Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (35)

35
Оцеляването и най-приспособимата

Похлупена от слънчевото небе, Фейт вървеше по пътеката към плажа, а ботушите на враговете й хрущяха зад нея. Цялата беше настръхнала от усещането за опасност.

Това е последният път, когато ще сляза до долу, помисли си девойката със странно спокойствие.

Вече беше пресметнала шансовете си за оцеляване. Агата Лембант и Бен Крок не можеха да си позволят да я оставят жива. Щяха да я убият, щом си изиграе ролята.

Умреше ли Фейт, не оставаше никой, способен да докаже каквото и да е срещу Агата и съучастниците й. Доктор Джеклърс би могъл да свидетелства — ако бе жив, вероятността за което не изглеждаше много голяма. Групичката, избягала от засадата, знаеше само споделената набързо история. Бяха видели малко — просто банда мъжаги отдалеч и няколко паднали камъка. Пол знаеше част от откритията на Фейт, но Агата и Крок нямаха представа за това, а Фейт не припираше да им го разкаже.

На пътеката тя долавяше присъствието на призраците на предишната Фейт около себе си. Онази, която виновно крачи по плажа, за да скрие ръкавиците си сред камъните. Онази, която се прокрадва в тъмното с баща си. Онази, която открива човешката подкова, увиснала от дървото на скалата. Онази, която се промъква при лодката в съдраната си траурна рокля, полудяла от мъка и жадна за мъст. Може би дори и на онази, много по-мъничка Фейт, на съвсем различен плаж, която намира първата си вкаменелост и търси одобрението на баща си…

Всички тези призраци сякаш бяха част от съвсем различен живот. Фейт нямаше представа какво би могла да им каже.

— Това ли е лодката? — попита зад гърба й Агата Лембант с дълбокия си, контраалтов глас.

— Да — отвърна Фейт. Отметна глава назад и се загледа в балета на мъничките бели чайки, които яздеха в небесата теченията на усилващия се вятър.

Вече не разбираше онази Фейт от нощта на боя с плъхове, която беше вярвала, че светът се състои само от зъби и глад, само от убийства и мъртви кости в прахта. С глада не може да се обясни защо обичам синевата на това небе, помисли си тя.

Бен Крок я подхвана за ръката и решително я поведе по чакъла. Фейт не можеше да скрие куцукането си, а подутото й коляно трудно се прегъваше.

— Покажи ни пещерата — нареди бригадирът.

Девойката вдигна ръка и посочи.

— Оттук не се вижда съвсем добре.

— И няма друг вход към нея?

Фейт се обърна и се взря прямо в ясните очи на Крок, които бяха с цвета на небето.

— Наистина ли мислиш, че всеки божи път щях да греба с лодка при тези течения, ако имаше друг вход?

Крок я погледа за миг, после кимна отсечено и призна правотата й. На Фейт й стана смешно. Дори сега, на ръба на смъртта, все още я биваше да разказва лъжи.

Лодката беше твърде малка за цялата група.

— Седни на кърмата и ни насочвай — нареди Агата на Фейт. — Аз ще съм на носа, а мистър Крок ще гребе.

Когато и тримата се наместиха вътре, навитата избутаха лодката във водата. Видно беше, че нощните пътешествия на Фейт щяха да започват далеч по-лесно с орда смъртни врагове, които да й помагат.

Зелените като стъкло вълни и буйната пяна танцуваха с изкуствена веселост — като усмивката на луд. Лодката се въртеше и подскачаше, но оставяше зад себе си игрива седефена следа, а Крок се справяше с веслата далеч по-лесно, отколкото Фейт бе успявала. Слънцето прозираше през плата на бонето на Агата и хвърляше по лицето й шарена като паунова опашка сянка. Все едно бяха семейство, тръгнало на пикник.

В момента Фейт танцуваше по музиката на похитителите си и правеше точно онова, което щеше да я зачеркне от картинката. То обаче означаваше и че вече е сама срещу двама врагове, не срещу седем.

— Какво ще сторите с Дървото? — попита тя на глас.

— Дали ще публикувам статии за него, ще разлюлея научния свят и ще се превърна в хит в Кралското общество? — Дълбокият глас на Агата преливаше от цинизъм и горчивина. — Надали. Имах едно време подобни идеи. Сега разбирам света по-добре.

— Мислите, че никой няма да ви повярва ли? — предположи Фейт.

— Знам, че няма да ми повярват. Нещо твърде ново е и е твърде странно; и ще извади твърде много други учени от удобните им кресла. Може би ще прозвучи по-достоверно, ако го чуят от устата на джентълмен с благороден произход, но ако аз го споделя? Като нищо ще се озова право в лудница.

— Значи планирате да го държите в тайна и да го храните с лъжи… — Фейт се изненада, че се гневи. Ако щяха да я убиват заради някакво растение, то поне най-малкото беше редно убийците да се възползват възможно най-добре от него.

— Скоро, ако е дал Господ, съпругът ми ще седне в Парламента — отвърна спокойно Агата. — Ще се намира на чудесно място да храни Дървото и ще казва точно онова, което му наредя.

От тази мисъл на Фейт й призля. Като член на Парламента Антъни Лембант би могъл да разпръсква огромни лъжи и те да достигат широка публика — през Долната камара и цялата империя.

— Тайните са сила — продължи Агата — и пари, ако човек ги използва както трябва. Ако не мога да бъда известна, то поне ще стана богата.

— Несъмнено възнамерявате да го изучавате, нали? — възкликна девойката. — Все трябва да го планирате! Как можете да понесете да използвате Дървото, без да се опитате да го разберете?

— Има неща, които науката не може да обясни — отбеляза Крок смръщен, докато наблягаше на веслата.

— Що за глупост! — викна Фейт. — Само защото нещо не е било обяснено, не значи, че не може да бъде! Хората са мислели, че кремъчните върхове на стрели са дело на елфите! Англичаните смятали римските руини за строежи на гиганти!

— Може да има въпроси все още без отговори, но това означава, че се нуждаем от науката, а не че тя е безполезна — отвърна кисело и Агата. — В морето има още неуловени риби, но това не значи, че рибарските мрежи не вършат работа и трябва да ги захвърлим!

Фейт се хвана, че кима.

— Но ние всички сме наясно какво е това Дърво! — възмути се Крок. Погледна към момичето. — Ти си дъщеря на свещеник, познаваш мъдрата книга от кора до кора… несъмнено схващаш какво намеквам.

Всъщност на Фейт й потрябва малко време да схване какво по-точно намеква. И в този момент си спомни някои загадъчни откъси от дневника на баща й и най-сетне ги разбра.

Чудил съм се дали Дървото не датира от най-дълбоката древност… от днес изгубените по-щастливи времена.

— Дървото на Знанието — прошепна девойката и внезапно я обзе дълбока тъга. — Татко е мислел същото. Не… надявал се е да се окаже така. Искал е научно доказателство за Библията.

— За един учен надеждата е опасно нещо — студено отбеляза Агата.

— Не мисля, че това е Дървото на знанието — обясни Фейт замислено. Болеше я да противоречи на баща си и беше странно да обсъжда въпроса с тази, която е нейната Немезида, но не се сдържа. — Защо Дървото би напуснало Рая и би се хранило с лъжи? Освен това плодовете не носят богоподобни знания. Понякога дори се чудя… тя спря и се намръщи на породилото се в ума й смътно подозрение. — Тайните може да се окажат просто факти, за които човек се е досетил вече дълбоко в себе си.

Крок продължи да гребе, но с крива гримаса. В разговора се бе вляло кипнало, гневно неудобство. За първи път девойката беше забелязала намек за несъгласие между враговете си. Бригадирът не изглеждаше особено сигурен, че Дървото не е забранено растение, предназначено да навлече вечно проклятие на душата му. Фейт разбираше, че би последвал Агата Лембант и в ада, но и най-вероятно вярва, че точно натам се е запътил.

Изведнъж тя забеляза къде се намират.

— Това е пещерата! Остави вълните да ни вкарат!

Досега не бе пристигала при прилив, когато водата се плискаше почти до горния ръб на пещерата. Вълната ги запрати напред с главозамайваща сила и тримата се принудиха да се наведат към дъното на лодката, за да минат, без да се ударят в горния праг на входа.

Фейт чу възгласа на спътниците си, когато черупката им се понесе през тътнещата пещера. Въртеше се и се блъскаше в стените. Най-сетне се спря — не на чакъления бряг както обикновено, а на каменното плато отвъд.

— Каква е тази миризма? — попита Агата. Ароматът на Дървото забиваше ледени иглички зад очите и в носа. Смразяваше дробовете.

— Дървото — отвърна Фейт.

Крок слезе от лодката първи. Когато девойката го последва, здраво я хвана за ръката с думите:

— Не искам да те изгубя в тъмното.

На борда на лодката трепна и след това заблестя светлинка. Тя разкри, че Агата пробужда пламъка на фенера си към по-буен живот.

— Не можете да го вкарате вътре! — заяви Фейт веднага. — Толкова ярка светлина ще съсипе Дървото! Видяхте какво стана с листата му. Трябва да завиете фенера така, че да пропуска само разсеян лъч…

След подозрителни гримаси и размяна на погледи враговете на Фейт последваха съвета й. Във входа на пещерата настъпи здрач.

При приближаването им към вътрешната пещера дори девойката не успя да потисне възклицанието си. Пред тях се простираше гъсталак от разкривени черни лиани, толкова плътни и тъмни, че приличаше на портал към бездна. Огромни, масивни и вдървени клонаци се извиваха и сплитаха сред черните ластари като руни от неизвестен растителен език.

Вдигнала фенера, Агата поведе спътниците си към леко полюляващата се завеса от черни филизи. Пресегна се с дантелената си ръкавица и нежно погали най-близките лози, като разтри палец и показалец да опита текстурата на сока. Очите й грееха, беше омагьосана. В същото време в усмивката й се долавяше отсъстваща дистанцираност. Дори радостта й изглеждаше празна, беше като отражение от злато в очите на златотърсач.

— Това е Дървото — рече тя с изумление, но с равен тон. — Намерихме го. След всичките години!

Без предупреждение Агата навлезе в черната растителна джунгла и изчезна, като отнесе фенера със себе си и остави пещерата да потъне в мрак. Далеч напред сиянието на светлината се люлееше и виеше между лианите — светулка в лишена от слънце гора.

— Хайде, Бен — подвикна Агата с приглушен глас. — Няма да те нарани!

Крок я последва и помъкна Фейт през клатещите се, хлъзгави пипала на ластарите.

Момичето се опита да следи маршрута, така че да не загуби представа за местоположението на скрития проход към скалите горе. За нещастие, Крок стискаше твърде здраво ръката й и нямаше да й позволи да се изплъзне от хватката му и да избяга сред лозите. Пък дори и да го стореше, фенерът на Агата щеше да им помогне да проследят бегълката, преди да стигне особено далеч.

Незабелязано пъхна ръка в джоба си и напипа дръжката на бащиния си пистолет. Малкото оръжие обаче съдържаше само един патрон, а Фейт имаше насреща си двойно повече убийци.

— Може да проследиш корените по пода до сърцевината! — заяви Агата, вдигна фенера и им махна. — Те са като плочи на ветрило!

При всяка крачка висящите филизи шепнеха по тафтата на широките поли на убийцата и с любопитство се провлачваха по раменете й. Агата и Дървото явно се харесваха взаимно и Фейт трепна от глупавото пробождане на ревност.

Крок, от друга страна, се стряскаше всеки път, щом филиз докоснеше лицето му.

— Не обръщай внимание на гласовете — прошепна Фейт. — Ще свикнеш с тях…

Стана й приятно как се напрегна похитителят й, когато забеляза неясното мърморене за първи път.

С напредването към саксията обаче гласовете ставаха по-силни и започнаха да лазят и по нервите на Фейт.

Сърцевината на Дървото вече представляваше огромна плетеница от дебели като стволове разклонени лози, извити в невъзможни форми и с напукана кора. Втренчена в растението, Фейт чуваше пращенето в тъпанчетата си — звук като от късане на хартия. С всеки удар на сърцето кората на възлестото Дърво сякаш пулсираше и сияеше. Стори й се, че с периферното си зрение забелязва нежни струйки мрак да изтичат от централния възел, за да затъмнят и сгъстят въздуха.

Агата се засмя и стъпи с крак на провиснала ниско дебела намотка. Фейт не знаеше дали по-възрастната дама си приписва победата, или се кани да се покатери като дете. Крок я зяпна с притеснено недоумение.

— Дойдохме да видим каквото трябва — рече той. — Да си вървим ли?

Погледна Фейт натъжено. Вече я смяташе за мъртва, осъзна тя.

Подготвяше се да я убие и вече се настройваше за съжалението, което ще изпита. Обмисляше начини да направи смъртта й по-бърза.

Ако тя не дадеше нова тема за размисъл на похитителите си, щяха да се сетят за убийството й.

— Защо сте се разбързали толкова, мистър Крок? — поинтересува се Фейт с дързост, която не изпитваше. — Нима се боите от Дървото? След всичко, което сторихте, и хората, които убихте, за да се озовете тук? Това е само растение. То яде лъжи и ражда тайни, което лесно се поддава на обяснение. То образува връзка с един човек и след това останалото е просто въпрос на движение на магнитната течност.

Агата се вцепени и се обърна да я стрелне с поглед:

— Моля?

— Животински магнетизъм — обясни Фейт весело. — Предизвиква транс, неограничени видения, позволява на живите същества да си влияят без докосване, поражда физически явления…

— Знам теорията на животинския магнетизъм! — отряза Агата. — Абсурдно, надуто твърдение, в което никой разумен човек вече не вярва! Само шарлатаните лечители още говорят за него! Как смееш да прилагаш толкова остарели глупости към моето Дърво? — В очите й блестеше свирепа светлина, почти прераснала в радост.

— Как тогава бихте го обяснили? — отвърна Фейт, като се чудеше колко време е минало, откакто Агата за последно е имала възможност да обсъжда каквото и да е с някого другиго.

— Е, очевидно Дървото е някакъв вид духовен хищник! — Съпругата на съдията я приближи. — Бих предположила, че то консумира призраци и е способно да даде отговори с помощта на знанията на духовете в себе си — като растителен медиум. Теорията ми е, че една могъща лъжа заживява свой живот, превръща се в един вид миниатюрен дух. Дървото поглъща такива лъжи и използва духовната им енергия да храни призраците в себе си.

Вече стоеше съвсем близо до Фейт и очите й блестяха на слабата светлина на фенера. Беше на същата възраст като Мъртъл, осъзна момичето, но разочарованието бе оставило дълбоки следи по лицето й. В ъгълчетата на устата й имаше бръчки — белези от твърде много преглътнати думи.

— Благодаря — каза Фейт смирено. — Това беше… много интересно!

След това изби фенера от ръката на Агата и той се строши на пода.

Настъпи мрак, замириса на масло и пържена растителност. Фейт се помъчи да се откопчи от хватката на Крок, но той заби пръсти в плътта й и не пожела да я пусне. Сграбчи я и с другата си ръка и я стисна за гърлото. Борбата беше напразна.

Фейт извади пистолета от джоба си, тромаво се затутка, но най-сетне предпазителят щракна назад. Тя вдигна оръжието така, че да сочи зад главата й. Стреля.

Трясъкът отекна като шамар в слепоочието й. Пистолетът отскочи и се изхлузи от хватката й, а горещото му дуло я чукна по рамото при падането си. Зад гърба й Бен виеше неистово и девойката вече беше свободна.

Фейт се втурна в пълната тъмнина пред себе си и чу под краката си хрущенето на стъкла. Зад себе си забеляза неясни силуети, които се блъскаха, въртяха се и пъхтяха като грамадни зверове в шубрак. Собственото й бягство вдигаше също толкова шум. Лозите я удряха в лицето, оплитаха се около врата й, препъваха я, ловяха я за ръкавите, бъркаха й в джобовете и пресягаха невидими пръсти към очите й.

Трябваше да намери стената на пещерата. Щом веднъж я откриеше, щеше да я последва и така да се измъкне. Но пръстите й напипваха само провиснали лози и филизи и хладната лепкавост на листата. Постепенно я обзе парализиращ ужас, че заедно с преследвачите си вече не е в пещерата, а в лишената от стени, безконечна джунгла на Дървото — личен ад, където ще се гонят един друг до безкрайност.

Не, каза си тя. Не. Има стена. Има стена…

Сред пърхащите листа и сплетените филизи на листака пръстите й изведнъж докоснаха камък.

Фейт тръгна по протежение на стената, като от бързане си издра пръстите във възлите на растението. Препъваше се по корнизи и наклони, намираше опора за краката, катереше се. Промъкваше се и се пропъхваше, а пътя си намираше опипом. Цепнатините бяха по-тесни отпреди, подплатени с разраснали се, пълзящи лиани. Девойката изгуби ценно време да пререже кринолина на полата си и да го свали, за да може да се пропъхва през по-тесните отвори.

Но благодареше на всяка отчайваща цепнатина и всяка болезнена теснина, понеже беше наясно, че ако за нея са трудно препятствие, ще са двойно по-голям проблем за тромавите й преследвачи. Беше като плъх, сврян в цепнатина, за да се изплъзне от челюстите на териер.

Над нея имаше нещо — сияние, което е трудно да се нарече светлина. Фейт се бореше, напъваше и се гърчеше като риба, устремена към бледото обещание за свобода. Успя да напипа поредния ръб, намери сили в ръцете си и се издърпа нагоре. Тунелът просветляваше и най-сетне над нея се появи триъгълник с небе. Момичето надуши пресен въздух с аромат на напечена трева и усети пръст под ръката си.

Но докато се опитваше да излази нагоре, филизите се стегнаха и я задържаха. Бяха оплели раменете и кръста й, ръцете и шията, хапеха и се усукваха. Фейт бе стигнала до края на каишката на Дървото на лъжите и дори усети пръстите й да ровят в пръст, преди да започне да се плъзга назад в тунела.

— Не! — прошепна девойката, но шепотът й не беше единственият шум. Гласовете се сбраха около нея и сега осъзна защо я безпокояха. Говореха с нейния собствен глас, изкривен и полудял до котешко съскане.

Той беше гений — виеха и ръмжаха гласовете. — Грешаха за него, не го разбираха. Беше добър човек. Имахме специална връзка…

Думи, които тя никога не беше изричала на Дървото. Мисли, които не бе прошепвала на друг освен на себе си. И лъжи. Любими, задушаващи лъжи.

Фейт успя да натика едната си ръка в джоба и извади малкото си ръчно огледалце. Протегна се с все сила нагоре и успя да подложи стъкленото му лице в лъч слънчева светлина и да го отрази към себе си.

Чу се пукане и цвъртене, а лозите около нея избухнаха в пламъци. Девойката пренебрегна внезапната болка от изгаряне и мириса на пламналата си коса. Оплесканите й със сок дрехи съскаха, но бяха още влажни от морската вода. Щом лозите отпуснаха хватката си, тя се запрепъва нагоре и се измъкна от дупката по корем като изхвърлена на брега риба. Взе да се търкаля, за да угаси пламъците, и после остана просната на земята, докато си поеме дъх.

Първите няколко секунди въздухът не й стигаше и нямаше очи за друго, освен за небето над главата си. После осъзна, че от дупката бълва дим. Бе искала само да опари филизите, които я държаха, но сега изглеждаше, че пожарът се спуска надолу, лоза след лоза, като оранжев пламък по протежението на фитил на буре с динамит.

Струйката сив дим прерасна в грамадни, черни валма. Под Фейт Дървото гореше.

Момичето издърпа стъпалата и глезените си по-далеч от дупката и прикри уста, за да не се надиша с дима. Не можеше да стори нищо за Бен Крок и Агата Лембант, освен да доведе помощ. Несигурно се изправи, сетне пак рухна, а светът се завъртя бясно около нея, докато в ушите й ехтеше тътен.

Видя далечния шпил на църквата и се заолюлява в тази посока. Краката й все едно бяха чужди и не успяваше да се движи по права линия. Кой знае защо ръбът на скалите все я приближаваше отдясно и я изненадваше. Хвана се да отговаря раздразнено на въпрос, който никой не й беше задавал.

Изпарения. Сигурно ще да е от изпаренията.

Озърна се през рамо и видя, че скритият вход все още бълва масивна колона с дим. Разширяваше се с издигането си — нездраво мътно петно на фона на синьото.

Много по-близо обаче имаше човек. Почернена твар, цялата в сажди, полудяла, с коса, която се вееше от вятъра като предупредителен флаг.

Алени изгаряния цъфтяха по лицето й и се показваха през изгорелите дупки в морскозелената й рокля. Агата бързо догонваше доскорошната си пленничка, впила неотклонно поглед в нея.

Краката на Фейт я предаваха и тя отново падна на земята. Заопипва под себе си за нещо, удобно за хвърляне, и сви пръсти върху камъче. Малко, съвършено обло камъче!

— Назад! — извика, когато жената я приближи. Вдигна камъка с надеждата, че Агата не вижда друго освен обло, тъмно петно. — Това е плод — всичко, което остана от Дървото! Остави ме на мира или ще го хвърля в морето!

Съпругата на съдията не забави ход.

— Все още можеш да избягаш! — извика Фейт, докато драпаше заднешком по земята с вдигната за замах ръка. — Върви на пристанището! Намери кораб!

Устремена напред, Агата гледаше право в очите на девойката. Отчаянието, изписано на лицето й, беше безлично и празно като радостното изражение преди това.

— Спри! — извика Фейт. — Сериозно говоря!

Агата се хвърли напред, свила пръсти да сграбчи плода, и момичето го метна покрай нея и към ръба на скалите. Само за това се сети, за да отвлече вниманието на противничката си, та да избяга.

По-възрастната жена се извърна и се втренчи след малкото, обло топче, което отскачаше и рикошираше към ръба. Обърна се и се втурна след него.

То се търкаляше и слънцето се отразяваше по стоманено сивата му повърхност. Беше камъче, очевидно нищо повече от камъче. Търкаляше се по-бързо, отколкото би могъл да го догони човек, но Агата не се отказваше.

— Спри! — развика се отново Фейт. — Спри! Излъгах!

Но когато камъчето полетя през ръба, девойката осъзна, че Агата вече дори не гледа в него. Близо до бездната тя се втурна още по-бързо, а сетне разпери ръце и направи най-широката си крачка във вечността.

И не остана друго освен безсърдечното синьо на небето, вонящият на дим вятър и щурците, които клюкарстваха сред изсъхналата трева.