Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (21)

21
Спонтанно самозапалване

Тътен и съскане. Тътен и съскане. Фейт не знаеше къде се намира, освен че е на студено място, изпълнено с болка. Крайниците и шията й бяха изтръпнали и сковани.

Отвори леко очи и примигна срещу замъгления пейзаж от сенки и камъни. След няколко примигвания бледите петна се превърнаха в сталагмити, а тъмните щрихи — в отвори към други пещери. Фейт още беше облегната на колоната с впито в кръста й въже.

Трепереше. Всичко я болеше. Устата й беше пресъхнала и смъдеше на лимон и жлъчка. Дори очите й бяха като изсъхнали, а клепачите им скърцаха странно, когато мигаше. Но все пак беше жива.

Сънят още витаеше в мислите й. Запримигва, докато объркано се опитваше да разплете реалността от лианите на измислицата.

Фейт си спомняше, че е накъсала вуйчо Майлс на парчета… но това не беше истина, осъзна тя с необятно облекчение. Не се намираше в хартиена гора и гигантска ръка не ровеше да я търси. Не беше видяла смъртта на баща си. Да, но си спомни, че той наистина беше мъртъв, и мъката я заля като цунами.

Притисна юмруци към слепоочията си в опит да изцеди мисли от вцепенения си мозък. Грамадна ръка, която посяга в бяла като кост гора… имаше нещо познато в този образ. Беше странно страховит, понеже следваше да го възприема за утешителен, безвреден и комичен…

— Театърът на Хауърд — прошепна девойката, когато разкритието я осени. — Намирах се в гората в кукления театър на Хауърд.

Фитилът на фенера на Фейт беше изгорял докрай, но тя все пак виждаше очертанията около себе си. Бледа светлина се лееше през обърнатия към морето отвор на пещерата. Тя порови за джобния часовник. За неин ужас показваше пет заранта.

Трябваше да си тръгва! Ако не се прибереше скоро, у дома щяха да забележат отсъствието й и да й задават хиляди въпроси, на които не разполагаше с добри отговори. След това обаче си спомни за Дървото. Не можеше да си отиде, без да го захрани с нова лъжа.

С вцепенени, треперещи ръце Фейт успя да развърже възлите на въжето и да се освободи. Когато се изправи на крака, пещерата затанцува като нестабилна лодка. Момичето се опря с една ръка на стената и се потътри към входа на голямата пещера, в чиито мрачни дълбини надзърна. Едва различаваше индиговите очертания на Дървото.

Какво можеше да излъже? Видението не й беше показало убиеца на баща й. Какво всъщност беше научила?

Досега приемаше автоматично, че убиецът трябва да е човек, когото баща й е ядосал след пристигането на Вейн — разочарован контрабандист; приятел или роднина на попадналото в капана момче или някой, раздразнен от отношението към Джийни. Ако видението й беше показало истината обаче, плановете за убийството датираха много преди пристигането на Съндърли на острова. Който и да беше виновникът, бе убедил вуйчо Майлс да доведе своя зет на Вейн и да го вкара в капана. Беше се възползвал от амбицията на вуйчото, а той бе налапал червейчето.

В случай че това беше вярно, то ставаше ясно едно: убиецът следваше да е свързан с разкопките. Кой друг би подкупил вуйчо Майлс с предложението за покана? Може би инцидентът с повредената кошница в крайна сметка нямаше да се окаже случайност. Та кой да предположи, че в кошницата ще се качат Фейт и Хауърд вместо почитаемия им баща?

С разкопките бяха свързани трима сериозни естествоизпитатели — Лембант, Клей и доктор Джеклърс.

Фейт премери наум всекиго от тях. Лембант й се струваше твърде голям самохвалко и прекалено буен за хладнокръвно убийство. Припомни си обаче спретнатата прецизност на музейната му сбирка и безупречните етикети — очевидното доказателство за подреден ум. В съдията се криеше повече, отколкото вижда окото. Енергичната му разпиляност можеше да се окаже кания на опасен нож.

Доктор Джеклърс изглеждаше честен до точката на безтактичност, но и той щеше да се окаже пълен с жлъчка котел. Беше от хората, които кътат недоволството си, подозираше Фейт, и го подхранват с времето. И ако той се окажеше убиецът, каква по-добра роля би могъл да приеме от следовател и медицински експерт, който проучва подозрителните обстоятелства?

Клей винаги й се бе струвал нежен, мил и завеян. Не, невинаги. Фейт си спомни пламналата страст, с която той говореше твърдо за Библията, злодеянията и младата земя. Как би реагирал, ако е научил за сериозните измами на преподобния? Ревностната страст е като газ — най-опасна е, когато не я виждаш. Грешната искра може да я взриви по всяко време.

Никой от тримата нямаше очевидна причина да убива баща й. Но измамите и заниманията на преподобния с Дървото като нищо можеха да са му създали множество врагове. Една от лъжите му — да е сторила истинска вреда. Естествоизпитателите, подкрепили автентичността на вкаменелостите му, сега щяха да се окажат глупаци, репутацията им — стъпкана в калта. Може би някое от виденията на преподобния му бе показало опасната тайна на друг учен и го бе накарало да потърси начин да му затвори устата…

Фейт трябваше да научи повече за тримата господа. Дървото на лъжите може би щеше да й подскаже нещо, стига да успееше да измисли подходящата история. Някоя за ръководителите на разкопките. Лъжа, на която островитяните с радост биха повярвали. Тя се сети за историята за контрабандното злато.

Наведе се напред към нетърпеливите сенки.

— Разкопките всъщност не служат за изравяне на някакви си стари кокали — прошепна Фейт. — Ръководителите им лъжат всички. Те търсят съкровището на контрабандистите и искат цялото да го запазят само за себе си.

Пещерата отрази плисъка на водата с дрезгав рев, сякаш Дървото на един дъх бе всмукало изречената лъжа.

Приливът беше настъпил още по време на транса й и когато отиде на брега, Фейт откри, че лодката вече е на вода и дърпа нетърпеливо въжето си. Докато гребеше тромаво през изхода на пещерата, ранната утринна светлина се вряза право в мозъка на девойката, накара я да изкриви лице и да запримигва.

Малка капка на ръкава й изсъска силно при първия досег със слънцето и бързо се спаружи. Платът отдолу се запали — малко пламъче взе да прояжда роклята като молец. Нишките прихващаха поред и засилваха в червено.

Фейт глупаво се взираше в пламъчето, докато болката в ръката не убеди размътения й мозък, че пламъкът е истински. Тя пусна веслата, загреба вода в шепата си и я плисна върху пожара. В същото време осъзна, че и на четири други места роклята й дими и сияе в оранжево — едно на бюстието й и три на полите.

Известно време само спонтанното самовъзпламеняване й беше в главата. Носеха се слухове за подобни случки. Както си вършат работата, мъже и жени внезапно прихващат огън изотвътре и изгарят на пепел за секунди, понякога дори дрехите им остават недокоснати.

В паниката си Фейт наплиска с вода лицето, полите, ръкавите и бюстието си. Продължи да плиска вода върху себе си дори след като горящите места се превърнаха в овъглени дупки. Сърцето й спря да галопира едва когато се убеди, че няма нови точки на самозапалване. Не разбираше какво е станало, но поне не продължаваше да се случва.

Гребането към брега се оказа неочаквано тежко и на Фейт няколко пъти й се наложи да се навежда през борда на лодката и да повръща. По времето, когато се прокрадна към къщата, зората вече бе разпалила същински пожар. Озарената от слънцето морава направо избоде очите на момичето, докато то тромаво криволичеше към дома и правеше всичко по силите си да не се показва на открито. Обгорена, полуослепяла, замаяна и измокрена от морето, Фейт се замъкна нагоре по стълбите, прекоси покривната градина и се мушна в благословената, уютна тъмнина на стаята си.

Просна се в креслото и пи вода право от каната, трепереше при всяка глътка. След това отвори капаците и леко дръпна завесите, колкото да пусне вътре лъч слънчева светлина, достатъчен, за да разкопчае Фейт копчетата и дантелите. Тъкмо беше смъкнала противните траурни одежди и се беше пъхнала в нощницата си, когато любезно почукване на вратата я накара да подскочи.

— Само минутка, моля!

Стаята беше обсипана с издайнически улики за нощната й разходка. Докато Фейт припряно събираше захвърлените си дрехи, случайно ритна полевия комплект на баща си, който се катурна на пода и се отвори. Един от малките буркани с проби се изтърколи от него и попадна право под тънкия лъч слънчева светлина.

Вътре имаше няколко листа, отрязани от Дървото. Щом ги докосна утринната светлина, те почерняха и се свиха, а после избухнаха в яркобели пламъци. Чу се силно пуф! Стъклото на буркана почерня и после се напука с остър звън.

— Мис Съндърли? — сериозният кадифен глас на мисис Велът бе изпълнен със загриженост — Нещо не е наред ли?

— Наред е! — провикна се Фейт, докато припряно се мъчеше — и се проваляше в опита — да вдигне горещия буркан, който се разпадна на две части. Тя ги изрита под тоалетката и отвори прозореца, като трескаво размаха ръце да разсее насълзяващия очите дим с мирис на лайм.

— Аз… след минутка ще съм на разположение!

Щом успя да скрие доказателствата, Фейт отвори вратата, ужасена от мисълта какви ли трясъци, пукане и стъпки трябва да са се чули от стаята й.

— Ужасно съжалявам, че ви притеснявам, мис Съндърли — мисис Велът изглеждаше глътнала бастун както винаги, но на лицето й беше изписано леко притеснение. Фейт се почуди защо ли икономката е станала толкова рано и е дошла лично на вратата й. Паузата се проточи. — Исках да ви питам дали ще желаете закуската по обичайното време, или смятате да станете малко по-късно. Ако не сте… спали добре, мис.

Фейт се втренчи в мисис Велът в опит да дешифрира гримасата на лицето й. Икономката знаеше нещо. Беше я чула. Може би дори я беше видяла? Само че девойката не можеше да съчини подходяща лъжа, докато не станеше ясно какво точно знае прислугата. Предположи, че е разрошена и с торбички под очите. Предпазливо отвърна:

— Много мило. Наистина ще съм благодарна на по-късна закуска, ако не ви затруднява… — не успя да устои на изкушението за малко повече сън.

— Много добре, мис… — Секундите отминаваха, а икономката още стърчеше на прага. — Мис Съндърли… — поде отново и за изненада на Фейт понижи глас до искрен шепот — ако ми простите, задето го казвам… баща ви не би желал да се подлагате на подобно нещо.

Фейт се стегна и стомахът й се сви като юмрук.

— Ако се налага да ходите там нощем — продължи мисис Велът, — в коридора има един плащ който ще ви стопли поне мънинко. Но пътят до църквата е дълъг за сама жена, а и бдението свършва, когато мъртвецът напусне къщата. Баща ви ви обичаше — ако умрете от инфлуенца, няма да покажете благодарност за грижите по отглеждането ви.

В първия момент Фейт не можа да разгадае думите на мисис Велът и да разбере смисъла им. Икономката не знаеше къде е ходила девойката, но беше чула или видяла достатъчно да осъзнае, че е излизала навън. Беше стигнала до заключението, че горкото дете продължава с личното си бдение — ходи до църквата, за да седи до ковчега на баща си като куче на гроба на господаря си.

Преливаща от облекчение, Фейт сведе очи, та да не се виждат добре, и кимна кротичко в съгласие. Изпод клепките си видя отсечения, кратък реверанс на икономката, която най-сетне се оттегли. Момичето затвори вратата, а после и очите си.

Беше на косъм да я разкрият. По всяко време мисис Велът можеше да я докладва, че младата мис се измъква нощем от къщи, но Фейт не смяташе, че ще се стигне дотам. Не, ако икономката възнамеряваше да я издаде, щеше да иде право при Мъртъл, а не да търси девойката за разговор на четири очи.

Може да беше проява на любезност. Но на Фейт тази мисъл й се струваше грешна. И преди беше имала нужда от добрина и не бе попаднала на такава отсреща. Сега беше твърде късно и тя не знаеше какво да прави с подобен дар.

Когато се събуди отново, остана потресена от откритието, че е спала чак до следобеда. Замаяна, излезе от стаята си и притеснението й отстъпи пред твърде смущаващо откритие. Не беше липсвала никому.

Мъртъл беше заета да пробва нов воал и шал. И двата бяха току-що пристигнали „жестове на симпатия“, шалът — от доктор Джеклърс, а воалът — от Клей. Очевидно съперничеството им набираше скорост. Фейт стисна зъби, загледана в качествената тъкан на шала. Подозираше, че подаръкът е нанесъл сериозен удар по кесията на и бездруго зле платеното кюре. Дори се зачуди какво ли би помислил Пол, и трепна при спомена за странния им сблъсък и невъзможното му предизвикателство.

Както се оказа, Клей също така беше доставил и първата поза от семейната снимка. Ръката на Фейт се разтрепери, когато вдигна малката квадратна картичка. Ето го преподобния Еразмус Съндърли, седнал с достойнство в креслото си, дъщеря му — на крачка зад него. Баща й изглеждаше странно невинен, със студен и пронизващ поглед в нарисуваните си очи.

— Мога ли да задържа снимката? — Фейт инстинктивно притисна картичката плътно към гърдите си. — Моля?

Мъртъл въздъхна:

— О, добре де.

Ако искаше да разпространи новата си лъжа и да продължи разследването си, Фейт трябваше да намери начин да проникне на разкопките. Само дето в момента се намираше в капана на Бул Коув и всички археолози бяха разочароващо далеч от хватката й.

Не и вуйчо Майлс обаче.

След вечеря Фейт го намери в библиотеката да чете брой на „Прихистърик Таймс“. Разтърси я удар, когато влезе и го откри намърдан в креслото, доскоро използвано от баща й.

Ето го на: с обло дружелюбно лице, смуче лулата си до камината. Вуйчо Майлс, който винаги се навърташе на заден план — топло и незаплашително присъствие като котка, свита на перваз.

Вуйчо Майлс, който по егоистични подбуди беше довел цялото семейство на Вейн и ги бе вкарал в ръцете на убиеца. Фейт още премисляше видението си и как намацаното, гротескно лице на вуйчо й се бе скъсало в ръката й.

— Добър вечер — каза тя и успя да накара гласа си да прозвучи естествено.

— Ето те и теб, Фейт — вуйчо Майлс сгъна вестника и я погледна със сериозна усмивка. — Колко се радвам да видя поне едно трезво, разумно лице!

— Да не би всички други да са пияни и глупави? — Фейт се настани на ръба на един стол.

— В определен смисъл… — вуйчо Майлс въздъхна с театрално веселие. — До един сякаш са опиянени от призраците! При това тези призраци са ужасно удобни. Щом има нещо строшено или разсипано, те са виновни. Ако нещо липсва, можем да го припишем на призраците…

Фейт, кукловодката на местния призрак, кротко скръсти ръце.

— Какво по-точно е изчезнало? — попита тя, като се чудеше колко от собствените й „вземания назаем“ са били забелязани.

— Боя се, че не са малко неща… — вуйчо Майлс се зае да изброява дълъг списък с липсващи вещи. Някои от тях Фейт наистина бе взела — като например полевите инструменти на баща си и резервния му часовник. Но в домакинството липсваха също няколко растения, копринени връзки, табакера и други дреболии. Фейт очевидно не беше единствената, която се възползваше от объркването, за да се сдобие с вещите, от които се нуждае.

— Истината е, че ни трябва пълна инвентаризация на собствеността на баща ти.

Фейт не каза нищо, но мислено настръхна. Съставянето на „инвентаризация“ несъмнено щеше да включва претърсване на къщата.

Вуйчо Майлс потропа с пръсти по вестника си.

— Фейт, ти си… е, вече си голямо момиче. Може ли да поговоря с теб като напълно зряла млада дама?

Девойката кимна. Странно, но след тези думи остана с впечатление, че той се отнася с нея по-скоро като с дете, а не като със зряла жена.

— Явно ще се нуждая от помощта ти. Майка ти… не е добре, не е на себе си…

— Нервите й са претоварени? — предположи Фейт с абсолютно безизразно лице.

— Именно. И междувременно важни дела тръгват на зле. Фейт, сигурен съм, че искаш да помогнеш на майка си. Имаш ли някаква представа къде може да е сложила личните документи на баща ти?

— Не — девойката замлъкна с все тъй невинно изражение, — но бих могла да ги потърся… — Наблюдаваше вуйчо си с възхита. Само колко пресметлив беше! Защо по-рано не бе забелязвала тази негова страна? Но и тя беше пресметлива и точно сега сметките й подсказваха, че е подходящият момент да му задава въпроси, понеже той искаше да добие съюзник в нейно лице.

— Смяташ ли, че татко е вземал със себе си някои книжа, когато отиде да изнесе онази сказка пред местното общество? — попита тя. — Може би трябва да разпитаме хората на разкопките? Те също може да знаят.

— Ами, аз… добре де, всъщност аз вече ги разпитвах — вуйчо Майлс се покашля и видимо се засрами. — Няколко пъти ходих на разкопките. Мислех си, че… изграждането на нови мостове с моите учени братя ще успокои умовете… Тези господа не са чак такива ужасни типове, честна дума.

— Те доведоха татко отвъд морето и след това му обърнаха гръб… — Всяка изречена дума беше внимателно преценена, но Фейт не възпря и истинските чувства, които се прокрадваха в гласа й.

Вуйчо Майлс май се стресна от този изблик на емоции. Девойката бързо сведе поглед и вече с по-кротък глас продължи:

— Разбирам защо са го направили. Знам за слуховете и за „Интелиджънсър“.

— Толкова съжалявам, че се е наложило да научиш за това — въздъхна вуйчо Майлс. — Постарай се да го видиш от перспективата на господата! Ако бяха продължили да общуват с баща ти по време на такъв скандал, всички техни находки щяха да бъдат подложени на съмнение! Никой нямаше да приеме откритията им на сериозно!

— Да — съгласи се Фейт. — Ясно. Това щеше да е ужасно… — Не знаеше как съумя да задуши сарказма си от корен. — Във всеки случай вината не е твоя, вуйчо Майлс! Ти само искаше да ни помогнеш! — изпод клепките си тя видя как вуйчо й видимо се отпуска. — Чия идея беше да поканят татко? Предполагам, трябва да е била на мистър Лембант.

— Май никой не си спомня… — заговори мило, но доста сдържано вуйчо Майлс. — Изглежда, предложението се е породило веднъж на вечеря и всички са се зарадвали на идеята. Сега, разбира се, никой не иска да си признае, че е предложил подобно нещо.

А кой ли е присъствал на тази вечеря? Фейт не би могла да зададе подобен въпрос. Щеше да прозвучи странно, пък и вуйчо Майлс надали щеше да знае отговора.

— Предполагам, че си прав, вуйчо — тя отпусна рамене. — Трябва да строим мостове. Мога ли да помогна и аз? Когато отидеш на разкопките, дали ще може да дойда с теб?

— На разкопките ли? — вуйчо Майлс се намръщи изненадано. — Е, аз нямам възражения, но… ще трябва да поискаме разрешение от господата, които ръководят начинанието. Презимето Съндърли може да се окаже проблем, нали разбираш… и не съм сигурен, че майка ти ще одобри…

На Фейт й беше трудно да гледа вуйчо си в очите сега, когато го разбираше по-добре. Буквално виждаше мислите да се гърчат зад фасадата на кротостта му като червеи в хляб. Той я премерваше, чудеше се дали присъствието й ще заплаши трудно спечеления му пропуск за разкопките.

Убиецът се беше възползвал от амбициите на вуйчо Майлс, но може би те щяха да послужат и на Фейт. Даже по-добре, тя започваше да научава, че ръководителите на екипа не са единни. Под лъскавия гланц се криеха съперничества, недоверие и подозрения — пукнатини, в които беше лесно да забие длетото си.

— Вуйчо Майлс — попита девойката, — ако се видиш с доктор Джеклърс, дали би могъл да му предадеш едно писмо от мен? Аз… исках да му благодаря, задето се опита да помогне на татко.

— Писмо ли? Разбира се — не виждам проблем в това.

Фейт съумя да не трепне, когато вуйчо й я потупа по ръката. Спомни си хартиената му гримаса и пръстите я досърбяха.