Мариса Мейър
Уинтър (2)

Глава втора

Вратите към тронната зала се отвориха и той се появи, приклещен между двама стражи, с вързани на гърба ръце. Русата му коса беше сплъстена, няколко кичура бяха полепнали за челюстта му. Изглежда, скоро тялото му не беше виждало вода, но иначе Уинтър не откри видими следи от мъчения.

Стомахът й се обърна. Цялата топлина, която ледът бе изсмукал, изби по кожата й.

Следи гласа ми, принцесо. Чуй ме, принцесо.

Отведоха го в средата на залата. Хиацинт стоеше с безизразно лице. Уинтър впи нокти в дланите си.

Той не я погледна. Нито веднъж.

— Хиацинт Глина — поде Еймъри, — обвинен сте в предателство срещу короната. Вие не сте съумели да опазите живота на чародея Мира и да заловите добре известната на всички ни лунитянка беглец, въпреки че сте прекарали почти две седмици в компанията на споменатата бегълка. Вие сте предател спрямо Луната и нашата кралица. Престъпленията ви се наказват със смърт. Какво ще кажете в своя защита?

Сърцето на Уинтър биеше оглушително в гърдите й. Тя извърна умолителен поглед към мащехата си, но Левана изобщо не поглеждаше към нея.

— Признавам се за виновен по всички обвинения — отвърна Хиацинт и Уинтър пак го погледна, — с изключение на обвинението, че съм предател.

Пръстите на Левана трепнаха, тя започна да драска с нокти по ръкохватката на трона.

— Обясни!

Хиацинт стоеше изправен и непоколебим, като че беше на пост, а не пред съд.

— Както вече казах, не залових бегълката, защото се опитвах да спечеля доверието й. По този начин исках да събера сведения, които да донеса на моята кралица.

— А, да, ти си шпионирал нея и съучастниците й. Спомням си оправданието ти от часа на залавянето ти. Освен това си спомням, че не можа да ми кажеш нищо важно, само лъжи.

— Не са лъжи, кралице моя, макар че ще призная — подцених киборга и нейните способности. Тя ги криеше от мен.

— Ето значи колко си спечелил доверието й. — В тона на кралицата се долови присмех.

— Аз исках да науча повече от това какви са уменията на киборга, кралице моя.

— Спри да си играеш с думите. Чашата на търпението ми и бездруго всеки миг ще прелее.

Сърцето на Уинтър изстина. Не и Хиацинт. Тя нямаше да издържи да седи и да гледа как го убиват.

Ще се пазари за него, реши тя, макар че планът й имаше един недостатък. Какво можеше да им предложи в пазарлъка? Нищо, освен живота си, а Левана нямаше да приеме.

Можеше да получи припадък. Да изпадне в истерия. В този миг това надали щеше да е далеч от истината, но дори да ги отклонеше временно от намеренията им, само щеше да отложи неизбежното.

И друг път се бе чувствала безпомощна, но никога по този начин.

В такъв случай оставаше само едно нещо. Да се хвърли пред острието.

О, това никак нямаше да се понрави на Хиацинт.

Без да подозира за решението на Уинтър, младият мъж почтително склони глава.

— Докато бях с Лин Синдер, научих за съществуването на устройство, което, ако се свърже с нервната система, може да неутрализира действието на лунната дарба.

Думите му предизвикаха любопитство сред присъстващите. Те изпънаха, проточиха напред вратове.

— Невъзможно! — изстреля Левана.

— Лин Синдер разполага с доказателства за възможностите му. Така, както ми беше описано, устройството предпазва биоелектричеството на хората, тъй че да не може да бъде манипулирано. Но поставено на лунитяни, то не им позволява да използват дарбата. Лин Синдер е пристигнала на бала на Източната република с инсталираното в тялото й устройство. Едва след като то е било унищожено, тя е могла да използва обаянието си — както сама видяхте със собствените си очи, кралице моя.

В думите му се долавяше известно нахалство. Левана стисна ръце в юмруци и кокалчетата й побеляха.

— Колко са тези предполагаеми устройства?

— Доколкото ми е известно, няма друго, освен счупеното, което е било инсталирано на киборга. Но подозирам, че патентът или схемите все още съществуват. Изобретател е бил вторият баща на Лин Синдер.

Кралицата държеше по-леко ръкохватката.

— Интригуваща информация, сър Глина. Но тя говори повече за отчаяния ти опит да спасиш кожата си, отколкото за истинска невинност.

Хиацинт равнодушно сви рамене.

— Ако верността ми не личи по начина, по който се държах с врага, снабдих се с информация и предупредих чародея Мира за заговора за отвличането на император Каито, не знам какво друго доказателство бих могъл да ви дам, кралице моя.

— Да, да, анонимното съобщение, получено от Сибил, което я известява за плановете на Лин Синдер. — Левана въздъхна. — Вижда ми се крайно удобно, че съобщението, за което твърдиш, че си изпратил, не е видял друг, освен Сибил, а тя е мъртва.

За първи път под втренчения поглед на кралицата Хиацинт изгуби самообладанието си. Той все така не извръщаше взор към Уинтър.

Кралицата се обърна към Джерико Солис, капитана на стражата.

— Ти си бил със Сибил в онзи ден, когато е нападнала кораба на враговете ни, но при все това твърдиш, че не е споменала за никакво съобщение. Имаш ли да добавиш нещо?

Джерико излезе крачка напред. От пътуването до Земята той се бе завърнал с доста синини, но повечето вече избледняваха.

— Кралице, чародеят Мира беше сигурна, че ще открием Лин Синдер на онзи покрив, но не спомена за информация отвън — все едно дали анонимно, или не. Когато корабът кацна, именно чародеят Мира нареди да заловим Хиацинт Глина.

Хиацинт смръщи вежди.

— Може би все още е била ядосана, че я прострелях. — Той замълча, сетне добави: — В моя защита — бях под контрола на Лин Синдер.

— Явно доста неща имаш да кажеш в своя защита — отбеляза Левана.

Хиацинт не отвърна. Това беше най-спокойният затворник, който Уинтър бе виждала — той, който знаеше по-добре от всеки друг какви ужасни убийства бяха ставали в тази зала точно на мястото, където стоеше. Вместо да се разгневи от дързостта му, Левана изглеждаше замислена.

— Позволете ми да говоря, кралице?

Тълпата се раздвижи шумно и на Уинтър й трябваше малко време да различи онзи, който се обади. Беше войник от стражите. Един от безмълвните орнаменти в двореца. Момичето го разпозна, но името му не й беше известно.

Левана го изгледа кръвнишки и Уинтър си помисли, че мащехата й пресмята дали да му даде позволението си, или да го накаже, задето се бе обадил, без да го питат. Накрая рече:

— Как се казваш и защо се осмеляваш да прекъсваш процеса?

Стражът пристъпи напред и както винаги, втренчи поглед в стената.

— Казвам се Лиам Кини, кралице моя. Аз съм един от войниците, които прибраха тялото на чародея Мира.

Въпросително вдигане на веждите към Джерико; утвърдително кимване в отговор.

— Продължавай — нареди Левана.

— Когато открихме господарката Мира, у нея имаше портскрийн и макар той да се бе счупил при падането, ние го предадохме като улика по делото за убийството й. Чудех се дали някой се е опитал да възстанови въпросното съобщение.

Левана се обърна пак към Еймъри, наложил маска на лицето си, която Уинтър добре познаваше. Колкото по-приятен израз имаше, толкова по-разгневен беше той.

— В действителност ние успяхме да влезем в последните съобщения на портскрийна. Аз тъкмо се канех да отворя дума за тях.

Това беше лъжа и Уинтър се обнадежди. Еймъри беше изпечен лъжец, особено когато това беше в негов интерес. Той мразеше Хиацинт. Не би издал нищо, което би помогнало на стража.

Надежда. Слаба, крехка, жалка надежда.

Еймъри посочи вратата и един прислужник забърза с поднос, върху който лежаха счупеният портскрийн и холограф.

— Това е портскрийнът, за който говореше сър Кини. Разследването ни потвърди, че в онзи ден Сибил Мира действително е получила анонимно съобщение.

Прислужникът включи холографа и в центъра на залата затрепка образ. Зад него Хиацинт се стопи като призрак.

Холографът показа просто текстово съобщение.

Лин Синдер планира да отвлече императора на ИР.

Бягството ще стане от покрива на северната кула по залез-слънце.

Толкова много информация, побрана само в няколко думи. Типично за Хиацинт.

Левана прочете думите с присвити очи.

— Благодаря ти, сър Кини, задето повдигна този въпрос. — Еймъри не получи благодарност и това направи силно впечатление.

Стражът се поклони и се върна на поста си. Стрелна непроницаемия си поглед към Уинтър, сетне отново извърна очи към стената.

— Сър Глина, сега ще ми кажеш, че това е изпратеното от теб съобщение. Правилно ли допускам?

— Така е.

— Има ли какво да добавиш, преди да издам присъдата ти?

— Не, кралице.

Левана се облегна на трона, а залата притихна. Всички очакваха решението й.

— Сигурна съм, че доведената ми дъщеря желае да те пощадя.

Хиацинт не отговори, но Уинтър трепна пред високомерието в тона на мащехата й.

— Моля ви, майко — прошепна тя, а думите заседнаха върху пресъхналия й език. — Това е Хиацинт. Той не е наш враг.

— Може би не е твой враг, но ти си едно глупаво и наивно момиче!

— Това не е вярно. Аз съм фабрика за кръв и тромбоцити, само че машините ми са замръзнали…

Избухна смях, а Уинтър се сви. Дори устните на Левана се извиха нагоре, макар че под усмивката й се криеше раздразнение.

— Аз взех решението си — отекна гръмкият й глас и възцари тишина в залата. — Реших да оставя затворника да живее.

Уинтър извика от облекчение. Закри уста с ръка, но беше късно да заглуши вика.

Сред присъстващите отново се чу смях.

— Има ли и други прозрения, които искаш да добавиш, принцесо? — процеди Левана през зъби.

Уинтър се посъвзе.

— Не, кралице. Вашите присъди винаги са мъдри и окончателни, кралице моя.

— Аз все още не съм свършила с тази присъда. — Кралицата се обърна отново към Хиацинт и гласът й стана твърд. — Ти не си успял нито да убиеш, нито да заловиш Лин Синдер и това няма да остане ненаказано. Твоята некадърност доведе до успешното отвличане на моя годеник. За това престъпление те осъждам на тридесет удара с камшик, които сам ще си нанесеш на централния площад, а след това ще стоиш четиридесет часа без храна. Присъдата ти влиза в сила утре при изгрев.

Уинтър трепна, но дори това наказание не можа да убие облекчението, което радостно пърхаше в стомаха й. Той нямаше да умре. Тя не беше момиче от лед и стъкло, а от лъчисто сияние и звезден прах, защото Хиацинт нямаше да умре.

— И Уинтър…

Тя се сепна и вдигна поглед към мащехата си, която презрително я измерваше с очи.

— Ако се опиташ да му занесеш храна, ще наредя да му отрежат езика като награда за твоята доброта.

Момичето се дръпна назад в креслото. Един мъничък лъч светлина бе угасен.

— Добре, кралице моя.