Мариса Мейър
Уинтър (84)

Глава осемдесет и втора

Армията се хвърли напред. Цивилните нахлуха през отворените порти, а войниците се прехвърлиха през оградите в градините от другата страна.

Кралицата не трепна. Чародеите не помръднаха.

Бяха стигнали до края на мраморното стълбище, когато Левана вдигна ръка. Чародеите затвориха очи.

Настъпи миг на ярък контраст.

Мутантите, тяхната първа линия на атаката, паднаха като един. Огромните им тела се свлякоха на земята като забравени играчки и стотината мъже завиха от болка. Подобни нечовешки звуци Синдер бе чувала само веднъж — когато сама бе подложила на мъчения Сибил Мира, докато накрая чародейката полудя.

Хората, чиито умове бяха защитени от Синдер, хукнаха напред, прескачайки вълците кой както може. Но останалите се спъваха и застиваха под контрола на кралицата. Мнозина паднаха и оръжията им глухо се удряха в земята. Онези, които бяха във владение на Синдер, се спираха за миг пред телата им и продължаваха напред с вдигнати оръжия.

Чародеите, помисли си Синдер и мислено ги насочи към ярките червени и черни роби. Всеки мъртъв чародей означаваше дузина войници или цивилни да минат на тяхна страна.

Но атаката бе посрещната от стена от гвардейци, които разделяха кралицата и антуражът й от нападателите. Бойците се блъснаха в тях като река в бент. Чу се звън на стомана. След всеки глух удар дървените копия се пречупваха. Отекваха бойни и предсмъртни викове.

Синдер потръпна и понечи да се втурне в битката, да си пробие път до кралицата, но не помръдна. Краката й бяха като заковани.

Сърцето й се разтуптя.

Не!

Не беше очаквала… не беше помислила…

Тя стисна зъби и се опита да се отърси от манипулацията. Представи си искрите електричество, които проблясваха в мозъка й, когато Левана насочи ума си срещу нея. Винаги успяваше да се освободи, да избяга, да надвие противника. Мозъкът й на киборг можеше да надмогне въздействието на…

Синдер изтръпна.

Киборгският й мозък не работеше.

Не. Не! Как би могла да защити умовете на другите хора, когато не можеше да предпази своите мисли от кралицата?

Тя скръцна със зъби. Ако успееше да освободи единия си крак и да докаже на тялото си, че е възможно…

Изстена и падна на колене. Тялото й пулсираше от неизразходваната енергия и тя усети внезапното скъсване. Слабата й власт над хората се разпадна. Виковете от болка наоколо пронизваха ушите й.

За секунди хората й бяха отнети.

Битката свърши, преди да е започнала.

Синдер седна задъхана от изтощение в опитите да се освободи от контрола на Левана. Краката й още тежаха, бяха като чужди. Виковете на войниците й се превърнаха в хленч и стенания на умиращи. Дори след краткия сблъсък във въздуха се разнесе мирис на кръв.

Левана се разсмя. Беше болезнено човек да слуша доволния й, стържещ смях, както и виковете на воините.

— Какво е това? — рече кралицата и плесна с ръце. — Та аз очаквах битка между дарбите ни, млада принцесо. Но явно ти не си противникът, на когото разчитах. — Тя пак се засмя и разроши косата на Вълка с мил, но и собственически жест.

— Имам награда за теб, милия ми. Тя е вече в капан.

Вълка изръмжа и тръгна по стъпалата, а огромните му зъби проблеснаха. Стражите се разделиха, за да му направят път, и той мина през падналите хора, сякаш не ги забеляза.

Синдер потрепери. Не помнеше колко пъти се бе изправяла срещу тези искрящи зелени очи като враг и като приятел. Но никога досега не се бе чувствала толкова безпомощна.

Опита се да разтърси глава. Да се помоли на Вълка или на малкото, което бе останало от него.

— Ваше Краличество! Насам!

Синдер ококори очи. Ико!

В тълпата отекна изстрел. Левана се олюля. Синдер видя как по масивните златни врати пръсна кръв и за миг, за един съвсем кратък миг, се изпълни с радост. Тя беше простреляна, кралицата беше простреляна!

Но тогава Вълка изрева. Левана се беше скрила зад него. Куршумът го бе уцелил в бедрото и униформата му вече чернееше от кръвта.

Ико изписка от ужас.

Левана изръмжа и гневът й стегна като в примка Синдер и останалите хора. Контролът й ги душеше. Давеше.

Вълка се спусна, но не към Синдер, а към Ико. Тя видя в очите му животински инстинкт. Да нападне нападателя си.

Стомахът на Синдер се надигна. Не можеше да помръдне. Не можеше да стори нищо. Едва дишаше. Дробовете й горяха, беше в капан.

Вълка стигна Ико, а тя стискаше пистолета и не знаеше какво да стори. Той замахна и разкъса кожата й с нокти. Тя изпищя, отстъпи назад, но не стреля повторно. Той я събори на земята. Впи зъби в синтетичната й ръка и пистолетът падна на земята. Една жичка гръмна в устата му и той я пусна.

Синдер се молеше на контролния си панел да се събуди, да отвърне на удара, да бъде по-силен от нея, да спечели…

— Аз съм принцеса Селена.

Невидимият глас се спусна над тълпата. Решителен. Познат и непознат.

Куполът над тях потъмня. Стъклото стана почти черно, сякаш започваше буря. Няколко екрана светнаха. Отначало в синьо, сетне записът се изчисти.

Гласът на Левана се понесе над тях.

— Ти си самозванка!

Синдер погледна нагоре. Стражите и чародеите стояха, напрегнати.

— И съм готова да взема своето. Артемизианци, това е вашият шанс. Отречете се от Левана и се закълнете във вярност пред мен, в противен случай ви давам дума, че когато сложа короната на главата си, всеки в тази зала ще бъде наказан за предателство!

На екрана се появи тронната зала, видяна през погледа на Синдер. Слугите и чародеите си бяха същите. Както и уплашеният, отчаян Каи отпред.

— Достатъчно! Убийте я!

Тогава на преден план излезе Левана, но човек можеше да я познае единствено по червената сватбена рокля.

Под обаянието се виждаше обезобразеното й от дълбоки бръчки и белези лице, едното й око беше полуотворено. Ужасни следи покриваха и кожата на брадичката, и на врата й, донякъде скрити под яката на роклята. Светлокестенявата й коса беше рядка, а на много места липсваше заради белезите. Те се виждаха и на едната й ръка, където коприненият ръкав не ги покриваше.

Следи от изгаряне.

Синдер беше напълно сигурна.

Един отчаян вик смрази Синдер, сякаш я бяха залели с ледена вода.

— Спрете го! Спрете записа! — крещеше Левана. Тя се обърна с гръб към холографа и задърпа ръцете и лицата на чародеите до себе си. — Не гледайте! Спрете да гледате! Ще ви избода очите!

Синдер осъзна, че вече не е парализирана от контрола — собственият й шок я държеше като закована.

Бяха сполучили. Кралицата губеше самообладание. Беше принудена да види истината под собственото си обаяние.

Записът премина в хаос от куршуми, викове, кръв и мъртви тела.

Левана се взря в хората, които вече не бяха под контрола й. Обаянието й се бе изпарило. Стоеше окаяна, обезобразена и в този миг — уплашена.

Чу се изстрел, но куршумът се заби във вратите на двореца. Някой изруга зад Синдер. Тя изви глава с ококорени очи. Беше Скарлет, чиято червена коса се вееше като пламък сред тълпата. Тя зареди отново и пак се прицели.

Левана се препъна заднешком в две-три стъпала, сетне се обърна и побягна към двореца, зарязвайки антуража си от смаяни чародеи навън. Вълка бе клекнал над тялото на Ико, макар че тя вече не мърдаше. Той гледаше Скарлет, а обезобразеното му лице се бе сгърчило от ужас. Беше я познал.

За миг Синдер не помръдна от мястото си. Мислите й бяха разпилени. Тя не знаеше какво да предприеме. Ико лежеше безжизнена. Не знаеше дали да вярва на Вълка. Кралицата побягна, но пътят й към двореца беше преграден, а навън имаше достатъчно чародеи, които можеха да контролират повечето войници и цивилни, всички стояха неподвижни, шокирани от записа…

Вой прониза забързаните й мисли.

Синдер се сепна, но не можа да разбере откъде идва. Дали беше някой от нейните войници, или от глутниците, за които Стром я бе предупредил, че ги обграждат.

Сетне воят бе подет от още някой и още някой. А след това настана суматоха.