Мариса Мейър
Уинтър (88)

Глава осемдесет и шеста

Хиацинт стискаше ръката й, сякаш се боеше, че ако я пусне, тя ще изчезне. Излязоха от тунелите заедно с потока от хора в Централна Артемизия. Домът на Уинтър от детството й. И на Хиацинт. Тя се чувстваше като призрак. Като победител.

Няколко часа бяха минали, докато прекосят терена на Луната. Отидоха в някои от най-близките сектори, за да разнесат новината, че Селена е жива, и да призоват хората на оръжие. Не се наложи дълго да ги убеждават. Първият запис на Синдер и опитът на Левана да убие принцесата за пореден път бяха свършили своята работа — при появата на Хиацинт и Уинтър хората изпадаха в ярост. А мнозина вече бяха поели към столицата.

Още щом излязоха на повърхността, бунтовниците хукнаха към двореца с викове и с оръжие в ръце. Уинтър се опитваше да не изостава, но Хиацинт я държеше здраво и я дръпна навреме от прииждащата тълпа.

Дворът пред двореца вече приличаше на гробище, но битката продължаваше. Без да губят и минута време чародеите и безбройните вълци се нахвърлиха срещу придошлите. Възторжените възгласи в предните редици скоро се превърнаха в писъци. Все нови и нови хора обаче се носеха от тунелите. Уинтър разпозна някои от нейните войници, които се опитваха да отцепят мутантите от съюзниците им. Цареше хаос. Цивилните, контролирани от чародеите, ставаха врагове и понякога беше трудно да се определи кой на чия страна е.

Гърдите на един човек кървяха, раздрани.

Куршум откъсна половината лице на жена.

Копие прободе стомаха на мъж.

Виковете от болка и победният вик бяха неразличими. Остра миризма на кръв. Но хората прииждаха. Хората, които тя бе довела тук.

Сърцето на Уинтър се сви. Понечи да тръгне, но Хиацинт я спря.

— Кръв ще залее двореца — прошепна тя. — Водите на езерото ще почервенеят и дори земляните ще го видят.

Хиацинт я стрелна с очи, разтревожен:

— Уинтър?

Тя не го чу. В съзнанието й отекваха гласове. Дръпна се рязко, запрепъва се напред и падна върху тялото на един от вълците воини. Имаше нещо познато в лицето му, в мъртвите очи, които се взираха нагоре.

Уинтър отметна кичур кървава коса от челото му и извика.

Беше алфа Стром.

Тя бе виновна, тя бе виновна за смъртта му. Тя го бе помолила да се сражава за нея, а сега той беше мъртъв…

Хиацинт я хвана за ръката.

— Уинтър, какво правиш?

Тя се свлече, ридаейки върху тялото на мъжа.

— Умирам — прошепна и впи пръсти в мръсната риза на Стром. Хиацинт изруга.

— Знаех си, че тази идея няма да е за добро. — Той я дръпна, но тя отскубна ръката си. Огледа се, битката бе в разгара си.

— Съсипана съм. — По лицето й се стичаха сълзи, примесени с кръв. — И здрав човек не би преживял това. А какво остава за мен?

— Трябва да се махнем оттук. Хайде. — Този път той пъхна ръце под мишниците й, изправи я на крака и я притисна към себе си. Разнесе се вик и тя извърна взор към двореца. Чародеите бягаха. Мнозина бяха мъртви или агонизираха на стълбите. Бяха ги надвили. Хората бяха много и раболепните слуги на кралицата не удържаха фронта. Точно както Синдер се надяваше.

Цели армии гинеха — и от двете страни.

Толкова много смърт.

Вдъхновени от победата си, бойците нахлуха в двореца и подгониха чародеите.

Уинтър зърна яркочервена коса и сърцето й подскочи.

— Скарлет! — провикна се тя и опита да се измъкне от Хиацинт. — Не, Скарлет! Не влизай там! Стените кървят! — Думите й преминаха в конвулсии, а Скарлет спря и се обърна. Огледа тълпата, за да види кой я вика.

Хиацинт издърпа Уинтър под един навес.

— Там е опасно! — изписка Уинтър, погледна край Хиацинт, но от Скарлет вече нямаше и следа. Тя увисна в ръцете му и впери взор в уплашените му очи. — Вътре е опасно. Стените… кръвта. Тя ще пострада и ще умре. Всички ще умрат.

— Добре, Уинтър. Успокой се. — И той приглади косата край лицето й. — Скарлет е силна. Нищо лошо няма да я сполети.

Тя се просълзи.

— Не е само Скарлет. Всички ще умрат и никой не знае, никой не вижда това, освен мен… — Гласът й секна и тя зарида. Истерично. Политна, но Хиацинт я хвана. — Ще ги изгубя всичките. Те ще се удавят в собствената си кръв.

Зад стените на двореца воят на битката се чуваше далечен и приглушен, но предсмъртните стенания огласяха двора и улиците. Уинтър погледна със замъглени очи над рамото на Хиацинт. Тела, кръв, изостанал войник, човек, който си пробива път сред разрушенията, за да се погрижи за живите. Сваля тела от други тела. Едно момиче по престилка, учудващо чисто, късаше копчетата от черната роба на един чародей.

— Трябваше да те оставя при дървосекачите — измърмори Хиацинт.

Момичето ги видя, сепна се и побягна, за да претърси джобовете на друга жертва. Прислужница от града, каза си Уинтър, макар че не я познаваше.

— Можеше да съм на твое място — прошепна Уинтър след нея. — Дъщерята на страж и шивачка. Аз трябваше да съм на нейно място, да търся дребни съкровища. А не да съм принцеса. Хиацинт хвана лицето й с ръце и я накара да го погледне в очите.

— Хей — рече той строго, но и нежно. — Ти си моята принцеса, нали? Винаги ще бъдеш моята принцеса, все едно къде си се родила, все едно за кого се е оженил баща ти.

Очите й се замъглиха. Тя стисна ръката му.

— А ти си моят страж.

— Точно така. — Леко докосване. Мазолестият палец по челото й. Уинтър потръпна. — Хайде. Да се махаме оттук.

Той понечи да я дръпне, но тя се вкопчи в ръката му.

— Трябва да помогнеш на Селена, на Скарлет и на другите.

— Не. Тя или ще спечели, или ще изгуби. Аз нищо не мога да променя. Но… мога да се погрижа за теб. Поне веднъж.

— Ти винаги се грижиш за мен.

Той стисна устни и сведе поглед към белезите й, а сетне отвърна очи. Тъкмо се канеше да заговори, когато Уинтър усети някакво движение.

Прислужницата се бе промъкнала зад тях с безизразно лице. Замахна с окървавен нож в ръка.

Уинтър извика и дръпна Хиацинт настрани. Ножът се впи в ръката му, разкъса ризата му. Той светкавично се извърна и хвана момичето за китката, преди да замахне отново.

— Не й причинявай болка! — викна Уинтър. — Манипулират я!

— Забелязах — изръмжа Хиацинт, стисна ръката й и тя изтърва ножа. Сетне я блъсна с все сила настрани.

Миг по-късно той захвърли пистолета и ножа колкото можа по-далеч. Преди да го използват срещу него. Преди собствените му ръце да се превърнат в оръжия срещу него.

— Не мисли, че това ще ти помогне.

Уинтър изплака.

Еймъри. Стоеше на улицата, но не се усмихваше. За първи път не се преструваше. Без самодоволство, без жестокост, без ирония.

Беше загубил душевното си равновесие.

Прислужницата, освободена от контрола му, побягна по уличката. Еймъри я пусна. Дори не погледна след нея.

Хиацинт застана пред Уинтър, без да знае защо. Еймъри можеше да го премести само с мисълта си. Можеше да си играе с тях като с пионки върху шахматната дъска на кралицата.

— Ти нямаш дарба — рече провлечено Еймъри, а черните му очи горяха, — и затова не разбираш, че на нас не са ни нужни пистолети и ножове, за да убиваме. Със силата, която имам аз, светът се превръща в оръжеен склад.

Еймъри пъхна ръце в ръкавите си. Беше неспокоен, изглеждаше уморен и ядосан.

— Мога да те удуша със собствения ти колан — продължи той, като говореше все така бавно. — Можеш да се прободеш с вилица. Можеш да извадиш очите си със собствените си ръце.

— Нима мислиш, че не знам на какво си способен? — Хиацинт изпъна гръб, но Еймъри все още не го бе овладял.

Засега.

Ала щеше да го стори.

Ето я и ужасната му усмивка.

— За мен ти си плъх. — Той премести поглед към Уинтър. Устните му се извиха с отвращение. — Но тя все пак направи своя избор, нали?

Сърцето на Уинтър щеше да изхвръкне. Думите на Еймъри отекваха в изтощеното й съзнание. Удушавам. Пробождам. Изваждам.

И той щеше да го направи. Не сега, по-късно.

По тялото й премина хлад от омразата, която видя на лицето на Еймъри.

— Трябваше да ме приемеш за свой съпруг — рече той.

Уинтър се опита да преглътне, но устата й бе пресъхнала.

— Можех, но едва ли щеше да е по-истинско от виденията, които ме измъчват.

— И ти избра един жалък страж.

Устните й потрепнаха.

— Ти не разбираш. Той е единственото истинско нещо.

Лицето на Еймъри помръкна.

— Но скоро ще бъде мъртъв, малка принцесо — той произнесе титлата като обида. — Истински или не, аз ще те имам. Ако не като съпруга или драговолна метреса, то като вещ в красива витрина от скъпоценни камъни. — В очите му светна налудничав блясък. — Твърде дълго чаках, за да те пусна сега.

Изопнал рамене, Хиацинт криеше Уинтър зад гърба си. По лакътя му се стичаше вадичка кръв и капеше на китката му. И на земята. Той беше безсилен, стоеше, изричаше жестоки слова и се надяваше никой да не усети колко уплашен бе в действителност.

Ала Уинтър знаеше. Тя винаги беше живяла в страх.

Еймъри погледна доволно Хиацинт.

— Чакам този миг, откакто те изправиха пред съда. Още в онзи ден трябваше да те видя как умираш в тронната зала.

Уинтър потръпна.

— Сигурно си останал много разочарован — рече Хиацинт.

— Така е — съгласи се Еймъри, — но точно затова ще се насладя още повече на този миг. — Бузата му потрепна. — Как да те убия? С моята ръка? С твоята? — Очите му искряха. — С нейната? Ах, как неутешимо ще страда тя след това! Да се превърне в оръжието, което ще причини смъртта на нейния любим. Може би ще я накарам да те удуши с хубавите си пръстчета. Или пък да разбие черепа ти с камък.

На Уинтър й прилоша.

Хиацинт…

Хиацинт.

— Това ми харесва — рече Еймъри замислен.

Ръцете на Уинтър се размърдаха. Тя не знаеше дали ще го удушат, задавят, удрят до смърт или ще го прободат. Знаеше, че Еймъри я е овладял, че и Хиацинт е в опасност и това е краят. Нямаше средно положение. Нямаше победители. Тя беше глупачка, глупачка, глупачка.

Сълзите й течаха, но Уинтър държеше очите си отворени.

Хиацинт се обърна към нея. Тя уви ръце около врата му. Докосна с палци гърлото му. Той възкликна тихо, сякаш искаше да я избута, но Еймъри не му позволи.

Уинтър не можеше да гледа. Не можеше. Плачеше неудържимо. Усещаше гърлото на Хиацинт под пръстите си. Беше ужасно, гърлото му беше крехко…

През сълзите си зърна нещо червено.

Скарлет се промъкваше зад Еймъри. Над умрелите тела. С нож в ръката.

Щом видя, че Уинтър я съзря, тя вдигна пръст до устните си.

Еймъри извърна глава.

Не към Скарлет, а към огромно, ревящо нещо.

Еймъри се разсмя и махна с ръка. На няколко крачки от него Вълка падна и зави от болка.

— Аз съм първият чародей на кралицата! — извика Еймъри с блеснали очи и изръмжа над гърчещото се тяло на Вълка. — Мислиш, че няма да те усетя как се промъкваш зад гърба ми? Мислиш, че не мога да се оправя с един жалък мутант, един слабоумен страж и една землянка?

Той се завъртя с лице към Скарлет. Тя все още беше на пет-шест крачки от него и застина, стиснала здраво дръжката на ножа.

Усмивката на Еймъри угасна. Той сбърчи вежди, зяпна Скарлет и разбра, че биоелектричеството около тялото й вече е в чуждо владение. Присви очи и огледа гробището, в което стояха, но тук нямаше кой да контролира Скарлет. Да разклати собствената му сила. Освен…

Скарлет се приближи бавно към него. Ръката й трепереше, когато вдигна ножа.

Еймъри отстъпи назад, обърна се и погледна Уинтър в очите. В мига, в който Вълка го нападна — горкият, измъчен Вълк — той бе освободил ръцете и ума на Уинтър. Хиацинт разтриваше врата си и се опитваше да си поеме въздух, а Уинтър…

Уинтър се беше вторачила в Скарлет. Ужасена. Трепереща. Но свирепа, жестока.

Ръката на Хиацинт замахна и удари Уитнър през лицето. Тя се блъсна в стената на сградата, но не усети нищо. Беше се съсредоточила върху Скарлет и не виждаше нищо друго, освен нея и ножа й.

И плачеше, изпълнена с омраза към себе си. Чувстваше се жалка, нищожна, жестока, но не отстъпи и принуди Скарлет да влезе в битката. Еймъри залитна назад и вдигна ръце да се предпази. Скарлет се хвърли върху него. Той се препъна в трупа на един мъж и се просна по гръб. Скарлет коленичи до него и изпълзя напред. Беше объркана, отворила уста невярващо, но тялото й беше зло, решително и уверено, когато заби ножа в плътта му.