Мариса Мейър
Уинтър (89)

Глава осемдесет и седма

Реалността се разпадна. Светът се превърна в хиляди тежки, разкъсани пиксели, с черни места помежду им, а сетне сред ослепителни искри отново възвърна обичайния си вид.

Уинтър се бе свила до врата на един магазин за дрехи на най-оживената улица в Артемизия. Беше обгърнала тялото си с треперещите си ръце като пашкул. Беше изгубила едната си обувка. Не помнеше нито как, нито кога.

Еймъри беше мъртъв.

Дружката Скарлет го бе пробола девет пъти.

Уинтър го бе пробола девет пъти.

Милата Скарлет. Злата, упорита, слабоумна Скарлет.

Започнала веднъж, Уинтър не можа да се спре. Девет пъти. От години не беше манипулирала никого и никога не го бе правила, с цел да нарани. Еймъри, решен да подчини всички с дарбата си, не се бе предал до втория удар. А Уинтър вече беше изгубила контрол над себе си. И не можеше да спре. Мислеше единствено за това как да премахне завинаги тази ужасна, очарователна усмивка. Да унищожи ума му, за да не я принуди отново да стисне Хиацинт за врата и да довърши започнатото.

А сега Еймъри беше мъртъв.

Тялото му бе залято от кръв. Във въздуха се носеше вонята му.

— Какво й стана? — извика далечен глас. — Защо се държи така?

— Отдръпнете се. — Заповедта бе съпроводена с въздишка. Хиацинт? Нима това наистина беше нейният страж, тъй близо, винаги тъй близо?

Хиацинт беше този, който спря Скарлет, измъкна ножа от ръката й и прекъсна въздействието на Уинтър. Иначе тя щеше да пронизва Еймъри, докато се превърнеше в парчета месо.

Уинтър беше толкова объркана, че нищо не разбираше. Табелата на близкия магазин се полюшваше над главата й. Зад счупената витрина се вееше разкъсана завеса. Стените бяха надупчени от куршуми. Покривът се рушеше. Счупените стъкла скърцаха под краката й.

— Трябва да намерим Синдер. — Гласът беше настойчив, но уплашен. — Трябва да се уверим, че е добре, но не мога… не искам да оставя Уинтър…

Уинтър изви гръб и зарови пръсти в косата си. Задъха се от болката. Всеки сантиметър от кожата й беше като кошер с жилещи пчели.

Нечии ръце я обгърнаха. А може би отдавна бяха там. Почти нищо не усещаше извън пашкула, който си бе създала, макар да беше пропукан.

— Всичко е наред. Аз ще се погрижа за Уинтър. Вървете.

Пашкул.

Ледена обвивка.

Коланите на космическия кораб я задушават, забиват се в плътта й.

— Вървете!

Уинтър започна да драска по тях. Опита се да се измъкне. Силните ръце я държаха, за да я спрат. Тя изскърца със зъби и ръцете се отдръпнаха. Отстъпи встрани, телата се преместиха, ръцете можеха да я държат, без самите да са в опасност. Тя се бореше с все сила. Гърчеше се, риташе.

И запищя.

Пронизваше, пронизваше, пронизваше.

Гърлото я болеше.

Може би дълго време бе пищяла.

Може би звукът е бил затворен в пашкула като нея. Може би никой никога нямаше да я чуе. Може би щеше да пищи, докато гърлото й прокърви, и никой никога нямаше да разбере.

Сърцето й се разцепи на две. Тя беше животно. Убиец и хищник.

Виковете преминаха във вой.

Тъжен, накъсан вой.

Натрапчив, яростен вой.

— Уинтър? Уинтър!

Ръцете, които я обгръщаха, бяха безмилостни. Стори й се, че чува глас, познат и мил, някъде много, много отдалеч. Стори й се, че гласът има добри намерения. Стори й се, че ако последва гласа, той ще я отведе на спокойно и сигурно място, където тя вече нямаше да бъде убийца.

Ала Уинтър се задушаваше от тежестта на престъплението си.

Животно. Убиец. Хищник. И вълците вият ли, вият… Аааауууууууу…