Мариса Мейър
Уинтър (5)

Глава пета

Скарлет се притисна в стоманената решетка и се протегна, за да улови клона, който се поклащаше току пред клетката й. Още малко, съвсем мъничко. Решетката се впи в лицето й. Тя размаха пръсти, докосна листата, напипа кората — да!

Отпусна се назад и придърпа клона. Промуши през решетките и другата си ръка, откъсна три клончета с листата, отчупи върха и пусна клона, който отхвръкна нагоре и по главата й се посипаха малки непознати ядки.

Скарлет се сви и зачака дървото да спре да се тресе, сетне обърна качулката на червеното си горнище навън и изсипа ядките, които я бяха атакували. Приличаха малко на лешници. Ако успееше да намери начин да ги счупи, от тях сигурно щеше да излезе нелоша закуска за по-късно.

Деликатно дращене я накара да се опомни. Тя надникна към другата страна на пътеката, където белият вълк седеше на задните си крака и блъскаше по решетките на своя затвор.

Дълго време Скарлет бе мечтала Рийо да успее да прескочи оградата. Заграждението беше високо до кръста и нямаше да му е трудно да я прехвърли. Тогава Скарлет щеше да го погали по козината, да го почеше зад ушите. Колко приятно щеше да бъде да почувства допира. Тя обичаше животните във фермата — или поне докато дойдеше време да ги заколи и да приготви хубава яхния, но никога не си бе давала сметка колко много цени тяхната любов, преди самата тя да бъде превърната в животно.

За беда, Рийо, както и Скарлет, скоро нямаше да се измъкне от клетката си. По думите на принцеса Уинтър, между плешките си той имаше вграден чип, който му причиняваше силна болка, щом опиташе да прескочи оградата. Горкото животно отдавна се бе научило да приема затвора си.

Ала Скарлет се съмняваше, че ще приеме своя.

— А така — рече тя и сграбчи трудно спечеленото си богатство: трите вейки и отчупения връх на клона. Вдигна ги така, че вълкът да ги види. Той изскимтя и изигра радостен танц по стената на клетката си. — Не можах да докопам повече. Засега ще трябва да се задоволиш с тези.

Рийо наостри уши.

Скарлет се надигна на колене — не можеше да се изправи в клетката, — улови се за гредата отгоре, прицели се с една от по-малките вейки и я хвърли.

Рийо хукна след нея и я хвана във въздуха. Миг след това скочи обратно върху купчината от пръчки и пусна вейката отгоре. Доволен, седна и изплези език.

— Браво, Рийо. Чудесно се държиш. — Скарлет въздъхна и взе нова пръчка.

Рийо току-що беше полетял във въздуха, когато тя чу нечии стъпки по пътеката. Седна на пети, мигом наежена, но си отдъхна, щом между стеблата на екзотичните растения и провисналите лиани видя развяваща се бяла рокля. След миг принцесата се появи иззад ъгъла с кошница в ръка.

— Здравейте, приятели — поздрави принцеса Уинтър.

Рийо пусна последната пръчка върху купчината, после седна и изпъчи гърди, сякаш й оказваше чест.

Скарлет се намуси.

— Я си гледай работата!

Уинтър извърна глава към нея. Една къдрица от черната й коса падна над лицето й и скри белега.

— Какво ми носиш днес? — попита Скарлет. — Налудничав брътвеж, гарниран с лудост? Или днес е един от добрите ти дни?

Принцесата се усмихна широко и без да се интересува, че пътеката от черен камък и тревите ще изцапат роклята й, седна пред клетката на Скарлет.

— Днес е един от най-хубавите ми дни — рече и настани кошницата в скута си, — защото ти нося десерт, гарниран с новини.

— О, не ми казвай. Ще ме преместят в по-голяма клетка? О, моля те, кажи ми, че в нея ще има истинска тоалетна. А също и една от онези фантастични хранилки, които се падат на птиците.

Макар че в думите на Скарлет се долавяше доста сарказъм, в действителност една по-голяма клетка с истинска тоалетна би било огромно облекчение за нея. Невъзможността да се изправя отслабваше с всеки изминал ден мускулите й и цяло чудо щеше да бъде, ако и занапред можеше да разчита на себе си да стигне до съседната клетка, два пъти дневно, където охраната благородно я отвеждаше до една дупка, за да си свърши работата.

Дупка!

Уинтър, имунизирана както винаги срещу хапливия тон на Скарлет, се приведе напред с потайна усмивка.

— Хиацинт се завърна.

Скарлет сбърчи чело, а при тази новина чувствата й я затеглиха в различни посоки. Беше й известно, че Уинтър е влюбена като ученичка в този Хиацинт, но единствената й среща с него беше, когато той охраняваше чародейката и нападна нея и приятелите й.

Тя се бе убедила, че той е мъртъв, защото в противен случай би трябвало да е убил Вълка и Синдер, а това беше неприемливо.

— И? — подкани тя Уинтър.

Очите на принцесата заискриха. Понякога на Скарлет й се струваше, че е успяла да вкамени сърцето си за съвършената красота на момичето — за гъстата й свила и топлата шоколадова кожа, за златистите очи и розовите й устни. И точно тогава принцесата я поглеждаше с онзи неин поглед и сърцето на Скарлет подскачаше, и за пореден път се питаше как е възможно това да не е обаяние.

Гласът на Уинтър се сниши до заговорнически шепот.

— Твоите приятели са живи.

От това просто изречение й се зави свят. Скарлет застина неподвижно и пълна с недоверие, отказваше да повярва.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Тя падна на колене като изпусната марионетка.

— О, звезди, благодаря ви!

Те бяха живи! След като цял месец живя единствено от магарешкия си инат, Скарлет най-сетне имаше причина да се надява. Всичко беше тъй неочаквано, тъй внезапно, че главата й се замая от радост.

— Той ми каза да ти предам още — продължи Уинтър, — че Вълка много страда за теб. Всъщност по думите на Хиацинт, побърквал всички с жалостивия си вой. Колко мило, не мислиш ли?

Нещо в душата на Скарлет се пропука. Откакто пристигна на Луната, тя не беше плакала нито веднъж — без да се броят сълзите от болка и помрачено съзнание, когато я измъчваха физически и психически. Но сега всичкият страх, ужас и паника се надигнаха у нея и тя не можа да се овладее пред тази яростна атака от ридания и сълзи.

Те бяха живи. Всичките бяха живи.

Тя вече знаеше, че Синдер е някъде в космоса — слухът за проникването й в двореца на Ню Бейджин и за отвличането на императора бе стигнал даже тук, в менажерията. Дни наред оттогава изпитваше доволство, макар че лично тя нямаше нищо общо с нападението.

Но никой не беше споменал нищо за съучастници. Никой не беше обелил и дума за Вълка, Трън или за момичето от сателита, което се опитаха да спасят.

Скарлет обърса носа си и отмести мазните си коси от лицето си. Уинтър наблюдаваше емоционалния й изблик, така както човек би наблюдавал пеперуда, която се измъква от пашкула си.

— Благодаря ти — изхълца Скарлет. — Благодаря ти, че ми каза.

— Но разбира се. Ти си моя приятелка.

Скарлет потри с длани очите си и за първи път не захвана да се препира.

— А сега лакомството ти.

— Не съм гладна. — Това беше лъжа, но тя беше започнала да ненавижда зависимостта си от великодушието и щедростта на Уинтър.

— Но това е бонбон със зелена ябълка. Лунитянски деликатес, който е…

— Един от любимите ти, да, знам. Но аз не съм…

— Трябва да го изядеш. — Принцесата я погледна по онзи особен начин, който беше хем невинен, хем многозначителен. — Ще ти стане по-добре от него — продължи тя и мушна една кутия през решетките. Почака Скарлет да я поеме, сетне се изправи и прекоси пътеката до Рийо. Клекна, за да почеше любещо вълка зад ушите, сетне се приведе над заграждението и взе да събира купчината пръчки.

Скарлет вдигна капака на кутията и отвътре се показа червения като лъскав мрамор бонбон в гнездо от захар на конци. Откакто я затвориха тук, Уинтър й носеше много десерти, повечето от които съдържаха болкоуспокояващи. Макар че болката от отрязания пръст по време на разпита пред кралицата отдавна беше забравена, бонбоните помагаха на Скарлет да се справи с несгодите на съществуването в тясната клетка.

Ала щом взе бонбона от кутията, забеляза нещо, пъхнато под него. Лист, изписан на ръка.

Търпение, дружке. Те ще дойдат да те спасят.

Тя побърза да затвори капака, преди камерата над рамото й да улови текста, и с разтуптяно сърце мушна бонбона в устата си. Затвори очи и дори не почувства разпукването на обвивката, дори не усети сладко-киселия вкус на гъстия и лепкав пълнеж.

— Онова, което каза на процеса — подхвана Уинтър. Върна се при нея с наръч пръчки в ръце и ги остави така, че Скарлет да може да ги стигне. — Тогава не те разбрах, но сега ми се изясни.

Скарлет преглътна прекалено бързо. Бонбонът мина рязко надолу и парченца от обвивката издраха гърлото й. Тя се закашля и си помисли, че нямаше да е лошо, ако принцесата бе донесла и малко вода.

— Коя част? Аз бях под властта на чародея, ако помниш.

— Онази за Лин Синдер.

А, да. Частта, в която каза, че Синдер е изчезналата принцеса Селена. Истинската лунна кралица.

— Какво за нея? — Скарлет се наежи подозрително. Дали Хиацинт не беше издал нещо за плановете на Синдер да си върне трона? И на чия страна беше той, когато след няколко седмици в компанията на приятелите й се завърна при Левана?

Уинтър дълго обмисля въпроса.

— Що за човек е тя?

Скарлет прекара език по кътниците си и се замисли. Що за човек беше Синдер? Те се познаваха отскоро. Тя беше великолепен механик. Беше честна, смела и готова да направи онова, което е нужно… но Скарлет подозираше, че й липсва увереност, макар да се стараеше да го прикрие.

Освен това беше влюбена в император Каи, колкото и Уинтър бе влюбена в Хиацинт, при все че Синдер се опитваше да се преструва, че не е така.

Но това едва ли даваше отговор на въпроса на Уинтър.

— Не прилича на Левана, ако за това питаш.

Уинтър видимо си отдъхна.

Рийо, който страдаше за вниманието им, взе да скимти и се претърколи по гръб.

Уинтър грабна една пръчка от купчината и я метна. Вълкът скочи и хукна след нея.

— Твоят приятел вълкът — подхвана отдалеч Уинтър, — той от войниците на кралицата ли е?

— Вече не — рече ядно Скарлет. Вълка никога повече нямаше бъде собственост на кралицата. Не и ако тя успееше да го предотврати.

— Но е бил един от тях, а след това е извършил предателство. — В гласа на принцесата се долови замечтаност, а очите й останаха зареяни в празното пространство даже и след като Рийо се върна и пусна пръчката до оградата. — От онова, което знам за войниците й, не би трябвало да е възможно. Поне не и докато са под контрола на техния чародей.

На Скарлет неочаквано й стана горещо и разкопча ципа на горнището си. Беше се изцапало от мръсотията в клетката, от потта и кръвта, но докато го носеше, се чувстваше свързана със Земята, с фермата и баба си. То й напомняше, че е човешко същество, въпреки че я държаха в клетка.

— Чародеят на Вълка е мъртъв, но дори докато беше жив, той се бореше срещу контрола му.

— Може би са направили грешка, като са променили нервната му система.

— Не е било грешка — подсмихна се Скарлет. — Те си мислят, че са много умни, като притурят инстинктите на диви вълци. Инстинктите за преследване и убийство. Но виж Рийо. — Вълкът си беше легнал и гризеше пръчката. — Неговите инстинкти клонят също към игра и любов. Ако си имаше женска и малки вълчета, тогава инстинктите му щяха да го подтикват да ги защитава. — Скарлет нави на пръста си връзката на горнището. — Същото направи и Вълка. Защити ме.

Тя взе нова пръчка от купчината пред клетката й. Рийо вирна глава, но Скарлет само прокара пръстите си по люпещата се кора.

— Страх ме е, че никога няма да го видя отново.

Уинтър провря ръка през решетката и погали Скарлет по косата. Скарлет се изопна, но не се отдръпна. Докосване, всяко докосване беше дар.

— Не се тревожи — успокои я Уинтър. — Кралицата няма да те убие, докато си мой домашен любимец. Ще успееш да кажеш на твоя Вълк, че го обичаш.

Скарлет изръмжа.

— Аз не съм ти домашен любимец и Вълка вече не принадлежи на Левана. — Този път тя се отдръпна, а Уинтър отпусна ръката си в скута. — Изобщо не става дума, че го обичам. Просто…

Тя се подвоуми; Уинтър отново наклони глава и се вгледа в Скарлет с проницателно любопитство. Обезпокоително беше, че я анализира момиче, което често се оплакваше как стените на замъка за пореден път кървят.

— На този свят си нямам друг, освен Вълка — поясни Скарлет и метна вяло пръчката към Рийо. Тя тупна току до лапите му, а той я изгледа равнодушно, сякаш не си заслужаваше усилията. Скарлет отпусна рамене. — Имам нужда от него така, както той се нуждае от мен. Но това не е любов.

Уинтър притвори очи.

— Всъщност, Скарлет, дружке, според мен точно заради това е любов.