Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (23)

23
Инфилтрация

На следващата сутрин, съпроводена от вуйчо Майлс, Фейт слезе от каретата на доктор Джеклърс и стъпи на територията на разкопките. За първи път от дни небето беше ясно и грееше слънце, но девойката се чувстваше като кълбо от нерви и стискаше скицника си толкова силно, че ръбът се забиваше в пръстите й. Нямаше представа дали докторът е убедил всички да приемат присъствието й, или ще се превърне в ядеца на гнева, дъвкан от съперничещи си псета.

— Може би е най-добре да помолим кочияша да почака няколко минути, просто за всеки случай — обади се вуйчо Майлс. Очевидно и той разсъждаваше горе-долу по същия начин.

Фейт се почувства облекчена, че първият, приближил се към тях, беше Бен Крок — и още по-облекчена, когато откри, че е предупреден за нея. Както и преди, той се държеше затворено и любезно. Не показа признаци, че възнамерява да я прогони от разкопките.

— Сигурен съм, че господата биха желали да ви поздравят както е редно, мис Съндърли, но точно в момента са заети да се подготвят за снимка.

Фейт последва бригадира и вуйчо си по криволичещата пътека към малкия овраг, зарадвана, че не е лишила Клей от всичките му фотографски хонорари.

Долу до тунела вниманието й веднага привлече екстравагантен и увенчан с купол господин. Лембант беше надянал извънредно странен ансамбъл дрехи. На главата му се кипреше лъскаво бяла коркова шапка за сафари. Носеше горната половина на ослепително бял ленен костюм, но е пурпурни шалвари в турски стил, стегнати под коленете от високи ботуши. Беше се въоръжил и е тропическа мухобойка, чийто пискюл конски косми размахваше срещу въображаеми мухи.

Фейт не беше сигурна дали нарочно се е облякъл така, или разнородната сбирщина просто беше изпопадала върху му от гардероба.

Триножникът на апарата на Клей беше поставен с лице към входа на тунела. Величествената бедуинска палатка беше преместена заедно с елегантните й мебели и сега се намираше съвсем близо до фотоапарата. На кушетката в шатрата се бе разположила самотна дама в тъмнозелена рокля.

Доктор Джеклърс беше коленичил пред входа на тунела и на колене се местеше насам-натам в отговор на инструкциите на Клей. Когато видя Фейт и вуйчо Майлс обаче, скочи на крака и дойде да ги поздрави.

— Трябва да ви настаним някъде на сянка… — Той погледна през рамо към палатката. — Лембант, какво ще кажеш да сложим мис Съндърли да седне до съпругата ти? Ако наличието на дама придава благородство на снимката, защо да не удвоим ефекта?

Мировият съдия се вкопа на място и явно за първи път забеляза Фейт. Усмивката му угасна и силно притеснен, той сведе очи. Девойката се зачуди дали е възнамерявал да продължи да не й обръща внимание.

— Да — каза той след пауза, която се проточи прекалено дълго. — Защо не?

Измъченият му тон подсказа на Фейт всичко, което й беше необходимо. Допускаха я на разкопките, но не беше добре дошла. Ако докторът бе направил предложението си в нейно отсъствие, подозираше, че Лембант дори би дал твърде различен отговор. Вместо това съдията се оказа в положение, в което не можеше да откаже, без да се държи невероятно грубо.

Изпълнена със съмнения, Фейт закрачи към шатрата. При приближаването си забеляза, че в сянката наистина седи Агата Лембант, облечена в зелена рокля, с шапка и загърната в шалове и дантели почти до задушаване. На масата до нея блестеше сребърен сервиз за чай и нещастна ваза с лилии заплашваше да се катурне с всеки порив на вятъра.

— Добър ден, мисис Лембант — поздрави Фейт, докато сядаше, като се постара да прозвучи любезно, макар да й се отдаде трудно. Твърде ясно си спомняше деня на погребението.

Съпругата на съдията не я погледна, а продължи да стиска в треперещите си, облечени в дантела длани малка чаша с прозрачна течност. Каприз на вятъра за момент обърна порива му от мисис Лембант към Фейт и силният мирис на питието стана направо задушаващ. Мъртъл щеше да излезе права. Лекарството на мисис Лембант наистина беше силна спиртна напитка.

— Трябва да ни увековечат как откриваме нещо! — заяви междувременно съпругът на дамата, възвърнал духа си. — Къде е рогът от зубър?

Четиримата джентълмени забързаха към шатрите, погълнати от темата за откривателството.

Агата Лембант се размърда и приседна по-близо до ръба на кушетката, така че отчасти да се покаже от сянката. Явно дамата се наместваше така, че да се вижда ясно на снимката. Фейт понечи да стори същото, но съседката й я спря с леко покашляне.

— Мис Съндърли — обади се Агата тихичко, почти без да движи устни. — Ако имате някакви останки от здрав разум и почтеност, ще си стоите с лице в сенките. Тази снимка следва да бъде carte de visite^[1] в обръщение сред познатите ни и може би ще послужи дори за публикация. Името ви няма да е сред изписаните под нея. Не можем да си позволим да свързваме фамилията Съндърли с начинанието си.

Фейт остана с усещането, че току-що са й дръпнали огъня изпод малкото котле с гняв, което бълбукаше в сърцето й.

— Знам, че не сте молили да се виждате на снимката — додаде Агата Лембант. — Доктор Джеклърс и съпругът ми ни поставят и двете в невъзможно положение. Извинявам се за ролята на съпруга си в това.

Фейт се разтрепери от глава до пети. Внезапно кроткото мълчание й се стори невъзможно.

— Ако желаете да се извините за нещо, мисис Лембант — каза тя тихичко, — може да е, задето ни изхвърлихте от къщата си в деня на погребението на баща ми и принудихте майка ми да върви пеша мили наред в проливния дъжд.

Агата Лембант присви очи и изсумтя.

— Виждам, че маниерите ти са като на майка ти — отбеляза студено.

— Не смейте да ми говорите за маниери — отвърна Фейт също тъй ледено. — Не се притеснявайте — ще стоя в сянката. Желанието ми да ме видят във вашата компания не е по-голямо от вашето да бъдете видяна в моята.

Преди да успее да добави каквото и да било, господата се върнаха. Клей се настани зад фотоапарата, а доктор Джеклърс и Лембант коленичиха пред входа на тунела. Лембант държеше спираловиден рог, обезцветен и мазно лепкав от петмез и лак. И тримата се взираха в находката с пресилена сериозност.

— А аз къде да застана? — обади се вуйчо Майлс. Последва изпълнена с неудобство пауза.

— Ами… — доктор Джеклърс се покашля — всъщност, Кетистоук, ще ни бъде от голяма полза, ако идеш ей там, зад шатрата на дамите и държиш плата да не се издува и да не развали снимката.

С твърде студено изражение на облото си, приятно лице вуйчо Майлс се упъти покрай дамите вероятно за да застане зад шатрата.

Клей си поигра с апарата и щателно намести подобния на акордеон мях, така че предницата на уреда се изнесе силно напред.

— Стойте по места! — викна той и свали капака от обектива.

Секундите пълзяха бавно. Фейт стисна зъби. Каза си, че се радва неимоверно, задето е на сянка. Беше доволна, че не се налага да седи над минута с греещо в очите слънце.

След, както й се стори, поне пет минути Клей отново покри обектива под капака.

— Благодаря ви — вече е безопасно да мърдате!

— Всички обратно на работа! — провикна се Лембант и бръсна въображаеми комари с мухобойката си. Копачите спряха да зяпат, а доктор Джеклърс, вуйчо Майлс и Лембант се упътиха обратно към шатрите. Главата и раменете на Клей изчезнаха под качулката — черния плат, прикрепен към задната част на фотоапарата. Отвътре се чуваше тихото дрънчене на шишенца.

— Благодаря ви, мис Съндърли — промърмори Агата Лембант, без да я поглежда.

Фейт стисна още по-здраво ветрилото си и чу как пластините му от сандалово дърво пукат от напрежение. Не желаеше благодарностите на тази жена, особено не с такъв нисък, искрен тон.

— Независимо дали вярвате, или не — продължи съпругата на съдията, — всъщност съм мил човек. Първо и преди всичко обаче съм добра съпруга. Мъжът ми се кандидатира за Парламента и репутацията му трябва да бъде защитавана на всяка цена.

— Тогава вероятно е трябвало да го спрете да не слага шалвари — отбеляза Фейт, когато се изправи от мястото си.

— Съпругата невинаги успява да удържи юздите на импулсите на съпруга си — отвърна мисис Лембант строго, — но винаги трябва да се стреми да го защитава от последиците.

Фейт се отдалечи, без да погледне назад. Бяха я обидили, но поне не я бяха изгонили от разкопките.

Пъхна ръка в джоба си и сви пръсти около малката, студена монета. Тя й послужи за напомняне, че отмъщението е възможно дори във вражеския лагер.

Пристигането на дъщерята на Съндърли не остана незабелязано и Фейт долавяше тежестта на суровите, учудени погледи. Остана облекчена, когато Крок отново се приближи към нея.

— Мис, според мен бихте желали да изчакате господата да прекъснат за обяд, преди да правите скици в тунела. Дотогава, ако искате да нарисувате най-добрите находки, мога да ви преместя един стол в ето онази шатра… — той кимна към навеса, където Фейт беше видяла древната костена игла.

— Да, благодаря ви, мистър Крок! — въпреки че се чувстваше като нашественичка, девойката намираше за наистина освежително да се държат с нея като с полезен член на екипа, вместо да стъпват на пръсти наоколо, все едно е ягодов лед, който трябва да бъде държан на сянка…

Тя последва Крок, който занесе до шатрата сгъваем стол, разгъна го и го избърса.

— Огромните ми съболезнования — заяви бригадирът съвсем тихичко.

Фейт го зяпна с усещането, че е издърпал земята под краката й. Беше, осъзна, съвсем естествена реплика при дадените обстоятелства. Но никой от присъстващите не я беше изрекъл. Отвърна:

— Благодаря.

— Как е семейството ви?

Фейт изброи наум просмукани с дъжд ридания на пътя, разбъркани чекмеджета, отчаян лов на пистолети призракоубийци… Всички любезни отговори изсъхнаха на езика й. Тя поклати мълчаливо глава.

— Значи… трябва да се измъкнете за малко от къщата — Крок кимна полека. — И с идването си тук се чувствате по-близо до баща си…

Очите му бяха много искрени и извънредно сини. Имаше очи за на открито, каза си Фейт, те отразяваха светлината на бездънното небе.

Съчувствието му я преряза до кост особено предвид множеството й тайни мотиви. В същото време осъзна, че той е отчасти прав. Тази странна миризма на разкопана пръст и вдигания от конски копита прахоляк наистина я караше да се чувства, все едно диша въздуха на бащиния си свят.

— Мистър Крок, някой изобщо откри ли защо се скъса веригата на миньорската кошница?

— Все още не сме открили счупеното звено — отвърна бригадирът и се намръщи. — Сигурно е паднало в шахтата и се е мушнало в някоя цепнатина. Когато го намерим, ще разберем. Междувременно държим изкъсо страничните въжета и спускаме само по един човек в кошницата.

— Възможно ли е през нощта да се е прокраднал крадец и да е повредил веригата? — полюбопитства Фейт.

— Да, стига да е тих като котка… — Крок кимна към работниците. — Имаме трима навита^[2] тук на място, те спят в шатрите. Моите съболезнования за всеки крадец, посмял да наруши техния отдих…

Липсващата брънка подпали любопитството на Фейт. Може би Крок беше прав и наистина бе пропаднала в някоя пукнатина. Момичето се чудеше обаче дали не я е скрила потайна ръка. Можеше да се окаже, че брънката не се е счупила от износване или от ръжда. Ами ако е била изпилена?

Когато работниците прекъснаха за обедна почивка, заведоха Фейт до тунела и й осигуриха стол, статив и малка сгъваема масичка. Жълтата светлина на фенера й разкриваше опорните греди на тунела, разровената пръст и каменисти стени.

Устата на Фейт беше пресъхнала. За да запази прикритието си неопетнено, тя трябваше някак си да сътвори произведение, което да мине за опитна рисунка на каменни пластове. Някой беше изрязал с лопата вдлъбнатини по стените, за да бележи ясно пластовете за нея, но тя почти не виждаше разлика между тях. Можеше само да се надява, че околните знаят още по-малко за скиците в разрез, отколкото тя самата.

В очакване на скрити наблюдатели тя изнесе голямо представление с протягане на молива на една ръка разстояние и преценяване на наклона на пластовете, последвано от нанасяне на снетите „мерки“ на листа с уверено поставени точки и малки кръстчета.

Малко по-късно с опънати до крайност нерви Фейт осъзна, че Крок надзърта през рамото й в скицника, а очите му блестят на светлината на фенера. Колкото и любезен да беше, бригадирът най-вероятно щеше да проумее истината зад чертичките и точиците й. Тя рискува да прокара няколко бледи щриха, копиращи наклона на издялканите вдлъбнатини между пластовете.

Разнесе се шумолене. На масата до нея се озоваха сноп листове.

— Преди да си счупи китката, чертожникът на мистър Лембант направи няколко груби скици — заяви Крок. — Предположих, че са ви полезни! — с тези думи той си тръгна, преди Фейт да успее да му благодари.

Скиците бяха недовършени, но чертожникът бе успял да улови формата на могилата. Дори по-ценно, беше надписал надлежно пластовете — като например „черна изкопна пръст“, „кремък“, „шисти“ и прочее.

Фейт с благодарност поправи щрихите си и маркира пластовете, както бяха на скицата. От известно време си мечтаеше целият Вейн да потъне под сивото и бурно море. Сега призна, че ако се случи подобно нещастие, тя няма да съжалява, ако Бен Крок се появи навреме и с лодка.

Благодарността на Фейт към бригадира обаче не беше толкова голяма, че да я накара да премисли плановете си. В крайна сметка беше дошла да сее хаос и да създава конфликти.

Наблюдаваше тайно работниците. Както откри, бяха разделени на две групи. Трима яки на вид господа с ирландски акцент се грижеха за същинското копаене вътре в пещерата и излизаха с колички камънаци. Двама местни вършеха останалото по изкарването, пресипването, премитането на чакъла и стоварването на количките с камъни на близката купчина. Двете групи, изглежда, не си разменяха нито дума.

Фейт се интересуваше само от местните работници. Ако желаеше да зарази Вейн с някаква лъжа, трябваше да я посее първо в техните глави.

Удобна възможност й се разкри към средата на следобеда — почти по времето, когато вуйчо Майлс щеше да я отведе у дома. Двамата местни работници се отдалечиха встрани да си починат малко и да се порадват на щедрия си дял бира. Пълната им с материал количка остана без надзор. Фейт извади монетата от джоба си и я пусна сред натрошените камъни, така че едва-едва да се подава. Беше стара сребърна испанска осморка^[3], която бащата на Фейт беше донесъл от пътуванията си. Почернялата патина по ръбовете й придаваше загадъчен вид.

Малко по-късно девойката видя работниците да се връщат при количката. Единият се наведе да се вгледа внимателно, след това заби лакът в ребрата на приятеля си. Двамата си зашепнаха и се озърнаха потайно, после първият измъкна нещо от количката и припряно го натъпка в джоба си.

На следващия ден Фейт привличаше по-малко погледи на разкопките.

Не беше точно приета, но вече не представляваше такъв интерес. Скиците й също се подобряваха благодарение на късна нощна консултация с книгите на баща й и всички изглеждаха доволни да я оставят да се занимава с работата си.

Това й даде възможност да проведе някои собствени наблюдения. Скоро откри, че под прикритието, че скицира, може да разположи сгъваемия си стол и статива, където си пожелае, и да подслушва колкото й се иска, гледайки сцената изпод око.

Съвсем скоро с опитния си молив би могла да начертае карта на дребните приятелства и търкания, които господстваха на разкопките.

Доктор Джеклърс пърхаше по-щастлив, отколкото го беше виждала. Присвои си малка палатка, където настани разнообразни книжа от Обществото на антикварите и безценното си копие на Reliquiae Aquitaniae, най-новата и най-интересна книга за пещерните артефакти^[4]. Вечно търчеше да се консултира с нея и ставаше направо взривоопасен, ако някой друг посмееше да я доближи. Фейт беше изненадана, че не я е вързал за масата като средновековна библия.

Като господар на този източник на археоложки сведения докторът господстваше и в самия тунел. Забиваше колчета в пода на пещерата и прекарваше опънати датиращи въженца помежду им, като делеше района на мрежа от квадрати, които да се копаят един по един. Крок кимаше любезно, съгласяваше се с всичко предложено и след това променяше леко заповедите на доктора, докато ги предаваше на хората си.

Лембант обикаляше из разкопките и си пъхаше носа във всичко. Разглеждаше новоизкопаните находки, вълнуваше се, търчеше с тях в къщата, връщаше се с книги от библиотеката си и слагаше артефактите в грешните кутии. Крок кротко следваше ракетния му курс и разтребваше подире му.

Въпреки прословутото си лошо здраве Агата Лембант дойде отново. Прекара посещението си като кралица инвалид в издутата от вятъра шатра, а наблюденията си извършваше с царствена дистанцираност. Бен Крок можеше редовно да бъде видян приведен пред трона кушетка да й задава подробни въпроси с шапка в ръка. Може би се боеше, че ако не обръща редовно внимание на Агата, вятърът ще я събори и счупи.

За изненада на Фейт намина също и мис Хънтър. Не прояви интерес към самите разкопки, а се задоволи да пие чай с мис Лембант. Пристигането й оказа магически ефект и върху доктор Джеклърс, и върху съдията. Единият се оттегли в най-далечния край на разкопките и мрачно се втренчи в някакъв мамутски зъб. Другият, изглежда, изгуби всякакъв интерес към пещерата и се присъедини към дамите за чая в бедуинската шатра.

Както Фейт подозираше, Крок беше лепилото, което държеше всички заедно. Той владееше разкопките, без да повишава глас или да привлича внимание към себе си. Изглежда, имаше очи и уши навсякъде, както и неочакваната способност да открива още непроявили се проблеми и да ги изскубва от корен. Накратко, Фейт бързо заключи, че ако иска да шпионира, краде, заговорничи или прави нещо друго наоколо, то тогава Крок най-вероятно ще бъде най-големият й проблем.

Двамата местни работници, от друга страна, бяха променили поведението си след случката с монетата. Те изглеждаха по-нащрек и по-алчни и се бяха отдали на потайни, оживени скрити разговори. Няколко пъти Фейт ги забеляза старателно да претърсват камъните в количката си и да се отклоняват към участъци от разкопките, където по принцип не работеха. Докато незабелязано се намираше в съседна шатра, тя чу единият да казва:

— Може би в крайна сметка има нещо вярно… Може старият Съндърли да е бил недоволен от дела си.

— Или другите са искали по-голям дял и той е знаел твърде много… — предположи другият. — Изключиха доктора от кръжеца, нали?

Фейт я заболяха зъбите от опитите да не се усмихне. Който и да беше намерил навитото й листче, очевидно го беше прочел и бе споделил съдържанието му и с други. Ако слухът бе стигнал до тези двамата, то вероятно се носеше по целия остров. Планът й работеше.

Въпреки случващото се истинско удоволствие криеше представата, че лъжата й разпраща земетръсни тръпки по цял Вейн, събаря самодоволните й врагове от пиедесталите им и ги кара да се бият като котаци. Фейт се изпълни с гордост и усещане за власт. Биваше я в тази работа… и задобряваше още повече.