Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (7)

7
Подмолно заскрежаване

Подсъзнанието на Фейт беше нащрек дори когато тя спеше. Първото ранно сутрешно раздвижване из къщата разплиска съня й и я върна до полубудно състояние. Чуваше се далечно тракане на врати, плискане на вода и тупването на цепениците, сваляни от купчината дърва за горене.

Фейт наметна палтото си върху нощницата и се спусна на долния етаж тъкмо навреме да види Джийни да се приближава към библиотеката с поднос с чай.

— Всичко е наред, Джийни — каза на камериерката, като се стараеше да имитира самоуверената аура на майка си. — Аз ще занеса чая.

Джийни я погледна изненадана, после стрелна с поглед вратата. Фейт усети любопитството на по-възрастното момиче като показващ се котешки нокът.

— Да, мис.

След като камериерката се оттегли, девойката взе подноса и се шмугна в библиотеката, където цареше почти пълен мрак. Все същата студена миризма изпълваше стаята, но към нея сега се добавяше смрад на кисело и застояло — като от гнили портокали. Фейт остави подноса и изтича да отвори прозореца и капаците, така че да пусне вътре светлина и чист въздух. Ако мирисът беше аромат на опиат, то тя не искаше никой друг да го забележи.

Щом в помещението плисна дневна светлина, Фейт вече различаваше преподобния, все тъй отпуснат в креслото и с все същите дрехи от предишната вечер. Беше клюмнал по лице върху бюрото си и момичето се скова от паника, преди да осъзнае, че чува дишането му.

Бюрото беше отрупано с разтворени книги и издраскани листи. Кутията с пособия за писане и пътническият сандък на преподобния бяха отворени, а внимателно пазеното им съдържание — разпиляно по столовете и дори на пода. На ръба на книжния рафт имаше свещ оставена да изгори докрай, тъй че на дъската отгоре беше останал осажден белег, а отдолу висяха восъчни сталактити.

Беше направо богохулство Фейт да гледа спящия си баща. Дори по време на отдих на лицето му беше изписана кротката себеотдаденост на църковните ангели в древно гробище. Той беше тежък камък и присъдите му се отпечатваха дълбоко. Той беше светилище, покрай което трябва да пристъпваш тихо и да шепнеш…

— Фейт?

Преподобният се размърда, а после полека вдигна глава и седна.

Очите му бяха добили обичайния си сив цвят, но изглеждаха стъклени. Мъглата в тях обаче се разсея с неочаквана скорост и погледът му доби острота на бръснач.

— Какво правиш в тази стая?

Фейт се смръзна. Допреди миг имаше чувството, че защитава баща си. Сега самата мисъл й се струваше детинска и глупава.

— Джийни ти донесе сутрешния чай. Реших, че… реших, че няма да желаеш тя да влиза вътре. Стори ми се… снощи ми се стори болен…

— Дадох нареждания никой да не влиза тук! — Баща й примигна няколко пъти и се втренчи през Фейт, смръщен, сякаш тя не беше достатъчно добър телескоп. Поне очите му си бяха възвърнали обичайния стоманено сив цвят. — Аз… не съм болен. Объркала си се… — Той сурово се намръщи. — Каза ли на някого, че съм болен?

— Не — Фейт поклати глава решително.

— Някой друг да е влизал тук?

— Не мисля така… — девойката се вледени.

Баща й се беше вторачил в нещо и като проследи погледа му, тя забеляза свеж наръч съчки до камината и прясно напълнена кошница за въглища. Беше забравила, че в повечето стаи се пали в пет заранта. Очевидно някой от слугите беше дошъл да разбута огъня, беше открил спящия домакин и си беше излязъл, а подпалките щяха да са готови, когато потрябват.

Видимо притеснен и развълнуван, преподобният огледа разпръснатите си книжа.

— Бяха ли пръснати тези листове, когато влезе за първи път?

Фейт кимна и баща й започна да ги събира и да ги тъпче обратно в кутията за писане. На няколко от страниците се виждаха груби мастилени скици и той поспря да се взре в тях.

— Какво означава това? — промърмори под нос. — Заслужавам отговор — всичко дадох, за да го получа! Как да разбера смисъла на безсмислицата?

Фейт се притече на помощ. Скиците бяха странни и трудни за разгадаване. Подобно на плъх същество бе положило предните си лапи на строшен овал. Драконоподобен звяр бе надигнал рогата глава. Получовешко лице с изпъкнало ниско чело се взираше в наблюдателя с враждебна свирепост. Девойката успя да види само няколко, преди преподобният да й изтръгне рисунките от ръцете и да се сопне:

— Не ги пипай!

— Само се опитвах да помогна… — огорчението на Фейт надмогна достойнството й. — Просто искам да помогна! Татко, моля те, кажи ми какво не е наред. Обещавам да не споделям с никого!

Баща й я погледа изненадано няколко секунди, а после погледът му се замъгли от раздразнение.

— Абсолютно всичко е наред, Фейт. Сервирай ми чая и след това ме остави да работя.

Отхвърлянето болеше и щеше винаги да боли. Душата на девойката така и не успяваше да загрубее, за да се предпазва от болката.

Закуската на Фейт в детската се състоеше от изстинал чай и яйца, сварени рохки до пълно втечняване. Беше притеснена, а и замаяна от прекъснатия сън и едва накрая на храненето забеляза, че Хауърд потайно е хванал вилицата и ножа в грешните ръце — за пореден път.

Когато Фейт слезе долу, първо се отправи към трапезарията и надзърна през вратата. Закуската беше вече изядена, а баща й пиеше чай с майка й и вуйчо Майлс. Във всяко отношение се държеше както обикновено. Когато отгърна страницата на вестника, ръцете му не трепереха.

— Ето те и теб, Фейт! — Мъртъл я забеляза и й даде знак да се приближи. — Днес ще трябва да дойдеш с мен в града. Налага се да ти купим нови детски ръкавици, след като си изгубила своите — макар да не знам как смогваш да си толкова невнимателна!

Фейт се изчерви и промърмори извинение.

— Приготви се за тръгване колкото се може по-бързо! — Мъртъл погледна с леко притеснение съпруга си. — Скъпи… ако видиш доктор Джеклърс на разкопките днес, ще уредиш ли с него въпроса?

— Доктор Джеклърс? — преподобният се намръщи срещу жена си така, все едно е непонятна гърчеща се твар на стъклото на микроскопа му. — Какъв въпрос?

Сърцето на Фейт потъна в петите и внезапно страшно й се прииска тази сутрин да беше признала всичко на баща си. Вече беше твърде късно обаче — кризата чукаше на прага. Ужасната лъжа за разговора с баща й щеше да бъде разкрита.

— Таксата за лечението на момчето, което попадна в капана снощи… — заекна Мъртъл.

— Какво? — Преподобният скочи на крака и трескаво се вгледа в градината.

— Ти… каза, че трябва да повикаме доктора — съпругата му набърчи несигурно чело и стрелна с поглед дъщеря си.

Фейт преглътна и пресрещна погледа на баща си. Изражението му беше мрачно, променливо и трудно за разчитане. Забелязваше се влошаване на времето и наченки на буря. Видно беше как мислите му тихомълком се насочват към решение, но девойката не можеше да отгатне какво е то.

Миг по-късно преподобният полека си седна на мястото и разпъна намачкания си вестник.

— Когато пратя за лекар — отбеляза той студено, — очаквам семейството на момчето да се нагърби с плащането на таксата. Не виждам причина на нарушителите да им бъде позволено да ни бъркат по подобен начин в джобовете, но… щом се видя с доктор Джеклърс, ще уредя с него плащането. И разбира се, ще говоря и със съдията и ще се погрижа в този случай законът да си тежи на мястото.

Фейт го изслуша с шокирано облекчение. По чудо бурята бе отминала, без да се разрази. Баща й беше подкрепил версията й. Обзе я чувството, че споделят нещо повече от тайна — че са съдружници в заговор. Не разбираше точните причини за това, нито пък как е станало.

— В кой от капаните се е хванал? — зададе след малко по-важния си въпрос преподобният.

— Онзи сред дърветата, недалеч от зяпалнята — обясни вуйчо Майлс. — Еразмус, надявам се, че ще преместиш капана — намира се точно на ръба на стръмен склон, който се спуска към дъното на оврага. Ако някой се спъне в капана, може да падне и направо да си счупи врата. И… не е съвсем законно, честно казано.

Преподобният кимна в отговор на някакви собствени мисли, но Фейт не беше сигурна доколко е стигнал до него съветът на вуйчо Майлс. Всъщност се чудеше дали изобщо е чул нещо след думата „зяпалня“.

Един от господата на срещата у Лембант галантно бе предложил да предостави кочияша и каретата си на разположение на Мъртъл за сутринта, за да може да „види нещичко от града“. Когато превозното средство пристигна и се оказа двуколка, майката на Фейт не успя да скрие напълно изненадата и недоволството си, преди усмивката й да се възстанови. Мъртъл се качи на капрата до кочияша, а девойката кацна на ветровитата, обърната назад седалка и гледаше как пътят се разгъва под краката й.

Докато двуколката носеше Фейт и майка й към града по ниския крайбрежен път, момичето все още се опитваше да разбере държанието на баща си и спасението си на косъм. Свирепият вятър влачеше по небесата кръпки от сивота и синева и принуждаваше Фейт да си държи бонето. Пръски пяна гъделичкаха бузата й и блестяха по миглите й.

На мижавото слънце малкото пристанищно градче се оказа по-приятна гледка, отколкото изглеждаше в деня на пристигането на Съндърли. Къщите бяха боядисани в бяло, златистоохрено и яркосиньо. Слънчевите лъчи танцуваха по табелите на странноприемницата и камбаната на малкия, кос градски площад. Навсякъде ухаеше на море.

Мъртъл помоли кочияша да почака на площада и след това царствено слезе, последвана от Фейт. За да подчертае цвета на очите си, днес мисис Съндърли се беше издокарала с наметало, рокля и боне в синьо.

На табелата над прозореца на една от по-красивите сгради имаше рисунки на елегантни бонета и ръкавици. Вътре магазинчето се оказа малко, но безупречно. Имаше пет-шест шапки в модерни стилове, надянати на изкуствени глави. На дълъг мраморен плот бяха гордо наредени ръкавици в различни стилове — дълги с копчета на китката и къси и практични за ежедневието.

Собственичката се оказа доста дребна госпожа с твърде голям нос и аура на сдържана важност. Търпеливо изчака, докато Мъртъл избере модела детски ръкавици, след това изчезна в задната част на магазина да потърси подходящи за проба за Фейт. Когато се върна обаче, се държеше с допълнителна скованост.

— Моите извинения, мадам, но изглежда, в момента нямаме нищо подходящо с размерите на дъщеря ви.

— Нищо ли? — вдигна вежди Мъртъл. — Ама това е абсурд! Дъщеря ми не е пробвала дори и една ръкавица!

— Мадам, съжалявам — отвърна гладко собственичката, — но съм неспособна да ви помогна.

Когато Фейт и майка й излязоха на улицата, на момичето му се стори, че от задната стаичка на магазина долавя ентусиазиран шепот.

— Колко странно — коментира Мъртъл с премерено безразличие. — Чудя се как… о, виж, Фейт, това са две от госпожите, с които се запознахме снощи!

И наистина, чернокосата мис Хънтър крачеше решително от другата страна на улицата рамо до рамо с по-възрастна жена с безлично кестенява коса. Мъртъл озари двете дами с чаровна усмивка и направи лек реверанс.

Мис Хънтър стрелна майката и дъщерята с поглед и вниманието й се оттече от тях като водна капка от восък. Тя се извърна да предложи тих, смъртоносен коментар на спътничката си, и двете продължиха разходката си, без да поздравят дори мимоходом Мъртъл и Фейт.

— Не ни видяха — гласът на Мъртъл потреперваше леко. Очите й бяха ококорени по детински, лицето — изпънато.

Тежък камък се спусна в стомаха на Фейт. Вече не нервничеше — беше я обладала тежката мъка на неотвратимото. Виреха им нос. Подобно поведение беше запазено за хора под достойнството ти. Вчера ги бяха приели като част от „обществото“ на Вейн. Нещо явно се беше променило, защото сега мис Хънтър знаеше, че може да ги гледа отвисоко без последици.

— Майко… може ли да се прибираме? — Фейт проучи минувачите и забеляза няколко неприязнени погледа, но не и дружелюбни лица.

— Не! — Мъртъл се загърна в наметалото си. — След като преживях мъките на онзи ужасен крайбрежен път, възнамерявам да се възползвам докрай от този мизерен градец.

При приближаването им магазинчетата внезапно затваряха. Продавачката в сладкарницата се оказа дотолкова французойка, та да не успее да разбере Мъртъл, но видимо нямаше проблеми с останалите клиенти. Дребният аптекар беше толкова зает, че така и не успя да забележи, че две дами чакат да бъдат обслужени.

— Моля, нека си идем у дома! — прошепна Фейт под нос. Обгръщаха ги миазмите на дузини прикрити, осъдителни погледи.

— Фейт, винаги ли трябва да цивриш така? — изсъска Мъртъл, вече цялата порозовяла.

В този момент момичето почти намрази майка си. Не беше само заради упорития й отказ да отстъпи пред лицето на унижението; просто забележката й беше крайно нечестна. Фейт беше прекарала живота си в преглъщане на възражения и оплаквания и горчиво осъзнаваше всички чувства, които криеше ежедневно. Обвинението в циврене беше тъй безобразно несправедливо, че тя увисна в безтегловност, все едно беше пристъпила през ръба на света.

Докато вървяха, погледът на Мъртъл се разведри.

— Трябва да идем до църквата — заяви тя. — Казах на мистър Клей, че може да наминем да си изберем пейка.

Двуколката ги изкачи по хълма и ги остави пред малката църква. Тя се оказа празна, тъй че Мъртъл се упъти към дома на енорийския пастор — мъничка, оклюмана сграда, която очевидно бавно рухваше под тежестта на мародерстващите орлови нокти.

В най-големия прозорец с лицето навън беше подредена колекция от снимки, някои от които — с намек за цветност. Благодарение на тях сградата подозрително напомняше на магазин. Фейт се почуди дали Клей не използва „хобито“ си да изкара малко допълнително пари.

При приближаването им самото кюре отвори вратата и остана потресен да види гостенките си.

— Аз… мис Съндърли… мисис Съндърли… — Той хвърли за миг поглед през рамо, сякаш търсеше подкрепления. — Дали бихте… ъъъ… желали да влезете?

Фейт не можа да не забележи, че Клей изглежда изключително притеснен.

— Ъъъ… това е синът ми Пол.

Момче на около четиринадесет излезе напред и любезно взе наметалата и бонетата им. Естествено, бе точно хлапето, което Фейт забеляза да го придружава на разкопките. Беше мургаво и жилаво и с телосложението на баща си, с твърде голяма и пухкава уста, която според девойката при съответните обстоятелства най-лесно би изобразила гняв или високомерие.

— Седнете, моля — предложи Клей. — Ъъъ… как бих могъл да съм ви полезен, дами?

— Ами, наминах да попитам за наемане на пейка за семейството — обяви Мъртъл, — но… честно казано, мистър Клей, тук съм най-вече с надеждата да видя приятелско лице… — Гласът й пресекна за момент, а в големите й, сини очи блесна многозначително сияние. — Тази сутрин из целия град се отнасят зле с нас и аз… може би е глупаво от моя страна, но не знам защо. Моля ви, бъдете честен с мен, мистър Клей — нима съм направила нещо толкова ужасно, че да обидя всички?

Фейт заби нокти в дланите си. Навън Мъртъл се държеше като ужасна тиранка, но сега, в компанията на джентълмен, се беше превърнала внезапно в разтреперана малка фея.

— О, мисис Съндърли… моля ви, не си въобразявайте подобно нещо! — разтопи се Клей. Мъжете винаги се разтапяха.

— Да не е заради онази ужасна случка снощи, когато момчето пострада на наша земя? — предположи Мъртъл.

— Това… не беше от помощ мисис Съндърли. Моят син Пол обаче ми каза, че младежът се чувствал по-добре, отколкото се очаква.

— Може и да си запази крака — обясни Пол с отсъстващ тон. Раздалечените му кафяви очи не блестяха дори с намек за усмивка. Беше на приблизително същата възраст като раненото момче и Фейт се зачуди дали са приятели.

— Най-големият проблем обаче… — Клей се задави и замлъкна, след което погледна несигурно девойката.

Мъртъл правилно разгада източника на колебанието му и се обърна незабавно към Фейт.

— Скъпа, дали не би искала да разгледаш снимките на мистър Клей?

— Да, наистина! — хвана се за предложението й кюрето. — Пол ще те разведе.

Фейт се остави да бъде напътена от сковано любезния Пол към отсрещния ъгъл на стаята. Рамкирани снимки на вдървени хора, не по-големи от дланта на ръката, отрупваха рафтовете и плочата на камината.

— Тази тук е фотографска шега — посочи Пол една от позите, на която двама души се гледаха в очите; единият беше седнал и свирещ на чело, а другият — прав, в униформа на кондуктор и с вдигната палка. При по-внимателно вглеждане Фейт забеляза, че двамата си приличат като същински близнаци.

— Един и същи човек е фотографиран два пъти. Не се различава дори шевът, по който са съединени двете изображения.

Вниманието на Фейт привлече и друга снимка. На преден план имаше приблизително двегодишно момченце, но зад него се извисяваше човешки силует, обвит в тъмен плат, така че беше почти неразличим на тъмния фон.

— Ако оставим малките деца да седят самички, те често шават или се разплакват и така размазват снимката — Пол посочи тъмния силует. — Ето защо настаняваме майката зад тях да ги успокоява, но я скриваме под покривало.

Фейт забеляза как в отсрещния край на стаята Клей подава на Мъртъл вестник и й посочва конкретно заглавие. Майка й се зачете. Вестникът затрепери в ръцете й.

„Интелиджънсър“. Честно казано, девойката вече беше отгатнала какво е променило положението. Обкръжаващият баща й скандал беше пристигнал на Вейн официално и на хартия.

— Може би ще ви хареса това… — прекъсна размислите й гласът на Пол. Той сочеше към малка дървена кутия с подобни на бинокъл окуляри. Фейт веднага разпозна в нея стереоскоп — хитроумно устройство, което показва пред едното око малко по-различна снимка, така че гледката изглежда триизмерна. Автоматично поднесе кутията към очите си и надзърна.

Когато кадърът се фокусира, шокът я връхлетя като удар в гърдите. Виждаше пред себе си сцена на убийство в задна уличка, а нападателят размахваше острие над проснато, оплискано в червено тяло на жена. Дълга рана зееше от слънчевия й сплит чак до корема.

Фейт свали уреда полека, с разтреперани ръце. Досега стереоскопските изображения, които беше виждала, представляваха все екзотични пейзажи или забавни снимки на феи, наливащи сладки сънища в главите на спящи деца. Зловеща картина като тази не следваше да се показва на „дами“.

Пол я гледаше в очите прекалено решително и студено. Определено беше ядосан, Фейт вече не хранеше съмнение — сърдеше се на цялото й семейство заради пострадалия си приятел. Така че беше решил да изпусне парата, като изплаши най-лесната жертва — скучната, недостъпна, свенлива дъщеря на Съндърли. Беше дръзко, глупаво злодеяние и младежът знаеше, че ще си докара неприятности. Погледът му я предизвикваше да му ги навлече.

Внезапно и Фейт се разсърди — ужасно се ядоса на Вейн, на глупавите капани, на майка си, на снобките и презрителните гримаси, шепота и тайните, и лъжите. А най-много от всичко я ядосваше мисълта, че ако изпищи, побегне или вдигне патърдия и Пол загази, той щеше да спечели в определен смисъл. С държанието си тя щеше да докаже, че е бил прав — че наистина е просто безполезната и свенлива дъщеричка на семейството и нищо повече.

Така че Фейт не стори нищо подобно. Вместо това се усмихна и тихичко обясни:

— Веднъж помогнах на баща ми да препарира игуана. Налагаше се да направим точно такъв разрез, за да извадим вътрешностите…

Отминаващите секунди тиктакаха опасно и се проточваха. Обществените норми с беззвучен звън се разбиваха на късчета.

Трудно беше да се каже дали отговорът на Фейт е хванал Пол неподготвен. Във всеки случай той не посмя да каже и дума в течение на доста време. Накрая избъбри:

— Свикнал съм да се занимавам с разни твари, дето са по-големи от гущери.

Пристъпи към друг рафт и Фейт го последва.

Още първата рамка на полицата привлече вниманието й. Съчетаваше две пози, и на двете имаше едно и също симпатично девойче с внимателно сресана коса. На едната снимка се виждаше със затворени очи и надпис „Дълбоко спяща“. На другата беше „Напълно будна“ и стоеше, вторачена в пространството.

— Татко ми рисува очите — обясни Пол, — ако семейството иска да изглеждат естествено…

На Фейт й бяха нужни секунда-две да осъзнае смисъла на думите му и какво е изобразено на снимката.

Малкото момиченце пред нея беше мъртво и снимано за спомен. Любящи роднини грижливо я бяха наместили така, че да изглежда, сякаш просто си почива.

Сега, когато знаеше какви признаци да търси, Фейт осъзна, че и другите снимки на полицата бяха от същия сорт. Много от тях представляваха семейни фотоси, където някой от членовете бе клюмнал повечко от останалите или се налагаше да го крепят с възглавници, върху облегалката на стол или в нечии обятия.

Починалите братя на Фейт нямаха такива снимки. Споменът за тях се пазеше по друг начин — бебешките им бутилки бяха съхранени грижливо, кичури от косите им бяха зашити в торбички. Тя обаче беше виждала вече снимка за спомен от този вид — на жена, очевидно спяща кротко в кресло, с разтворена в скута книга.

— Помагам да ги нагласят — обясни Пол. — Налага се да избереш правилния момент — когато не са прекалено сковани…

Лицето му отново изобразяваше самата любезност. Твой ред, подсказваше погледът му.

— Как си сложил ето това дете? — Фейт посочи малка снимка на момченце в детска стая, седнало самичко и без никаква опора, с войниче играчка в ръка.

— Тази снимка е различна… — Пол се поколеба. — Баща ми снима това дете… после изряза главата — наистина внимателно — и я залепи на моя стара снимка. Винаги ми е правил много снимки, та да може да ги превръща в портрети на мъртви клиенти, когато се наложи.

— А ти разполагаш ли със собствени копия от оригиналните снимки? — поинтересува се Фейт.

— Разбира се, че не — Пол сви леко рамене. — Защо да се хаби фотографска хартия, ако не е за клиент?

— Какво е чувството — прошепна момичето — да се връщаш назад в спомените си и да откриваш, че самият ти липсваш и мъртвец е заел мястото ти? Аз щях да си мисля, че изчезвам. Бих се питала дали баща ми изобщо иска да ме помни. А ти някога сънувал ли си кошмари, в които се събуждаш и откриваш, че от теб не е останало нищо — само мъртвец, който седи и носи нечие друго лице?

Видя Пол да трепва. Беше улучила болното му място и увереността в това я заля със свирепо задоволство.