Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (8)

8
Поквара

Мъртъл и Фейт се върнаха обратно в Бул Коув смълчани. Докато слизаха от двуколката, и двете забелязаха самотен силует, застанал на завет зад ъгъла на къщата. Беше вуйчо Майлс, сбръчкал чело и сгушил в шепа лулата си, за да я защити от поривите на вятъра. Махна с ръка да привлече вниманието им и после им кимна да се приближат.

— Майлс! — възкликна Мъртъл, когато застана до него. — Мислех, че ще си на разкопките вече! Съпругът ми да не тръгна без теб?

— О, не, даже бяхме на разкопките, за нещастие… — отвърна вуйчо Майлс тихичко. — Мислех, че е по-добре да те издебна, преди да влезеш в къщата. Имаше ужасна случка и сега всички стъпваме на пръсти… — Той вдигна вежди многозначително. — Някои хора се върнаха от дупката в лошо настроение и Бог да е на помощ на нас, останалите, ако дори мислим твърде шумно.

Фейт се вцепени. Когато баща й изпаднеше в някой от лошите си пристъпи, трябваше най-грижливо да му разчистват пътя. Той не беше с агресивен нрав, но ако вземеше някакво решение в миг на студен гняв, щеше да го спазва докрай.

Мъртъл пристъпи напред и стисна брат си за ръката с думите:

— Нека се поразходим наоколо, Майлс.

Фейт последва вуйчо си и майка си по моравите, като гледаше да върви достатъчно близо, за да ги чува, и достатъчно далеч, за да си мислят, че не е така. Тримата доста се отдалечиха от къщата.

— Мъртъл, мила моя — рече накрая вуйчо Майлс, — повечето ни познати биха се съгласили, че съм търпелив човек. Но днес търпението ми наистина се изчерпа. Нашият скъп преподобен ме вбеси.

— Какво е станало на разкопките? Защо сте се върнали така рано? — поинтересува се Мъртъл с твърде равен тон, тъй като вече се беше досетила за отговора.

— Сутринта не дойде да ни вземе карета. Накрая се наложи да платим на някакъв тип да ни закара с каруцата си. А когато пристигнахме, никой не ни пусна на разкопките! След всичките им писма, с които заявяваха, че присъствието на великия Еразмус Съндърли е задължително, те ни прогониха от безценните си разкопки! Нещо по-лошо, пътя ни препречиха редица работници и бригадирът Крок. Лембант дори не се качи догоре да говори с нас.

— Възможно ли е нещо да не сте доразбрали? — попита Мъртъл без особена надежда.

— Е, точно това се опитах да предположа, но преподобният не щя и да си го помисли. На разкопките му връчиха писмо и след като го прочете, вече не можеше да се говори с него. Настоя да отиде до „Пейнтс“, изкърти им вратата от чукане и след това остави толкова рязко съобщение, че не бих се изненадал, ако Лембант прати адвокат да го съди за обида. Мъртъл, знаеш, че правя всичко по силите си, но всеки път, когато намеря масло за бурните ни води, съпругът ти ми го взима от ръцете и го използва да гори мостове!

Фейт пристъпваше безмълвно зад тях, кипнала от гняв заради начина, по който се бяха отнесли на разкопките с баща й. Вчера — почетен гост, възвеличан и ухажван. Днес — прогонен оттам като обезчестен негодник.

— На острова има броеве на „Интелиджънсър“ — сподели Мъртъл.

— Това обяснява положението… — вуйчо Майлс въздъхна. — И все пак как осъждаш някого, без дори да изслушаш неговата версия? — Той поклати глава. — Най-добре кажи на Еразмус за вестника — в момента си е навил на пръста, че случилото се е резултат от душенето и клюките на слугите. Колко души са чули за нещастието ни?

— Всички до един — гласът на Мъртъл потрепери леко. — Тази сутрин в града ни гонеха като псета.

— В Кент щеше да е стотици пъти по-зле — настоя вуйчо Майлс в своя защита. — Съпругът ти не го вижда по този начин, разбира се. Сторих всичко по силите си да помогна на семейството ти да избегне злата орис, Мъртъл, но ако чуеш какви ги говори Еразмус, да речеш, че съм ви примамил на този остров със зли намерения!

— Той не го мисли наистина — каза веднага Мъртъл.

— Еразмус винаги говори това, което мисли — отвърна вуйчо Майлс. Явно беше наистина раздразнен. За разлика от сестра си той не беше склонен към преструвки и пристъпи на черен хумор. През повечето време добронамерената му природа играеше ролята на подплата и обидите просто отскачаха от нея. Когато някоя го пронижеше обаче, тя си оставаше в душата му завинаги.

— Трябва да напуснем Вейн, Майлс — Мъртъл намести белия шал, който пазеше гърлото й. — Да идем по-надалече, например на континента, ако се наложи. И ми трябва помощта ти да убедя мъжа си в това.

— Съжалявам, Мъртъл, но точно в момента се нуждая от някакво извинение от страна на този твой съпруг — отвърна брат й сухо — и съм готов да заложа десет гвинеи, че той няма да ми поднесе такова. А докато го стори… — вуйчо Майлс въздъхна и вдигна изразително рамене, после ги отпусна отново, с което остави отговорността да се свлече от плещите му.

Дори без предупреждението на вуйчо Майлс още с влизането си в къщата Фейт щеше да узнае, че бурята е започнала. Тихите хора често имат усет за посоката на вятъра, от какъвто са лишени шумните. Усещат промените на течението на разговорите и потреперват от хладината на неизказаната неприязън.

Мисис Велът и Джийни дойдоха да вземат бонетата и наметалата им.

— Мисис Съндърли, питах се дали можем да разменим някоя дума насаме? — попита икономката любезно, но дрезгаво и настоятелно. — Простете ми, мадам, но въпросът е належащ.

— О! — Мъртъл изпъшка и приглади косата си. — Много добре, но първо ни донесете чай в дневната. Не съм в състояние да понеса никакви належащи въпроси без подкрепление.

Макар че очевидно се наложи да положи доста усилия, мисис Велът си сдържа езика зад зъбите, докато Фейт и Мъртъл се настанят в дневната със сервиран пред тях чай. След това най-сетне стопанката й кимна.

— Мадам, Джийни Бисет е добро момиче — почтена и усърдна. Може да е малко нахална и на моменти да изглупява като всички момичета на нейна възраст, но работи в това домакинство, откакто навърши тринайсет, и никога не е възниквало съмнение в честността й, мадам, тя доброволно признава, че наистина е притежавала вестника, но това несъмнено не е престъпление…

— Мисис Велът! — прекъсна я Мъртъл с ококорени очи. — За какво, за бога, става дума? Нима Джийни се е оплаквала от отношението ни към нея?

Мисис Велът си пое дъх, скръсти ръце и се овладя с видимо усилие.

— Мадам… съпругът ви вярва, че някой е ровил в документите му. Едно от писмата му е леко оцапано… — Тя поклати леко и укорително глава. — На мен ми се струва, че върху него просто е паднала капка вода, но преподобният е напълно сигурен, че е размазано от мокър пръст…

Гореща вълна разлюля Фейт. Беше допуснала да се надява, че петното ще остане незабелязано. Но не, баща й го беше видял. Сигурна беше, че в момента грее виновно аленочервена.

— Той настоя всички слуги да бъдат принудени да покажат ръцете си. Джийни е била забелязана усърдно да търка своите под помпата зад къщата, така че падна под подозрение.

Първият пристъп на паника намаля. Сърцето на Фейт забави достатъчно ход, за да може тя да мисли ясно и да разбере какво казва икономката. Не беше заподозряна. Баща й беше намерил улики за престъплението, но не ги беше свързал с нея.

— И… имаше ли мастило по ръцете й? — попита Мъртъл.

— Да, мадам — но не от писалка. Печатно мастило от вестник… — Мисис Велът сведе очи и с неудобство пристъпи от крак на крак. — Когато я попитаха за него, тя си изпразни джобовете и предаде веднага вестника. Каза, че го е намерила в града — знае, че е трябвало да го остави, където е паднал, но била любопитна и се надявала да го прочете, след като свърши работа…

Последва кратко, изразително мълчание, по време на което мисис Велът не спомена защо Джийни е проявила любопитство, а Мъртъл не я попита. Фейт не се затрудняваше да чете между редовете или да предположи за кой вестник става дума.

— В кого е сега изданието? — попита Мъртъл.

— Съпругът ви го конфискува — отвърна икономката.

— Ще имам предвид препоръките ви за момичето — заяви Мъртъл уморено, — но смятам, че трябва да говоря със самата Джийни, така че да реша какво следва да се направи. Пратете я при мен веднага щом може да се откъсне от работата си.

— Работата й ли? Мадам, съпругът ви я уволни! В момента си събира вещите и й е казано да напусне къщата веднага след съмване!

Единствено Фейт, която познаваше много добре майка си, забеляза как Мъртъл стиска зъби и се стяга, за да не реагира. Управлението на дома и заниманията със слугите бяха във властта на Мъртъл. Преподобният държеше жена му да изпълнява волята му, но никога не я беше прескачал така безочливо.

Ръцете на Фейт трепереха. Вината, която трябваше да се стовари на нейната глава, я бе пропуснала и бе поразила съвсем друга жертва. Тя постави накриво чашата си в чинийката, плисна горещ чай по китката си и заля и предницата на роклята.

— О… Фейт! — Мъртъл завъртя обезсилено очи. — Ти, глупаво, тромаво дете. Върви и си смени дрехите и после… ами, прочети си молитвите.

Фейт слезе за вечеря в току-що изпраната си синя рокля. От чистотата й ставаше още по-зле, все едно отровно писмо е сложено в новичък плик.

Изпаднала бе в пълна паника при мисълта да каже на баща си истината. Ако той я прогонеше, слънцето щеше да угасне и мечтите й да се разпаднат на прах. Нуждаеше се от поне капка надежда да спечели вниманието, уважението и любовта на преподобния. Не можеше да понесе мисълта да ги изгуби завинаги…

И Джийни винаги може да се хване на друго място — прошепна отчаян гласец в главата й. — А аз не мога да намеря друг баща.

Скоро стана ясно, че вечерята ще е печално мероприятие. Вуйчо Майлс се беше съгласил да влезе отново в къщата, но пожела да занесат неговата порция в стаята му.

Бащата на Фейт закъсня и седна на масата мрачен и кисел. Не се забави обаче толкова, колкото самата вечеря. Когато пристигна първото блюдо, семейството чакаше от половин час.

Супата донесе ужасено на вид момиче, което Фейт не беше виждала досега. Новото слугинче явно беше направо зашеметено от задачата си. Разливаше на покривката половината черпак всеки път, когато се опитваше да гребне от супника. Когато забърса с полите си лъжицата на Мъртъл от масата и тя падна с дрънчене на пода, момичето толкова се стресна, че събори каничката със сметана. Преподобният се принуди да дръпне стола си, за да избегне плисналата вълна.

— Това е непоносимо! — Не повиши глас, но тонът му беше достатъчно леден, за да пресече всички други звуци. — Това дете местната идиотка ли е, или някой е извлякъл магаре на задните му крака и го е препасал с престилка?

Очите на момичето плуваха в сълзи, докато се опитваше да избърше сметаната с престилката си.

— Стига толкова — само влошаваш положението — обади се Мъртъл нетърпеливо, но не така остро. — Върви да си смениш престилката и накарай мисис Велът да донесе чиста покривка…

Момичето се възползва от възможността да избяга от трапезарията.

— Тя е почти безнадеждна — обяви Мъртъл с престорена веселост в гласа, — но само нея успях да намеря за толкова кратко време. Чудя се… — тя поспря и Фейт видя дантелената й яка да мръдва леко, сякаш майка й бе преглътнала. — Чудя се дали не си струва да задържим Джийни поне още малко, за да си спестим подобни изпитания.

— Тя си отива сутринта — заяви преподобният равно.

— Все пак ми се иска… да, иска ми се, скъпи, да ми беше дал възможност да поговоря с момичето и може би да се справя по свой собствен начин…

Бащата на Фейт рязко стовари и вилицата, и ножа до чинията си и изпепели жена си с поглед.

— Можеше и да го сторя, ако бях видял доказателства за способността ти да се справиш с проблема! Смятах, че си ми равна поне в задачата по управлението на това домакинство, но очевидно съм ти гласувал прекалено много доверие. Домът на един мъж следва да бъде негово убежище — единственото място, където е господар, без да води битки за короната. Прекалено много ли искам? Вместо това на вечеря студени огризки ми сервират неизкъпани слуги, които разливат, разплискват, тряскат вратите и не показват и капка уважение. Прислугата си угажда с личните ми книжа и половината домакинство обръща гръб на бандити и разбойници, които тъпчат земята ни. Преследван и смазван съм тъкмо на мястото, където желанията ми следва да са закон!

Мъртъл ококори сините си очи, сетне сведе поглед. Полека я заля червенина и ножът в ръката й затрепери леко. Едва чуто каза:

— Аз… много съжалявам, скъпи.

— Наясно съм, че женският ум си има ограничения — продължи горчиво преподобният. — При все това съм чувал, че жените на другите хора успяват да държат слугите им що-годе в строя и да предотвратят превръщането на домакинството им в противен бордей! — Той се изправи рязко, хвърли салфетката си на масата и излезе от стаята.

Фейт имаше чувството, че се разкъсва на части — както винаги, когато баща й говореше така на майка й. Искаше да вземе неговата страна, но я болеше, понеже нямаше как да не симпатизира на майка си. Сигурна беше, че зад вратата подслушват наострени уши, чиито собственици злорадстват над унижението на Мъртъл. Майка й без съмнение също бе наясно с наличието им.

Мъртъл се оттегли в стаята си, като се позова на главоболие. Бойното поле на масата в трапезарията бе разчистено, а ястията — отнесени в килера.

При напускането на трапезарията Фейт чу тихи ридания. Изглежда, идваха откъм стълбището за слугите, близо до кухнята. Като надникна зад ъгъла, тя забеляза Джийни да ридае бурно, сгушена в подножието на стълбите.

На лицето на камериерката бяха изписани шок, изтощение и ужас. Очите й бяха подути и дори устата й бе подпухнала от плач.

Фейт се оттегли зад ъгъла. Това не я спаси. Продължаваше да вижда пред себе си Джийни Бисет, вече не така хубава, самоуверена и горда. Сега по-голямото от Фейт момиче приличаше досущ на напердашено дете. Може би Джийни не очакваше да намери друго място. Може би нямаше къде другаде да отиде.