Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (11)

11
Подковата

Хлопването на врата стресна Фейт и я събуди.

Тя полежа няколко секунди сред натрошените останки от съня си. Беше подсъдна и стоеше в док, който се пълнеше с морска вода. Съдът й се сърдеше, че не иска да издаде името на съучастника си. Съдията си беше сложил лицето на баща й.

— Фееейт! — Гласът на киселия и раздразнителен Хауърд не можеше да се сбърка. — Не мога да си закопчея яката!

Ако брат й беше буден, значи наближаваше време за закуска. Фейт се беше успала.

Тя изскочи от леглото, като се опитваше да си подреди мислите. Смъкна роклята и фустите си от решетката на камината. Вече бяха сухи — не безупречни, но далеч не така осъдителни, както преди. Фейт върна преградата на мястото й и бързо изчетка всички останали парченца кал.

Когато отвори прозорците и капаците, завари света погълнат от мъгла. Изтърси триците от ботушите си на каменните плочи на покривната градина. Със задоволство видя врабчета и гълъби да долитат да я отърват от доказателствата.

— Фееейт!

Тя отвори вратата и в стаята нахлу Хауърд с обърната наопаки хартиена подплънка за яката.

— Боли! — той я задърпа. — Искам си Скордла!

Фейт го успокои, оправи му куртката и яката, след това му попя, докато си сплете косата и се облече. По времето, когато мисис Велът им донесе закуската, и двамата вече седяха в детската стая в що-годе приличен вид.

Хауърд не искаше Фейт да го изоставя след закуската. Беше отегчен до пръсване и мъчително копнееше за компанията й — да му почете и да поиграе с него. Мина почти час, преди девойката да успее най-сетне да се измъкне.

На долния етаж цареше тишина. Не се забелязваха и двамата й родители, само вуйчо Майлс четеше в салона за гости.

— Добро утро — той вдигна поглед от книгата си.

— Къде са всички, вуйчо Майлс? — попита Фейт.

— Майка ти заяви, че имала главоболие и качи закуската в стаята си. Баща ти още не е станал и никой не се е разбързал да блъска по вратата му.

— Сигурно е уморен… — Фейт не погледна вуйчо си в очите, докато сядаше. — Моя е вината. Държах го да си говорим до късно снощи — трябва да сме си легнали някъде след един.

— Толкова късно? Нещо лошо ли има?

— Не — побърза да натърти Фейт и цялата се изчерви. — Аз… просто се притеснявах за първото си причастие.

— Мили боже, време ли му е? — вуйчо Майлс видимо се слиса. — Е, възхищавам се на добродетелта ти. Не съм сигурен, че аз самият съм бил способен да се тревожа за причастието си и десет минути накръст, да не говорим до един заранта!

Готово. Думите бяха изречени. За добро или зло, Фейт беше снабдила баща си с алиби. Знаеше, че е прозвучало убедително. Знаеше, че би трябвало да се радва и гордее, че гласът й е прозвучал срамежливо-естествено. Но вместо това изпитваше само неясна вина.

Какво беше сторила току-що? Послушно беше отворила врата и бе прекрачила в мрака отвъд, без дори да знае дали от другата страна изобщо има под.

Изпълняваш дълга към баща си — каза си тя. — В това не би могло да има нищо лошо. Трябва да му вярваш. Той е също като Авраам. Бог му е наредил да убие сина си и той отишъл да донесе нож. Сторил правото дело дори и да му се струвало зло. Доверил се на Господ да различи правото и грешното по-добре от него.

Но… — зашепна друго гласче в главата й — може би не е трябвало да го прави. А и бездруго баща ми не е Господ.

Фейт скръцна със зъби и се постара да се утеши. Вместо това на преден план се намести хлъзгава мисъл, едновременно угасяваща и втрисаща.

Мога да накарам татко да ми каже истината.

Длъжен е. Знам прекалено много. Вече се налага да ми се довери за всичко — за растението, за скандала и за това къде е отишъл, след като се прибрахме снощи. Вече не може да ми затваря вратата в лицето…

— Сигурна ли сте? — обади се вуйчо Майлс.

Фейт се стресна, но всъщност вуйчо й не говореше на нея. Мисис Велът дискретно се беше навела до креслото му и му шепнеше в ухото.

— Да, сър — гласът на икономката беше тактично понижен, но Фейт долавяше репликите й. — Всички други ботуши тази сутрин бяха пред вратата, но не и неговите. Така че погледнах закачалката — и горното му палто, и шапката също липсват.

Кръвта на Фейт изстина.

— Много странно — вуйчо Майлс се намръщи и се изправи. — Може би следва да почукаме на вратата му отново!

Фейт стана, но не последва вуйчо си, който тръгна по стълбите, смръщил чело. Единствено тя знаеше, че баща й е излизал в малките часове на нощта. Оказваше се, че така и не се е върнал.

Пред очите й се заразгръщаха кошмари, по-ужасни и от сцената в стереоскопа на Пол Клей. Представяше си как баща й кърви в някой от капаните си или е ранен от враг и твърде отслабнал, за да повика помощ.

Не можеше да изчака останалите, докато напразно претърсват къщата. Тихичко се промъкна до предната врата и се изниза от дома си.

Мъглата приплескваше света и изсмукваше всичките му цветове. Дърветата се превръщаха в сложни, обвити в дим драскулки. Сградите — в безлични очертания в равномерно сиво.

Фейт внимателно обиколи всички поставени капани, но не откри жертва, просната в тяхната зъбата паст. Нямаше никого и при парника или зяпалнята. Тя си проправи път до оврага и се провикна сред призрачните дървета. Никой не се отзова. Нямаше следа от баща й на пътя, който изчезваше нагоре по хълма в мъглата.

Този свят на призраци бе изпълнен със стряскащо реални звуци. На път надолу към плажа Фейт чуваше собственото си дишане, както и скърцането на камъчетата под краката си. На разклонението на пътеката подмина ръчната количка, катурната на една страна и с дръжка, щръкнала към небето, сякаш я поздравяваше като съучастник в заговора.

Неравната пътека отстъпи на чакъления плаж и всяка стъпка прерастваше в пронизително хрущене на стържещи едно в друго малки камъчета. Предишната нощ канарите се извисяваха мастиленочерни и масивни. Тази сутрин бяха като сива хартия. Фейт имаше чувството, че ако ги замери с камък, ще ги скъса.

Вгледа се в плажа с надежда да забележи силуета на баща си. В другия си край ивицата се сливаше с мъглата и с трепет тя осъзна, че не вижда малката гребна лодка.

Втурна се в тромав бяг, сбрала полите си. Не. Не! Лодката не можеше да изчезне! Той не би могъл да я изкара втори път! Щеше да е лудост да го стори, без Фейт да държи фенера! Представата за подобна катастрофа изпълни въображението й. Беше твърде ужасяваща, за да се окаже невярна.

Фейт се препъваше, за малко да си изкълчи глезена… и после забави ход. Със спокойна невинност мъглата изтъня достатъчно, за да успее тя да различи призрачен бял силует с познатата извивка на борда. Лодката все пак си беше на мястото. Мъглата я беше измамила.

Девойката прикри устата си с две ръце, понеже не знаеше дали да се разплаче, или да повърне от облекчение. Обърна се да се прибере в къщата. И точно тогава, разбира се, го видя.

На средата на челото на най-близката канара, преметнат върху стърчащо дърво, висеше черен силует. Приличаше на конска подкова, обърната с краищата надолу, та късметът да изтече от нея.

Беше само очертание и нищо повече, но Фейт знаеше какво представлява. Хората имат склонност да се търсят едни други и човешкото око притежава дар да разпознава човешката форма. С жестока яснота момичето осъзна, че вижда два провиснали отпуснато крака, две провесени ръце и изкривения като въпросителна гръбнак.

Горе на дървото беше преметнат човек. Щом Фейт хукна към къщата, студеният въздух й опря нож в гърлото.

Десет минути по-късно Фейт и Мъртъл седяха на отоманката в салона за гости с чай, изстиващ в чашите им. Вуйчо Майлс и прислужникът Прайт бяха избързали към плажа със здраво въже.

Мъртъл се появи увита в няколко от нощниците си, над които беше заметнала дълъг до земята шал от жълта ориенталска коприна. Фейт стискаше линийката си и се пазареше с безмълвните секунди.

Нека се окаже някой друг или поне да бъде жив, умоляваше тя Съдбата. Само да е в безопасност и тогава ти давам лявото си стъпало… Часовникът безразлично отмерваше секунда след секунда, след секунда, след секунда и не носеше никакви новини. Нека е в безопасност, вдигна девойката залога си, и можеш да вземеш целия ми ляв крак. Тик-так, тик… нищо ново. Само да е добре, взимай и двата ми крака… Часовникът беше неумолим.

Нейде в къщата хлопна врата и в коридора се разнесоха приглушени гласове. Последва леко почукване и вуйчо Майлс подаде глава през вратата на гостната.

Сърцето на Фейт препускаше толкова силно, че тя усещаше всеки тласък. Майлс пресрещна отчаяния й поглед и припряно сведе очи.

— Мъртъл — каза той съвсем тихо, — мога ли да говоря с теб насаме?

И в този момент Фейт разбра истината.

Усещаше пределно ясно всички процеси в тялото си и как се пълнят и изпразват собствените й дробове. Усещаше порцелановата чинийка да се впива в пръстите й и формата на зъбите върху изсъхналия си език. Топла течност се изливаше от очите й надолу по бузите. Внезапно се оказа твърде топла, непоносимо жива.

Стаята не се беше променила междувременно. Мъртъл още се изправяше, а часовникът тиктакаше и към тях през прозореца надзърташе задъненото бяло небе. Невидимата вълна обаче бе отминала и сега светът изглеждаше обезцветен и обезличен. Фейт проследи как собствените й ръце оставят чашката и чинийката.

Мъртъл застана до вуйчо Майлс пред вратата и той дълго й шепна в ухото. Едната му длан витаеше закрилнически току до хълбока й, без да я хване за лакътя, но в готовност да окаже подкрепа.

— Къде? — попита Мъртъл с измъчен, но искрен глас. — Къде е той?

— Сложихме го в библиотеката.

Тя си проправи път покрай брат си и излезе от стаята. Вуйчо Майлс я последва и сякаш почти не забеляза, че Фейт тръгва след тях.

В библиотеката слугата Прайт стоеше до стената с видимо неудобство, стиснал шапката си в ръка. Двете кресла, на които Фейт и баща й бяха седели един срещу друг по време на тихия си разговор, сега пак гледаха едно към друго, но бяха отместени настрани да направят място.

На пода имаше разпънато одеяло. На одеялото — човек. Фейт все гледаше и гледаше в него, и не успяваше да отклони поглед, но умът й бе избрал да не го види. Едва когато примигна, се появи образ, отпечатан в зеницата й — частична маска от тъмна кръв, отворени очи и бледи, отпуснати ръце. Хиляди надежди угаснаха като свещи.

Застанала на прага на библиотеката, Фейт се облегна на касата на вратата. Ръцете й трепереха.

Трябваше да предложа по-добра сделка — обади се глупаво, безсмислено гласче в мислите й. — От самото начало трябваше да предложа и ръцете, и краката си…