеше след нея. Отляво Скарлет видя надпис Е7, отдясно Е8. Почти бяха стигнали.

С огромно усилие на волята тя се стърпя да не хукне презглава към Платформа 22.

— Да ви помогна ли?

Момичетата спряха. Един работник с мръсен гащеризон се приближи към тях.

— Какво… — Той млъкна и спря погледа си на Уинтър или онова, което се виждаше от приведеното й лице. — Аз… простете ми. Ваше Височество?

Уинтър вдигна глава. Страните на мъжа пламнаха.

— Това сте вие — развълнувано рече той. — Аз не… с какво да ви помогна, Ваше Височество?

Скарлет се наежи. Досега никой не ги беше забелязал. Тя хвана мъжа за ръката, преди да се е поклонил.

— Нейно Височество не желае да я зяпат така. Ако искаш да помогнеш, заведи ни на Платформа 22.

По лицето на мъжа се изписа тревога и той кимна, сякаш се уплаши от нея. Сигурно я беше взел за чародей на обучение.

— Д-дадено. Оттук.

Скарлет го пусна, стрелна с хладен поглед Уинтър и й подсказа с жест да скрие лицето си. Със скована походка мъжът ги поведе покрай плетеницата от линии, товарни платформи и сандъци. Почеса се зад ухото и на два пъти хвърли поглед през рамо.

— Има ли нещо? — с леден тон попита Скарлет.

— Н-нищо. Съжалявам.

— Тогава спри да я зяпаш.

Той отвори уста и Скарлет си помисли, че иска да коментира мръсния им, кървав вид и дори и необичайното присъствие на Уинтър тук. Но мъжът замълча и сведе глава.

Тежки метални врати бяха спуснати пред някои от хангарите, покрай които минаваха, но повечето стояха отворени и вътре се виждаха корабите.

— Виждаш ли? — прошепна Уинтър. — Гъбите и сенките, които танцуват.

Скарлет проследи ръката й. Сенките на космическите кораби по стените наистина наподобяваха танцуващи гъби. Донякъде. Ако човек наклонеше глава и присвиеше очи под точния ъгъл.

— Платформа 22, Ваше Височество.

Скарлет погледна номера над сводестата врата и капсулата вътре. Това беше двуместен кораб, върху който бяха изрисувани отличителните знаци на кралския двор.

— Благодаря ти — отвърна Скарлет. — Това е всичко.

Мъжът сви вежди.

— Ще… ще пожелаете ли да ви придружа и на връщане?

Скарлет поклати глава, хвана отново Уинтър за лакътя, но едва-що направи две крачки и спря.

— Не казвай на никого, че си ни видял — заповяда тя на мъжа. — Ако някой все пак те пита за нас, кажи му, че сме използвали обаяние, за да те принудим да ни помогнеш. Ясно ли е?

Кръглите му очи се спряха върху Уинтър, а тя се усмихна топло. Мъжът се изчерви.

— Не съм сигурен, че това не е самата истина — измърмори той.

Скарлет завъртя очи и повлече принцесата към кораба. Увери се, че работникът си е тръгнал, и чак тогава отвори вратата и натика Уинтър вътре.

— Мини от другата страна, освен ако не смяташ да управляваш това чудо.

Уинтър се подчини безгласно. Скарлет извади ножа и го настани между двете. Затвори вратата и глъчката откъм доковете заглъхна в херметически затворения кораб.

Скарлет въздъхна и заповяда на ръцете си да спрат да треперят. Заповяда на десетките бутони пред очите й да спрат да танцуват. Огледа кабината, отбелязвайки наум нещата, които си приличаха и които се отличаваха от кораба за доставки, който управляваше, откакто навърши петнайсет.

— Ще се справя — прошепна тя и притисна пръсти в главния екран. Той светна. Бутоните също.

Достъпът е отказан.

Тя зяпна ококорена съобщението. Трябваше да го прочете четири пъти, преди да осмисли думите. Почти очакваше тайнственият им помощник да пробие защитната система на кораба и да включи двигателя вместо нея. Нищо подобно обаче не се случи и тогава тя си спомни за цилиндъра, който й даде Хиацинт.

Измъкна го от джоба си и отвори капачето. Откри входа на таблото, затаи дъх и го пъхна вътре.

Над съобщението се завъртя една икона.

И продължи да се върти.

И да се върти.

Стомахът й се сви. Капка пот се плъзна по тила й.

Достъпът разрешен. Добре дошли на борда, кралски страж Хиацинт Глина.

Замаяна, Скарлет нададе победен вик и си отдъхна. Бутна няколко ключа. Двигателят забуча тихо и корабът спокойно и уверено се издигна от магнитната сила под аеродрума. Отвън пред техния хангар няколко товарни кораба си проправяха път към запечатаната зала, която разделяше артемизиански порт Е от празнотата на Космоса. Можеха да се наредят точно зад тях. Никой нямаше да спре кралски кораб, никой дори не би се запитал…

— Почакай — рече Уинтър тъкмо когато Скарлет взе да придвижва кораба напред.

Сърцето на Скарлет едва не изскочи от гърдите й.

— Какво? — попита тя и взе да се оглежда за чародей, страж, изобщо за някаква заплаха.

Уинтър се пресегна напред и надяна през главата й предпазните колани.

— Безопасността е на първо място, Скарлет, дружке. Ние, хората, сме крехки същества.