Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (30)

30
Кукленска смърт

— Отвращаваш ме.

Фейт притисна ушите си с ръце, докато търчеше нагоре — искаше да заглуши собствените си думи в главата си. Наистина го мислеше, каза си. Мъртъл го заслужаваше. Но неизменно си спомняше нараненото изражение на майка си. Болката в очите й напомни на Фейт как се чувстваше, когато баща й я направи на дреб в библиотеката.

Мъртъл водеше мръсна война, но я водеше заради оцеляването на семейството. Как би могла Фейт да я гледа отвисоко? Нямаше да се учуди нейните собствени действия вероятно вече да са отнели живот.

Наостри уши. Чуваха се слаби звуци, които идваха откъм детската на Хауърд — стържене и скърцане.

Фейт изскочи на площадката, но още докато завърташе бравата на дневната детска стая, чу тътрене и стъпки отвътре. Когато влезе, дневната се оказа привидно празна. Тетрадката за препис на Хауърд беше под масата и листовете още се затваряха. Изоставен молив се търкаляше на пода.

— Хауърд? — повика брат си Фейт. Последва тишина. Тя не искаше да влиза в нощната детска, за да не би той да изскочи от някой тайник и да избяга през вратата зад гърба й. — Излез, Хау!

Тишина.

— Хауърд, вадя театъра ти! — извика девойката, получила вдъхновение. Настани се на пода и извади играчката театър от сандъка.

Последваха няколко скърцания и на прага на нощната детска се появи брат й. Хауърд беше мръсен и изглежда, беше плакал.

— О, ето те и теб, Хау! — Фейт бе заляна от вълна изтощено облекчение.

Той влезе в стаята предпазливо, присвит и очевидно в очакване на скастряне. Попита:

— Защо всички крещяха?

— Няма значение, Хауърд. — Дори на самата девойка тази реплика й прозвуча кухо. Когато Хауърд дойде, коленичи до нея и тежко се облегна от едната страна на скута й, тя го прегърна с ръка и добави нежно: — Хау, трябва да поговорим за онзи пистолет.

Той зарови лице в рамото й и поклати глава.

— Нееее! — бе приглушеният му отговор. — Ненененене. Трябва ми! — пак показа лице, с насълзени и преливащи от отчаяние очи. — Направи представление, Фейт!

Сестра му погледна към малката сцена и гневът й внезапно угасна. Наистина възнамеряваше да награди Хауърд, но докато се взираше в малката, бяла като кост горска сцена, се сещаше само за грамадната сенчеста ръка, която я търсеше, докато се криеше. Нарисуваната луна я омайваше с мъртвото си око. Усети прилив на неочакван ужас.

— Хау — прошепна, — не… не мога. Не точно сега.

— Моля те! — Бузите на Хауърд бяха мокри, очите му се въртяха диво. Беше ужасен. Искаше тя отново да овладее всички отговори.

Хауърд беше много малък, каза си Фейт. Може би именно заради това му харесваше да има по-малък свят, който да може да изучава и управлява.

Тя взе пръчката на Шута и я завъртя, а куклата направи салто. Момичето се замисли за лъжите си, как кара хората да се превъртат презглава и понякога ги стоварва тежко на земята и им пука главите.

С пресъхнал език и треперещ глас Фейт раздвижи куклите в танц през безцветната гора. Остави ги да се бият, да се карат, да се въртят и да умират. Гледаше ги възхитена и пръстите й бяха вцепенени. Нима наистина ги владееше? Иглички боцкаха по ръката й, когато хвана Дявола. Той се загледа в нея, оголил бивни в зловеща усмивка.

— Искам Мъдреца! — настоя Хауърд.

Фейт изкара мъничкия, тъмнолик Мъдрец на сцената. Поне представлението явно наближаваше края си.

— Мастърче Хауърд! — изписка Фейт-Мъдреца. — Какво мога да сторя днес за теб? Имаш ли въпрос?

Хауърд притисна колене към гърдите си и надзърна отгоре им. Известно време просто разтриваше нос в коленете си.

— Моя ли е вината за призрака? — попита той много тихо. — Моя ли е вината, понеже не успях да се справя и не можах да го прогоня? И това ли разболя Джийни и затуй ли тя си отиде и дали умира? Моя ли е вината?

Гласът му ставаше все по-силен и дрезгав, а и от очите му вече се лееха сълзи.

— О, не! — Фейт едва успя да продължи с гласа на Мъдреца. — Не, мастърчо Хауърд, ти си добро момче…

— Но аз не успях да се справя! — изплака Хауърд с дрезгав от мъка глас. — Аз… опитах! Опитах! Но… — Той придърпа тетрадката си и я отвори трескаво, задърпа страниците.

Буквите в началото бяха почти четливи, макар че сред тях имаше и обърнати наопаки или наклонени под неправилен ъгъл. Но с всяка следваща страница завъртулките на молива и чертичките му ставаха все по-широки, по-отчаяни и по-малко напомняха букви. Тук-там бяха останали трескави, неравни вдлъбнатини в листа. Цели страници. Страници наред!

С ужасяващо пропадане на сърцето Фейт осъзна какво гледа. Евангелието.

Призраците няма да преследват добро момченце, което си казва молитвите и преписва евангелието с дясна ръчичка. Те преследват само лошите хора.

С огромно съжаление Фейт си представи как Хауърд ден след ден все по-панически дращи по страниците и лежи буден всяка нощ да се вслушва за стъпките на призрака…

— Моя ли е вината? — попита той измъчено.

— Не! — Фейт преглътна усърдно, но не успя да сдържи треперенето на гласа си. — Не, нищичко не е по твоя вина, господарю Хауърд! Нищичко! Призракът изобщо не търси теб!

— Тогава защо е дошъл? — Хауърд стисна върховете на обувките си. — Защо разболява Фейт? За нея ли е дошъл?

Сестра му се сети за убийците, които търсеха Дървото на лъжите, а устата й почти оформи беззвучно да.

— Защо? — поиска да узнае Хауърд. — Защо иска да нарани Фейт?

— Защото тя е глупаво, зло момиче! — избухна Фейт, неспособна да понася този театър нито миг повече. — Защото разваля всичко и разнася отрова навсякъде, където се озове. И понеже ще иде в ада!

Тя избута играчката от скута си, изправи се тромаво и избяга от стаята. На площадката отвън най-сетне избухна в сълзи. Риданията я разтърсваха от глава до пети и известно време се изгуби сред тях.

От мъката я извади странен шум, който се разнасяше от детската зад гърба й. Тупурдия, хрущене, късане и хрущене. Фейт се обърна и надзърна през вратата.

Хауърд тъпчеше кукления театър с бликащи от очите сълзи и сополив нос. Ярко боядисаната арка на сцената бе вдлъбната и смачкана, а цялата кутия — изкривена и прегъната. Наблизо лежаха счупена пръчка и малко хартиено човече с откъсната глава. Главата беше с китайска шапка.

— О, Хау! — Фейт изтича в стаята, падна на колене и събра останките на Мъдреца. — Какво си сторил?

Малкият й оракул го нямаше вече. Заля я ужасно, парещо усещане за загуба.

Хауърд се приближи до нея с очи, блеснали от сълзите.

— Убих го — каза съвсем тихичко. — Убих Мъдреца! Той… той каза, че ще отидеш в ада! Но… Но сега е мъртъв… не може да те замъкне там. Не искам да попадаш в ада!

— О, Хауърд! — Фейт се наведе и разпери ръце, а брат й с ридания се скри в обятията й. Тя го прегърна здраво.

— Не може да те нарани вече, нали? — прошепна Хауърд в ухото й.

— Шшшт! — каза му Фейт. — Не… аз… не. Мъртъв е. Не може да ме нарани. Ти… ме спаси, Хау.

Момчето рида дълго време, а Фейт му шушнеше и го галеше по главата. Когато накрая сълзите му пресъхнаха, тя обърса лицето му с кърпичката си.

— Хайде — каза и го поведе към нощната детска. Хауърд се ококори, когато тя взе синята му риза и отвори джобното си ножче. Фейт наряза шевовете, които приковаваха левия ръкав, след това се захвана да нацепи плата на дълги ивици.

— Глупава, грозна риза! — извика, самата тя разтърсвана от ридания. — И никога, никога повече няма да я носиш! Когато преписваш Светото писание, Хау, можеш да използваш лявата си ръка колкото си искаш!

Когато спря, Фейт се беше задъхала. Двамата с брат й стояха и се взираха в съсипаната риза като затворници. Дрехата определено беше мъртва. Мъртва като Мъдреца.

— Страх ли те е от призрака? — попита Хауърд.

— Да, Хау — призна тихо Фейт.

Той се пъхна под леглото, порови там и се появи отново. Малко колебливо постави в ръката на сестра си неголям студен предмет. Заяви:

— Трябва да го върнеш, след като застреляш призрака!

В ръката на Фейт се намираше малък джобен пистолет с късичко дуло. Беше оръжието на баща й.

Пистолетът явно беше зареден, макар че капсулата, изглежда, беше изпаднала. Фейт беше убедена, че оръжието е прекарало поне една нощ на открито, но през нощта поне не беше валяло, така че имаше някаква надежда барутът да не е навлажнен. Във всеки случай не би искала да изпитва уменията си да презарежда оръжието. Беше гледала как го прави баща й, но процесът беше сложен и включваше използването на игли и свалянето на дулото, а поредността на стъпките не й беше ясна.

Вместо това девойката предпазливо вдигна петлето до средата и сложи на място нова капсула, след това скри оръжието в плетена торбичка и го пъхна в джоба си.

— Можеш да останеш в детската с мен — сподели Хауърд обнадеждено. — Аз ще стоя на пост. И можеш да гръмнеш призрака от прозореца ми.

Фейт се поколеба. Съблазнително беше да се скрие в безопасността на къщата, но делото беше на следващия ден. Освен ако не успееше дотогава да намери някакви доказателства за убийството, баща й щеше да бъде положен в гроб за самоубийци на неосветена земя, а семейството му да остане на улицата.

— Ти стой на пост — заяви тя. — Ако видиш някого в градината, търчи да намериш мама или мисис Велът, или Прайт и им го съобщи. Аз… трябва да ида на тайна мисия. Нали няма да кажеш на никого, Хау?

Не беше минало кой знае колко време, откакто захрани Дървото с лъжата за мис Хънтър, но в тази лъжа хората вярваха достатъчно, за да извършат палеж, кражба и насилие. Напълно възможно беше Дървото да е родило плод. В такъв случай тогава поне ужасните последици от слуха нямаше да са напразни.

Дървото на Лъжите дърпаше мислите й. Фейт имаше чувството, че лозите му са прорасли в ума й, и дори в момента то я притегляше към себе си.

Девойката обмисли варианта да извърви по-безопасния път до тайния вход на пещерата, но прецени, че с лодката все пак ще стигне по-бързо и е по-слабо вероятно да я забележат. Докато за пореден път гребеше към пещерата, усети студеният вятър да я пронизва през всяка цепнатина и дупка в многострадалните й траурни одежди. Луната беше пълна и ярка и рисуваше млечнобяла река по сиво-черните вълни.

Възбудата на Фейт при мисълта за Дървото на лъжите беше помрачена. Сега в стомаха й се бе свило лошо предчувствие. Наложи си да си напомни, че Дървото само по себе си не е наранило никого — лъжите й го бяха сторили и само те. Въпреки това й се струваше, че то вади на бял свят най-лошото в нея. Ако се откажеше от него сега обаче, то всички щети, които беше нанесла, щяха да са похабени напразно. Твърде късно беше да се обявява за победена. За миг се почуди дали баща й се е чувствал по същия начин и е продължавал с измамите до ръба на съсипването, вместо да признае, че всичко, сторено от него, е ужасна грешка. Двамата с него бяха като играчи на хазарт, изгубили твърде много, за да спрат да залагат.

Фейт остави вълните да вкарат лодката й в пещерата, усети я да заорава в пясъка и скочи да я завърже. Беше време да изпробва плодовете на експериментите си. Внимателно смъкна дебелата покривка, която закриваше фенера, и бързо я замени с друга — напластен тюл, който разсейваше светлината като паяжина, но все пак пропускаше бледо сияние. Ако беше права, то нямаше да е достатъчно ярко, за да навреди на Дървото.

Със завития фенер в ръка се изкатери в основната пещера и спря вцепенена.

Пътят пред нея бе прошарен от черни лози, сякаш някой е драскал по входа с дебел въглен. Фейт пристъпи няколко крачки напред и студената миризма полепна по гърлото й и вътрешността на носа й. В нейно отсъствие Дървото бе изпълнило пещерата си.

Беше като същинска приказка. Фейт си спомняше за стара история за деца, които избягали от дома на вещицата, и тя хвърлила след тях магически гребен, който родил гъста и огромна гора.

Колебливо се пресегна и докосна лозите, повечето от които вече висяха от тавана. Бяха гъвкави и сочни и се съпротивляваха, когато ги избутваше встрани. Полека си проправи път в странната, нова джунгла, а листата полепваха по лицето й.

Лозите се събраха зад гърба й. Без друга светлина освен на спектралния фенер беше трудно да се каже коя посока накъде води. Фейт бързо провери висотомера на компаса на баща си и си отбеляза посоките и наклона на ската, в случай че се загуби.

Досега най-новият плод се бе намирал близо до сърцевината на растението. Трябваше да се надява същото да важи и в този случай, иначе никога нямаше да го намери.

Напредваше по-лесно от очакваното въпреки покрития с лози под. Наложи се да се наведе под няколко дебели, спираловидни стебла, но повечето свободни ластари изглеждаха доволни да се провлачват и плъзгат по раменете й досущ като змията й. Ирационално Фейт долавяше, че Дървото е доволно от нея.

Дебелите, разклоняващи се лози, които осейваха пода, бяха неин водач. Те всички идваха от сърцевината на Дървото и тя полека ги следваше натам. Междувременно размитите гласове на пещерното ехо сякаш се усилваха, но не ставаха по-разбираеми. Понякога ушите й пищяха, сякаш някой подухва отблизо с уста и се кани да зашепне.

Каменният корниз се издигна пред девойката, вече напълно обвит в черни ластари. Тъмната, паякоподобна купчина върху него хвърляше слаби отражения на размитата и неясна светлина на фенера. Фейт порови с пръсти сред листата, докато не напипа нещо малко, обло и твърдо, провиснало под клонче като коледна топка. Отдели се в ръката й — съвършен малък плод.

Точно когато го слагаше в джоба си, видя нещо да помръдва в ъгълчето на полезрението й.

Завъртя се с вдигнат фенер и се озърна. От всички страни я замайваха плетениците и наръчите на лозите. Фенерът само позлатяваше мрака. Момичето не чуваше и шумолене сред рева и съскането на морето, стенанията и шепота на призрачните гласове.

Фейт бръкна в джоба си и извади пистолета на баща си, след което дръпна петлето така, че да е готов за стрелба. Издиша внимателно и успя да закрепи фенера неподвижно в другата си ръка.

На десетина фута от нея, сред преплетените лози, листакът потрепери отново. Този път беше сигурна, че не греши, и сред котешката люлка на стеблата различи тъмно петно. Беше по-високо от нея и във формата на човешки силует.

Нямаше накъде да бяга. Твърде видима беше, както си стоеше с фенера в ръка. Който и да се криеше в тъмното, явно я виждаше и ако отново се преместеше, тя щеше да му изгуби дирите.

Фейт насочи пистолета право към петното със сърце, пърхащо като крилца на колибри.

— Виждам те! И знам, че и ти ме виждаш! Излез напред — бавно — или ще стрелям!

Тя нямаше представа дали ще й стигне смелост да дръпне спусъка дори ако непознатият й се нахвърли, но някак си успя да скрие ужаса в гласа си.

Тъмният силует се размърда и се олюля. За миг й се стори, че ще се скрие обратно в сенките и ще изчезне. След това се приближи с ръка, вдигната да отмести попадналите на пътя му ластари. Най-сетне се озова достатъчно близо, та мътната златна светлина да озари лицето му.

Пришълецът се оказа Пол Клей.