Мариса Мейър
Уинтър (85)

Глава осемдесет и трета

Скръстил ръце, Каи стоеше на подиума, на който бе коронясан за крал на Луната, и гледаше намръщен. Водачите и дипломатите от Земния съюз се опитваха да скрият гнева под безстрастните си лица. Левана ги бе заключила в голямата зала, пред вратите стояха на пост лунни стражи, а стотиците лунни благородници се подсмихваха на земляните, сякаш бяха екзотични животни — очарователни, мили и безобидни.

Далечните звуци от битката се чуваха приглушено зад дебелите каменни стени.

Бунтът и клането на хиляди техни съотечественици не помрачиха пиршеството на лунитяните. Те се държаха така, сякаш бяха отишли на цирково представление. Надаваха весели възгласи, когато виковете от битката се усилваха. Правеха облози за този или онзи чародей и кой ще убие най-много хора, когато всичко свършеше. Подмятаха си груби шеги, говореха, че ще трябва да се лишат от кашмирените шалове и боровинковото вино през следващия сезон, ако работниците от външните сектори не спрат да си играят на война и не се заловят за работа.

Каи беше вбесен от тези разговори. Усети, че стиска разтрепераните си ръце в юмруци едва когато Торин сложи ръка на рамото му. Той се сепна, сетне разтвори пръсти и си пое въздух.

— Те нямат представа какво е във външните сектори, не изпитват никаква признателност към работниците, благодарение на които тънат в разкош. Смятат, че всичко това им се полага.

— Ужасно е и дори непростимо — отвърна Торин, — но да не забравяме, че са били държани в неведение точно както и хората във външните сектори.

Каи изсумтя. Не му беше до съчувствие.

— По всичко личи, че меденият месец свърши.

— Трябва да призная, че кралицата има нюх за драматичното. — Торин хвърли закачлива усмивка на Каи. — А също и племенницата й.

Той потисна тръпката на гордост. Синдер умееше да се появява ефектно.

— Какво научихме?

— Всички изходи са били залостени отвън и ако се вярва на лунитяните, пред всяка врата има по двама стражи на пост.

— Лесно е да ги манипулира човек, нали? — Каи посочи лунитяните. — Как мислиш, дали ще успеят да контролират стражите през вратите? Чувал съм Синдер да казва, че усеща хората през вратите, но не знам дали може да ги манипулира. Но ако накараме няколко лунитяни да заставят стражите да отворят вратите и да ни разчистят пътя до доковете… ще спасим всички.

— Доковете ще ни предложат убежище, ако Линдарен се провали — рече Торин, — но не мога да си представя, че лунитяните ще се съгласят да ни помогнат.

— Прав си, няма да ни помогнат и точно за това са идиоти. Помислиха ли изобщо защо Левана ги заключи тук? Смятат се за непобедими, защото са под нейната закрила, но кралицата пет пари не дава за тях. Тя ще ги използва като всеки друг, ако това ще помогне на каузата й.

Далечен тътен разтърси двореца, а след това се чу гърленият, яростен вой на хиляди гласове. Последваха изстрели.

Каи потрепери. Всичко му се струваше нереално, без значение, че Левана бе посрещнала Синдер и съюзниците, които тя беше събрала. Революция, битка… всичко му беше непонятно. Но сега се чуваха изстрели, хора умираха, а те бяха затворени тук.

— Това беше бомба! — изпищя някой от Източна Европа. — Бомбардират двореца! Ще ни избият до крак!

Няколко лунитяни наблизо се разсмяха и се развикаха в престорен страх:

— Бомба! О, звезди, само не бомба!

Каи присви очи. Нямаше как да разбере дали взривът е причинен от експлозиви, но запази спокойствие. Ала страхът на неговия спътник му даде идея.

Портскрийнът, който Левана бе захвърлила, още лежеше на пода до олтара. Той отиде и събра каквото бе останало. Пластмасовите панели се бяха отворили и единият му край бе изкривен, но когато го включи, екранът светна. По него обаче имаше черни петна, части от икони, свързани в неясна мозайка. Каи изруга, прекара пръсти по екрана, натисна бутоните. Нищо не се промени.

— Ваше Величество? — Торин клекна до него.

Каи вдигна счупения портскрийн.

— Какво би направила Синдер? Как би го поправила?

Торин свъси вежди.

— Мислите да повикате помощ?

— Нещо такова. — Той зарови ръка в косата си и се замисли. Представи си Синдер в работилницата на пазара. Край нея беше пълно с инструменти и резервни части. Тя щеше да знае какво да направи. Тя би…

Каи се изправи с разтуптяно сърце и удари портскрийна с все сила в олтара. Торин отскочи назад.

Каи погледна отново екрана и нададе възторжен вик. Едната му половина беше чиста.

Отвори ново съобщение.

— Как го направихте? — попита Торин.

— Не знам — рече той и написа набързо няколко реда, — но ще се учудиш колко често помага.

Избухна смях и той отново погледна към гостите в залата. Няколко лунитяни бяха наобиколили една прислужница. Тя танцуваше, но с резки, неестествени движения. По лицето й имаше сълзи, стискаше очи, лицето й бе сгърчено в отчаян опит да си представи, че е някъде другаде. Сърцето на Каи се сви.

Той се досети, че това не е рядкост за момичето. Питаше се дали минава и ден без някой да поиска ръцете и краката й да правят нещо, което тя не желаеше.

— Това изобщо не е валс! — провикна се един от лунитяните и тупна приятеля си по рамото. — Дай на мен да опитам. Аз ще я накарам да танцува много по-грациозно.

— Тя има нужда от партньор — обади се трети. — Да докараме някой от земляните тук и да си направим куклен театър, докато чакаме.

— Ей, какво ще кажете за онова сладко момиче от Източната република, онази, която е роднина на киборга? Помните ли я от процеса? Къде е тя?

Каи чу хленч. Мащехата и доведената сестра на Синдер бяха коленичили на пода между два реда столове, стискаха ръцете си и се опитваха да останат незабелязани.

Императорът закачи порта за колана си.

— Достатъчно — рече той и се запъти към групичката. — Престанете! — изкрещя. — Веднага оставете прислужницата на мира!

— Ах, на хубавичкия император май също му се е дотанцувало.

Каи беше посрещнат със злобни викове, но за негов късмет никой не овладя тялото му даже и когато прегърна момичето. То спря да танцува и, изтощено, се отпусна върху него.

— Говорите с императора — произнесе той отчетливо. Все още не беше свалил лунната корона, нищо че съпругът на кралицата нямаше кой знае какви правомощия. Но се молеше никой да не знае това. — Вие, изглежда, не разбирате в какво положение се намираме. Всички сме затворници в тази зала. Това ни превръща в съюзници, все едно дали ни харесва, или не. — Той посочи задната стена. — Щом Левана разбере, че е свалена от трона, ще отстъпи. И къде мислите ще отиде?

Той погледна в очите лунитяните, които стояха наблизо. Те му се присмиваха. Гневът на Каи ги развеселяваше.

— Кралицата не ни заключи тук, за да се веселим необезпокоявани, а ни държи като резерва. Щом стражите й бъдат ликвидирани, вие сте следващата линия на отбраната й и тя ще ви използва като щитове. Ще ви превърне в оръжия. Ще жертва всеки в тази зала и няма да изпита угризение, стига да оживее. Нима не разбирате? Тя не дава пет пари за вас! Иска само да разполага с повече тела, когато й потрябват.

Очите на лунитяните все още блестяха. Каи не беше сигурен дали думите му са им въздействали, но продължи:

— Защо да седим и да чакаме? С ваша помощ ще се измъкнем оттук, ще слезем на аеродрума, където ще бъдем в безопасност и Левана няма да може да ни използва в своите битки!

Един мъж наблизо цъкна с език.

— Ох, горкият дребен земен крал ни говори така, сякаш сме беззащитни деца, които ще му се поклонят само защото има корона на главата си. Ние не сме съюзници с вас, Ваше Благородие, и никога няма да сведем глави и да застанем на равна нога с вас, земляните. Нашата кралица вижда изгода в брака с вас и в коронясването ви за наш крал, но в действителност вие и вашите приятели не са достойни да измият пръстите на краката ни.

Залата избухна в смях. Мъжът се подсмихна и изгледа Каи високомерно, а думите му бяха възнаградени с недостойни подвиквания за земляните.

— Добре — каза Каи с леден глас. — Нека тогава да ви убедя да ми помогнете.

Той откачи портскрийна си и извади на холографа карта на Луната, чието уголемено изображение надвисна над главите им, изпълни залата и кратерите достигнаха високите тавани. Каи нагласи картата така, че всички да виждат Централна Артемизия и осемте градски сектора, които я заобикаляха. Сетне показа космическата флотилия, на която бе заповядал малко по-рано този ден да заеме позиция в неутралното пространство — шестдесет кораба по негова заповед в момента пътуваха към лунната столица.

— Всеки от тези кораби носи оръжие, което е в състояние да разруши биокуполите ви. Имаме достатъчно амуниции, че да изравним цялата страна със земята.

Това беше лъжа, но лицето на Каи не трепна.

Най-сетне настроението се смени. Усмивките потръпнаха. Смехът заглъхна.

— Докато вие се подигравахте с това момиче, аз изпратих съобщение до моите военни кораби да открият огън, щом се приближат достатъчно. Но ще оттегля заповедта си, веднага щом хората ми бъдат отведени на порта.

Една жена се разсмя, но смехът й беше тревожен, пронизителен.

— Няма да се осмелите да атакувате, докато и вие сте в двореца! Вие също ще умрете!

Каи се усмихна широко.

— Правилно. Няма да атакувам Централна Артемизия. Но ако не греша, повечето от вашите домове не се намират в централния купол, нали? Повечето са в околните градски сектори, прав ли съм?

Светещите кораби примигваха все по-близо. По-близо.

Благородниците си размениха тревожни погледи. Като че мълчаливо се предизвикваха един друг да нарекат това блъф, но никой не искаше пръв да се наеме да го стори.

— Ако не греша — обади се Каи, — имаме по-малко от двадесет минути до пристигането на корабите. Ако пак искате да видите домовете си, най-добре да не губим време.

 

 

— Лоша работа — рече носово компютърният техник на кралицата, когото Крес не особено деликатно бе нарекла Синус. Не че се фукаше, но ако Сибил я беше оставила на Луната, щеше да му вземе хляба още когато беше на десет.

— Положението е много, много лошо — добави той, а гласът му потрепна пред надвисналата гибел.

— Просто го спри — чу се по-дълбок мъжки глас. Крес беше сигурна, че принадлежи на стража, който стоеше на пост в коридора.

— Не мога! Записът вече върви. Ти искаш ли да го спреш? — оплака се Синус. — Тя… тя ще ме убие. Кралицата ще нареди да ме екзекутират.

Крес сдържа въздишката си и се опита да раздвижи глезена си. Левият й крак почти се беше схванал. Успя да го помръдне малко, но това само напомни на тялото й, че е свито в малката ниша.

Техникът разбра, че вече е твърде късно. Не можеше да спре записа. Защо ли не си тръгна?

— Е? Подготвила ли ни е нови изненади?

— Ти какво повече искаш? Този запис… кралицата ще… — Мъжът не довърши, но Крес усети трепването в гласа му.

Тя беше гледала записа в къщата и знаеше, че няма да излезе скоро от умовете. Белязаното лице на Левана, присвитото й око, остатъка от ухото й. Човек не можеше да отвърне очи от това лице, колкото и да му се искаше. Не можеше да го забрави.

А сега всички го бяха видели. Дано и Левана да го е видяла. Едва ли щеше да й бъде лесно да възвърне обаянието си след такъв шок.

Но кой знае — Левана дълги години си бе служила с измама.

— Заловиха ли я? — попита Синус. — Момичето, което е направило записа? Тя… наистина е знаела какво прави.

Думите му щяха да поласкаят Крес, ако не се бе свила тъй неудобно. А в това положение й се искаше мъжете да я обсъждат някъде другаде. Тя още стискаше пистолета на Трън, дланта я болеше.

— Това не е твой проблем — изръмжа стражът. — Върни всичко обратно. И се отърви от този запис, преди…

Той не довърши. Нямаше „преди“. Вече живееха „след“.

— Опитвам се, но тя е препрограмирала всички канали и може да отнеме дни…

Крес спря да слуша. Сега пък десният й крак се схвана. Тя изохка и се опита да го разтрие.

— Какво беше това? — попита Синус.

Крес трепна и изпълзя от нишата. Щом стана, насочи пистолета към техника, после към стража, после пак към техника. По слабия глас тя си беше представяла момче на нейната възраст, но техникът се оказа мъж, прехвърлил петдесетте.

Той бутна назад стола. Стражът посегна да извади оръжието си.

— Не мър… ох! — Крес направи гримаса от болка и се строполи с изтръпнал крак на писалището. Ръбът му се заби в бедрото й, което още я болеше от сблъсъка със статуята в коридора на прислугата. Тя простена и взе да го разтрива.

Спомни си пистолета и тъкмо понечи да го насочи към мъжете, когато стражът го грабна от ръцете й. Крес извика, посегна към него, но не можа да го стигне. Изхленчи, разтривайки бедрото си, и едва вдигна ръка, за да покаже, че се предава.

Стражът я държеше на мушка.

— Аз не съм въоръжена — рече тя кротко.

Мъжът не реагира.

— Ти ли… — Синус погледна екраните. — Ти ли направи това?

— Да, сър. — Тя си отдъхна — болката намаляваше. — Имам предложение. Чух ви да си говорите и се чудя, ако сте сигурен, че Левана ще ви екзекутира, задето не сте могли да спрете записа… съгласен ли сте да се присъедините към нас?

Двамата я зяпнаха.

Крес започна да удря с юмруци крака си. Трябваше пак да започне да прави упражнения. Или поне да спре да се крие в тези тесни пространства.

— Говоря сериозно. Аз познавам принцеса Селена, много е добра. Няма да ви убие, особено за нещо, което не е станало по ваша вина.

— Арестувана си — заяви стражът и я хвана за лакътя.

— Почакай! — извика тя, без да може да се отскубне. — Няма ли поне да си помислиш? Ще предпочетеш екзекуция в ръцете на Левана пред… това да не те екзекутират?

Стражът се подсмихна и я издърпа от невидимите екрани.

— Този бунт няма да успее.

— Ще успее. Левана ще бъде свалена от трона, а Селена ще стане нашата нова кралица и…

Прекъсна я аларма, която запищя от един екран в другия край на контролния център. Стражът се обърна натам, притискайки Крес към гърдите си, сякаш тя беше заплаха със схванатия си крак и разперената си оранжева поличка.

— Какво става? — извика стражът.

Синус вече беше пред предупредителния екран и гледаше със зяпнала уста. Сетне измърмори:

— Мисля… мисля, че сме нападнати.

— Това е ясно!

Синус поклати глава и увеличи холографа. Над искрящите куполи на Артемизия се виждаха кораби, които бяха нарушили неутралното пространство и бързо наближаваха града.

— Не от цивилните. — По слепоочието му се стече пот. — Това са военни кораби от Земята.

Тримата зяпнаха корабите, чиито светлинки примигваха все по-наблизо. Първа Крес съумя да събере мислите си.

— Точно така — рече тя и си отдъхна, понеже гласът й не трепна. — Принцеса Селена е в съюз със Земята. Ако Левана не се предаде, готови сме да ви унищожим. — Тя прокара език по изсъхналите си устни и се обърна да види стража. Надяваше се, че е достатъчно убедителна. — Но все още не е късно да минете на страната на победителите.