Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (6)

6
Жълти очи

Когато каретата на Лембант откара семейство Съндърли обратно в Бу Коув, Фейт се помъчи да събере смелост Трябваше да поговори с баща си. Длъжна беше да го предупреди за заплахата на мис Хънтър и да му даде да разбере, че каквото и да става, тя е на негова страна. Беше същинско мъчение да го гледа как носи сам такъв товар.

Когато най-сетне стигнаха у дома и Джийни отнесе палтата и шапките им, вуйчо Майлс запали свещника и взе да си търси лулата в подготовка за привичната си разходка.

Преподобният го спря на вратата.

— Майлс, ако излизаш навън, стой близо до къщата. Днес наредих на градинаря да постави вълчи капани.

Вуйчо Майлс изкашля огромен облак дим.

— Еразмус… дали това е разумен ход? В тъмното… ако някой не знае за опасността…

— И бездруго не ми се вижда разумно да оставяме нощни нашественици да се мотаят наоколо, а и не е безопасно — отвърна преподобният. — А сега, ако ме извиниш, трябва да навестя кулата! — и с тези думи се отдалечи през градината.

Малко по-късно преподобният се върна с малко дървено сандъче в ръце. Щом влезе и взе да изтърсва пръстта от обувките си, Фейт събра смелост.

— Татко, дали…

— Скъпи, питах се дали мога да поговоря с теб? — обади се в същия момент Мъртъл и заглуши по-колебливия въпрос на Фейт. Беше си придала изражение на изострено внимание, с каквото винаги отнасяше по-чувствителните теми към съпруга си. — Трябва да ти споделя нещо.

— Ще почака — отвърна дръпнато преподобният. Вгледа се в сандъчето, което носеше. — Всичко трябва да почака. Този въпрос изисква незабавното ми внимание — и то цялото. Ще бъда в библиотеката и не ме безпокойте при никакви обстоятелства!

Още през първия ден той си беше определил библиотеката за кабинет и тя вече беше станала свещена земя.

Бащата на Фейт беше овладял изкуството да придава на решенията си значението на скрижали и нарежданията му бяха необратими. Вратата на библиотеката се затвори зад него. Моментът за разговори отмина. Фейт се присъедини към Хауърд за вечеря, след това му помогна да си каже молитвите и го сложи да си легне. Питаше се как така е станала гувернантка и бавачка наведнъж. Хауърд беше сънен, но се глезеше и я прегръщаше всеки път, когато тя се опиташе да си тръгне.

Докато Фейт го милваше по главата и се стараеше да го приспи, размислите й прекъсна едва чут крясък. Стори й се, че от мрака навън се разнесе отсечен, пронизителен лай донякъде като на лисица, но може би беше по-скоро писък на дете. На долния етаж взеха да хлопат врати. Чуха се приглушени разговори, притеснени възклицания и припрени стъпки.

Фейт се измъкна от стаята на брат си и забърза надолу по стълбите — навреме, за да открие майка си, вуйчо си и мисис Велът в салона за гости, потънали в напрегнат, приглушен спор.

— Мадам, трябва да пратим да извикат лекар… — настояваше мисис Велът.

— Не мога да се съглася с това без разрешението на съпруга ми… — Мъртъл хвърли нервен поглед в посока на библиотеката.

— Той забрана ли е дал? — попита вуйчо Майлс. — Еразмус знае ли изобщо, че на прага му има осакатено дете?

— Даде нареждания — стриктни нареждания — да не го безпокоим — натърти Мъртъл многозначително, а изражението й явно отне вятъра от платната на брат й. Дори затоплен от чаша порто, той не беше готов да рискува гнева на преподобния. — Майлс, има ли шанс ти…

— Мъртъл, ако имах пари за лекар, щях да пратя да го извикат незабавно, но в момента просто не разполагам със средства.

— Мисис Велът — обърна се към икономката Мъртъл, — ако вкараме момчето в кухнята, не може ли да го превържем някак си?

— Да, госпожо — икономката, изглежда, изпитваше затруднения да съхрани обичайното си хладнокръвие. — Но не можем да сторим кой знае какво за него.

И тримата бяха толкова погълнати от разговора, че не забелязаха Фейт да се измъква в посока на библиотеката.

„Татко ще иска да узнае. Разбира се, че ще иска.“

Тя почука. Последва тишина, а след това тих шум — може би прочистване на гърло, но прозвуча и почти като приглушена дума.

Фейт завъртя дръжката на бравата и отвори вратата.

Фитилите на газовите лампи бяха намалени почти до мъждукане, но месинговата лампа за четене на бюрото къпеше стаята в трепкащ ореол от светлина. Преподобният Съндърли седеше, облегнат в креслото си. При влизането на Фейт той съвсем леко извърна глава в нейна посока и се намръщи.

Девойката отвори уста да се извини, но думите повехнаха още в устата й. Винаги прав като глътнал бастун, сега баща й се бе привел, странно отпуснат. Тя никога не беше виждала лицето му толкова бледо и разфокусирано. Цялата настръхна.

В стаята витаеше прилепчива миризма — студеният мирис, който Фейт бе доловила и в зяпалнята. Сега прокара тънички ледени пръстчета по гърлото й, по зъбите й и в очните й нерви. Проникваше навсякъде.

— Татко?

Собственият й глас прозвуча странно, сякаш за него бе закачено неясно ехо. Когато девойката колебливо тръгна напред, стъпките й се оказаха приглушени от същия странен, невидим пух. Цялата стая сякаш беше пълна с полъха на малки, беззвучни въздишки.

В отпуснатите пръсти на преподобния се полюляваше писалка, а мастилото капеше на листа под перото му. Имаше и няколко изречения, надраскани с нечетливи и неравни букви, напълно различни от присъщия на преподобния почерк.

Зениците му бяха свити на топлийки и непроницаемо черни. На светлината на лампата изглеждаше, че бялото на очите му е избледняло до мътно, измъчено жълтеникаво. На Фейт й се стори, че освен това искриците и петната на ирисите му се местят и въртят като водорасли…

— Татко!

Потъмнелите очи се спряха върху нея и погледът му се фокусира. След това преподобният изпружи долната си челюст и веждите му полека се сбръчкаха.

— Махай се! — Шепнеше, но в тази единствена думичка имаше повече жлъч, отколкото Фейт някога беше чувала от баща си. — Махай се!

Девойката се обърна и избяга от стаята с разтуптяно сърце.

— Фейт! — Мъртъл се появи в коридора тъкмо навреме да види дъщеря си да затваря вратата зад себе си. — О, баща ти свърши ли работата си за тази вечер? Благодаря на бога — трябва да говоря с него.

— Не! — Фейт инстинктивно облегна гръб на вратата.

Не можеше да проумее видяната току-що сцена, но знаеше, че баща й ще иска да я запази в тайна. Спомни си разкази за странни опиати, които господата пушат тайно, а изпаренията им омагьосват волята и поробват ума. Ами ако проблемите на баща й го бяха принудили да стане гълтач на опиум? Не можеше да го издаде! И бездруго горкият се сблъскваше с прекомерно много презрение и надвисналия скандал.

— Аз… аз влязох да му кажа за момчето в капана — обясни Фейт.

— А той какво каза?

Девойката се поколеба. Единственият безопасен отговор беше, че я е изгонил от стаята и не е отговорил. Освен това беше и вярно. Тя обаче изрече сковано:

— Трябва да пратим за доктора.

Мъртъл изтича да даде нареждания на мисис Велът, а на красивото й кръгло лице бе изписано очевидно облекчение.

Фейт се изуми на собствената си храброст. Лъжата й без съмнение щеше да бъде разкрита. С придобито от практиката умение умът й защъка в лабиринта в опит да открие изход от него, но тя не се сещаше за нито едно извинение или обяснение. Не си представяше как се изправя пред баща си и му казва, че е дала фалшиво нареждане от негово име.

Татко трябва да ме разбере, каза си девойката. Ако не го бях сторила, щяха да го разкрият или обвинят, задето кръвта на момчето е изтекла. Та аз го защитавам.

В същото време си мислеше, че е изиграла дребна роля в една от загадъчните тайни на баща си, и това я изпълваше с тиха, непонятна наслада.

Няколко минути по-късно Фейт надзърна през прозореца и видя вуйчо Майлс, слугата и мисис Велът да помагат на някого по-дребен от тях да стигне до къщата. Когато се приближиха достатъчно, за да ги освети светлината от прозореца, девойката различи лицето на момче, на вид около четиринайсетгодишно. Беше много пребледняло, с лъснали от сълзите бузи и изкривено от болка лице. Несръчно стегнатият около глезена му парцал беше напоен с черна течност. Тъмните петна стигаха Фейт да я свие корем от съчувствие.

Не я пуснаха в кухнята. Седнала в съседната трапезария обаче, тя ясно чуваше силните стонове на измъчваното от болка момче и паникьосания разговор вътре.

— Не, дръж тампона здраво!

— Мисис Велът, ми че той е просмукан! Кърви през пръстите ми!

Слугата — Прайт — пристигна с още самоделни превръзки. Когато отвори вратата на кухнята, Фейт мерна за момент раненото момче, легнало на килима пред огнището, а Джийни притискаше подгизнал в червено парцал към глезена му. Момчето ругаеше през зъби, здраво стиснало и очите си.

— Няма да търпя такъв език в кухнята ми! — тъкмо заявяваше мисис Велът, преди вратата да хлопне. — Какво ще сториш, ако ей сега изкървиш до смърт и те замъкнат в ада, задето ти е мръсна устата?

Каретата на доктор Джаклърс пристигна за час. Той се поклони на мисис Съндърли и Фейт, но се бе намръщил делово, вместо да се усмихва дружески.

— Как е момчето? — попита той незабавно. — Сериозно ли е, а? Е, да се надяваме — понеже току-що зарязах халба чудесен сайдер с подправки да изстива на скрина ми и ще е много неприятно да съм го похабил за нищо… — Той помоли за малко лауданум да притъпи болката на пациента и за чаша горещ чай за себе си да му помогне да се възстанови след студуването по пътя. — Не обичам да работя със замръзнали пръсти, а човек най-добре се стопля отвътре навън.

Къщата се поуспокои след пристигането на доктора. След час той излезе от кухнята с измити ръце и отново затворена чанта.

— Как е горкото дете? — попита тихичко Мъртъл.

— Е, за щастие, зъбците на капана са пропуснали костта, но са пробили дълбоки дупки в прасеца. Измих ръждата и мръсотията, доколкото ми беше по силите, и напълних раните с карболова киселина… — докторът явно осъзна, че Мъртъл пребледнява при тези му думи, и смени темата. — Превързал съм го и превръзката е водоустойчива, така че спокойно мога да го отведа у тях — познавам семейство Парис.

След малко Фейт се сети откъде й е познато това име. Човекът, когото беше срещнала в гората и от когото избяга, по думите на мисис Велът се наричаше Том Парис. Раненото момче беше на съответната възраст да му е син. Може би цялото семейство обичаше мидите?

Когато донесоха горната дреха на доктора, той се озърна и се намръщи, сякаш се чувстваше малко обиден. Фейт се почуди дали не очаква баща й да се появи да го поздрави.

— Толкова ви благодаря, задето дойдохте в подобен час! — Мъртъл го дари с очарователна, уязвима усмивка и протегна ръка към него. Недоволството на доктор Джеклърс се изпари като роса под утринно слънце.

Много по-късно, след като членовете на домакинството се оттеглиха по стаите си, Фейт тихо стана от леглото и надяна домашния си халат. Промъкна се на долния етаж и надзърна през ключалката на вратата на библиотеката. Не видя почти нищо, като изключим рафт с книги и част от пода, но вътре все още светеше. Като притисна ухо към ключалката, тя успя да различи колебливото стържене на перо по хартия, от време на време — мърморене и тихо тътрене, може би от местене на стол.

Облекчение заля Фейт. Беше си представяла баща си проснат и неподвижен или пък да се бори да си поеме дъх. Сега тези образи се размиха и вместо това си го представи седнал зад бюрото — жив, в съзнание и зает да пише.

Тя сви пръсти около дръжката, но се поколеба, а металът залепваше за дланта й. Не можеше да забрави странно потъмнелите очи на баща си, болестотворното ехо в стаята и жлъчта, с която преподобният бе наредил на дъщеря си да се махне. Накрая Фейт се прокрадна обратно по стълбите и се пъхна пак в изстиващото си легло.

Когато най-сетне заспа, мислите й останаха неспокойни. Сънуваше, че се скита в студена градина, пълна с настръхнали от скрежа дървета. Точно в средата стигна до огромна каменна глава на баща си, щръкнала над земята, все едно е бил погребан до шията. Очите му бяха прозорци от оцветено в жълтеникаво стъкло, а зад тях се вълнуваха тъмни сенки, които на моменти скриваха или помътняваха светлината им. Лицето му беше обрасло с мъх, но когато Фейт се опита да го остърже, камъкът отдолу се изрони.