Мариса Мейър
Уинтър (13)

Глава тринадесета

— Кога се научи да бродираш? — попита Хиацинт, докато разглеждаше кошницата, увиснала на ръката на Уинтър.

Тя се изпъчи важно.

— Преди няколко седмици.

Хиацинт взе една кърпа за ръце от колекцията и разгледа прецизните бодове, които изобразяваха купчина звезди и планети край ръба на кърпата.

— Успяваше ли да поспиш?

— Съвсем малко. — Тя разрови в кошницата и му подаде едно детско одеялце, избродирано по края с плуващи риби. — Това е едно от любимите ми неща. Отне ми цели четири дни.

Той изпухтя.

— Значи виденията са били неприятни през онази седмица.

— Ужасни — рече тя безгрижно. — Но сега разполагам с тези подаръци. — Тя взе от ръцете му одеялцето и го прибра при останалите цветни бродерии. — Знаеш ли, работата ми помага. Чудовищата идват, когато лентяйствам.

Хиацинт я погледна с крайчеца на окото си. Вече от няколко седмици той беше неин страж, но на двамата рядко им се удаваше възможност да поговорят така свойски и да повървят един до друг. От стражите се очакваше да стоят на почетно разстояние от хората, които вардеха. Но днес Уинтър го бе завлякла до АР-2, един от куполите до главния сектор. Тук имаше предимно жилищни квартали със скъпи магазини, но толкова рано още не бяха отворени и улиците бяха пусти и притихнали. Нямаше кой да бди за благоприличието.

— А тези подаръци за дребните търговци ли са?

— За търговците, чиновниците, прислужниците. — Очите й светнаха. — Пренебрегваната машина на Артемизия.

Работническата класа значи. Хората, които събираха боклука, готвеха и се грижеха за задоволяването на всички нужди на лунните благородници. В замяна получаваха живот, който беше за завиждане в сравнение с този на работниците от външните сектори. Поне стомасите им бяха пълни. Единственият недостатък беше, че се налагаше да живеят в Артемизия, заобиколени от политическите машинации и манипулативното обаяние на града. С добрия прислужник тук се държаха като с обичан домашен любимец — глезеха го и го ласкаеха, когато се нуждаеха от него, но го гонеха и биеха, когато не им трябваше.

Хиацинт винаги си бе мислил, че ако му бяха дали право на избор, щеше да опита късмета си в мините или фабриките.

— Често ли ги посещаваш? — попита той.

— Не толкова, колкото ми се иска. Но една от помощничките на шапкаря роди и аз исках да й направя подарък. Дали ще й хареса?

— Това ще бъде най-хубавата вещ, която детето ще има.

Уинтър подрипна от радост, както вървеше.

— Знаеш ли, майка ми беше голяма шивачка. Беше почнала да става доста известна сред шивашките ателиета, когато… Както и да е, тя избродира моето бебешко одеялце. Левана поиска да го изхвърли, но папа успя да го скрие от нея. Това е една от най-големите ми скъпоценности. — Тя запърха с мигли и Хиацинт усети как устните му се разтягат в усмивка въпреки волята му.

— Знам, че майка ти беше шивачка, но как така никога не съм виждал това твое толкова ценно одеяло?

— Срам ме беше да ти кажа за него.

Той се засмя, но Уинтър не се присъедини и смехът му секна.

— Наистина ли?

Уинтър сви рамене и се усмихна със своята дяволита усмивка.

— Глупаво е нали? Да пазиш едно бебешко одеялце? — Тя си пое дълбоко въздух. — Но то носи моето име. Майка ми е избродирала сцена от зимата на Земята — със сняг, оголели дървета и чифт червени ръкавици с един пръст за палеца.

Хиацинт поклати глава.

— Срамувала се да ми покаже одеялцето си. По-глупаво нещо от това не съм чувал.

— Добре. Ще ти го покажа, щом искаш да го видиш.

— Разбира се, че искам. — Той се удиви колко много го заболя от това нейно признание. Двамата с Уинтър от деца споделяха тайните си. Никога не му беше минавало през ума, че тя крие нещо толкова важно като подарък от майка си, която беше починала при раждането. Но той се поразвесели, когато си спомни:

— Казах ли ти, че видях сняг на Земята?

Уинтър спря с ококорени очи.

— Истински сняг?

— Трябваше да се крием на кораба в Сибир — една огромна тундра.

Тя го гледаше така, сякаш щеше да се сборичка с него, ако не й разкажеше по-подробно.

Със самодоволна усмивка Хиацинт пъхна палци в колана си и се залюля на пети.

— Това е то.

Уинтър го шляпна по гърдите.

— Това не е всичко. Как изглеждаше?

Той сви рамене.

— Бял. Искрящо бял. И много студен.

— Блестеше ли като диаманти?

— Понякога. Когато лъчите на слънцето падаха под точния ъгъл.

— На какво миришеше?

Той се сви.

— Не знам, Уин… принцесо. Може би на лед. През повечето време стояхме затворени на кораба.

В погледа й блесна разочарование заради половинчатото споменаване на името й и Хиацинт се почувства виновен. Затова на свой ред я тупна леко по рамото.

— Родителите ти са постъпили добре. Кръстили са те на нещо красиво. Подхожда ти.

— Зима — прошепна тя. Лицето й стана замислено, а светлините от магазина за дрехи подчертаваха сивите петънца в очите й.

Хиацинт се опитваше да не изглежда непохватен, когато отвърна поглед встрани. Понякога тя стоеше тъй близо до него, че той се удивяваше на способността си да удържи ръцете си.

Уинтър премести кошницата в другата си ръка и отново закрачи.

— Не всички мислят, че съм красива.

Хиацинт й се присмя.

— Който ти е казал обратното, те е излъгал. Или ти е завидял. А може би и двете.

— Ти мислиш, че не съм красива.

Той изсумтя малко невъздържано и когато тя го изгледа ядно, се разсмя гръмко.

— Това е смешно, така ли?

Хиацинт си придаде сериозно изражение и изимитира ядния й поглед.

— Продължавай да говориш така и хората ще почнат да си мислят, че си полудяла.

Тя отвори уста да му възрази. Поколеба се. И едва не се блъсна в една стена, преди Хиацинт да я притегли обратно в средата на тясната алея.

— Ти никога не си ми казвал, че съм красива — рече тя, след като той отдръпна ръката си.

— В случай че не си забелязала, хората в цялата страна възхваляват хубостта ти в песни. Знаеш ли, че във външните сектори пишат стихове за теб? Преди няколко месеца трябваше да изслушам онзи пияница, който изпя цяла песен за твоето божествено съвършенство. Сигурен съм, че галактиката няма нужда от моето мнение по въпроса.

Тя сви глава в раменете си и скри лицето си зад водопад от коси. Тъкмо навреме. Страните на Хиацинт бяха пламнали, което го караше да се чувства засрамен, но и ядосан.

— Само твоето мнение е от значение за мен — прошепна тя.

Той се изпъна и хвърли кос поглед към нея, на който тя не отвърна. Хрумна му, че неволно е подхванал тема, в която не искаше да навлизат. Фантазии — естествено. Мечти — във всеки миг. Но в действителност? Не — това беше табу. Това нямаше да доведе до нищо добро.

Тя беше принцеса. Мащехата й беше деспот, който щеше да я омъжи за човек, който би бил политически изгоден за нейните стремежи.

А Хиацинт беше точно обратното на политически изгодна партия.

Но ето че двамата вървяха един до друг, а тя изглеждаше красива, но отхвърлена, а на него защо ли му трябваше да отваря голямата си, глупава уста?

Хиацинт въздъхна ядосан. На нея. На себе си. На цялото положение.

— Хайде, принцесо. Ти знаеш какво изпитвам към теб. Няма човек, който да не знае.

Уинтър отново спря, но той продължи напред, размахвайки пръст над рамото си.

— Няма да повторя това, докато те гледам в очите, затова не стой там, върви.

Тя забърза след него.

— Какво изпитваш към мен?

— Не. Достатъчно. Повече нищо няма да ти кажа. Аз съм твой страж. Тук съм, за да те защитя, да те пазя от опасности и толкоз. Няма да си разменяме думи, от които ще последват още нощи на неловко висене пред вратата на спалнята ти, разбра ли ме?

Младият мъж с почуда установи колко го беше яд. Защото беше невъзможно. Невъзможно и несправедливо, а той бе прекарал дълги години в окопите на несправедливостта, за да почне тепърва да им се ядосва.

Уинтър крачеше до него, стиснала дръжката на кошницата. Поне вече не се опитваше да го погледне в очите, а това беше мъничко милост.

— Да, знам какво изпитваш към мен — рече тя накрая и думите й прозвучаха като признание. — Знам, че си мой страж и моят най-добър приятел. Знам, че би умрял заради мен. И знам, че ако това някога се случи, аз ще умра на мига след теб.

— Да, и с това всичко се изчерпва. — Звукът на мелачката за кафе от близкия магазин отекна по каменната алея, а мирисът на топъл хляб подразни обонянието му. Хиацинт се подготви да изрече следващите си думи. — Освен това мисля, че си хубава. Така де, в добрите ти дни.

Уинтър се изкиска и го побутна с рамо. Той на свой ред я сръга, тя се препъна в една саксия с цветя и се разсмя по-силно.

— Ти също си хубав.

Той я изгледа намръщено, но му беше трудно да не се зарази от смеха й.

— Ваше Височество!

Двамата спряха. Хиацинт замръзна, посегна към кобура, но гласът беше на едно момиченце, което ги зяпаше от прага на малък магазин. До краката й стоеше непокътната кофа със сапунена вода, а очите й бяха станали кръгли като пълната Земя.

— О, здравей — рече Уинтър и намести кошницата си. — Астрид, нали така беше?

Момичето кимна, а страните му се наляха с руменина, докато зяпаше принцесата.

— Аз… — То погледна към магазина, после пак към Уинтър. — Почакайте тук! — изпищя то, сетне пусна парцала, който цопна в кофата, и хукна през вратата.

Уинтър наклони глава и косите паднаха на рамото й.

— Познаваш ли това хлапе?

— Цветарският магазин е на родителите й. — Тя прекара пръсти по едно пълзящо растение в саксията на витрината.

Хиацинт изсумтя.

— Какво иска?

— Откъде да знам? Да бях им донесла нещо…

Момичето се появи, но сега по петите я следваха две по-малки момчета.

— Видяхте ли? Нали ви казах, че ще се върне! — говореше то. Момчетата спряха и зяпнаха Уинтър. Най-малкото стискаше в ръчичките си венец от клонки и сухи цветя.

— Здравейте — поздрави ги Уинтър и направи реверанс на всяко от момчетата. — Мисля, че досега не сме имали удоволствието да се запознаем. Аз съм Уинтър.

Момченцата не можаха да съберат кураж да отвърнат, затова Астрид отговори вместо тях:

— Това са двамата ми братя, Ваше Височество, Дорси и Дилан. Бях им разказала, че сте купили цветя от нашия магазин, но те не ми повярваха.

— Е, вярно е. Купих си букетче сини цветя и цяла седмица ги държах на нощното си шкафче.

— Еха — прошепна Дорси.

Уинтър се усмихна.

— Съжалявам, че тази сутрин няма да мога да разгледам магазина ви, но сме тръгнали на гости на помощничката на шапкаря. Ходихте ли да видите бебето й?

Трите деца поклатиха отрицателно главички. Сетне Астрид сръга с лакът по-малкото си братче Дилан. Той подскочи, но не можа да изрече и дума от срам.

— Направихме нещо за теб — рече Астрид. — Чакахме те да се върнеш. Не е кой знае какво… използвахме каквото е останало, но… — Тя отново побутна братчето си, този път по-силно, и той най-сетне й поднесе венеца от цветя.

— Какво е това? — попита Уинтър и посегна да го вземе.

Хиацинт се намръщи, сетне подскочи като ужилен, когато разбра какво представлява венецът.

По-голямото момче отвърна:

— Това е корона, Ваше Височество. Отне ни почти седмица да намерим всичко, което ни трябваше. — Бузките му пламнаха в яркочервено.

— Знам, че не е много — рече момиченцето, — но е за теб.

Най-малкото дете, след като се бе отървало от подаръка, неочаквано изтърси:

— Ти си красива. — После се скри зад брат си.

Уинтър се разсмя.

— Много сте мили. Благодаря ви.

Мъглява светлина привлече вниманието на Хиацинт. Той вдигна поглед и под стряхата на съседния магазин забеляза една сфера — малка камера, която следеше отгоре магазините и прислугата. Подобни камери имаше във всички сектори из цялата Луна и шансът някой да обърне внимание на записа от една скучна утрин в АР-2 беше нищожен, но въпреки това по гърба му полази сковаващ хлад.

— Короната е прекрасна — рече Уинтър, докато се любуваше на мъничките бели клонки с цветове. Тя я сложи върху гъстите си черни къдрици. — Разкошна е като скъпоценните накити на кралицата. Ще я пазя грижливо винаги.

Хиацинт изръмжа, грабна короната от главата й и я пусна в кошницата.

— Принцесата може да я пази грижливо и тук — тросна се той заплашително. — Тя е заета. Прибирайте се в магазина и не се перчете пред всичките си приятели.

Децата опулиха очи и като нададоха уплашени викове, тозчас се изпокриха в цветарския магазин. Хиацинт улови Уинтър за лакътя и я поведе напред, но след малко тя дръпна ръката си.

— Защо постъпи така? — поиска да знае тя.

— Видя ми се нередно.

— Да приема подаръка на децата? Хиацинт, не бива да си толкова зъл.

— Сдържай се да не си толкова мила — изрече ядно той и огледа внимателно стените и прозорците, но други камери нямаше. — Да си слагаш короната на главата? Ти да не си полудяла? — Тя го изгледа, а той отвърна на намусения й поглед без грам съжаление. — Имаш късмет, че никой не те видя. — Той посочи кошницата. — Покрий я, преди да съм я натрошил и заровил в някоя саксия.

— Реагираш твърде бурно — възрази Уинтър, но все пак загърна плетеницата от клончета с няколко кърпи за ръце.

— Ти не си кралица, принцесо.

Тя се втренчи в него слисана.

— Аз не искам да бъда кралица.

— Тогава не приемай корони за подарък.

Уинтър изохка, обърна се и закрачи ядно напред — като истинска принцеса, която върви пред своя страж.