Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (33)

33
Барутът и искрата

Следващият ден се случи мъчително ясен и безсърдечно слънчев.

Птичите песни бяха безмилостно силни и разбиха съня на Фейт. Тя отново се пробуди в собственото си легло, с болка зад очите и усещането, че вътрешностите й са смачкани с точилка. Докато припряно пиеше вода, си спомни приключенията от снощи. Посещението при Дървото на лъжите, срещата с Пол, разходката до църквата, разговорът с Джийни, разкритията от енорийския регистър… и след това — обмислянето на стратегии с Пол, връщането през морската пещера и гребането до брега.

Трябваше да действа бързо, преди Джийни да разкрие пред всички на острова истината. Разкритието вече не плашеше Фейт. Щом се сетеше за него, обземаше я вцепенено примирение. Вместо това се надяваше само, че ще получи възможност да изиграе последния си коз, преди всички на разкопките да научат за нея.

Този ден, разбира се, не дойде да я вземе карета, така че тя си облече дрехите за навън, взе си скицника и тръгна пешком.

— Мис Съндърли! — Бен Крок я зяпна потресен, когато след известно време Фейт се появи на разкопките с напрашени поли и лице, блеснало от горещината на слънцето. Хвърли поглед по пътя зад нея. — Пеша ли дойдохте дотук, мис?

— Делото на баща ми ще се състои днес следобед — отвърна Фейт, все още задъхана от изкачването и спускането по пътя. — Съмнявам се, че след това семейството ми ще остане на Вейн. Днес може да е последната ми възможност да посетя разкопките… — тя си помисли за Мъртъл и ококори собствените си очи, уязвима и несигурна. — Смятате ли, че господата ще ме отпратят?

Крок й се стори разколебан за момент, сякаш обмисляше дали самият той не трябва да я прати у дома. Нямаше обаче подръка карета, за да го стори. Фейт разчиташе да не се реши да я насили да върви пеша обратно до вкъщи.

— Не мисля, че ще бъде проблем, мис — каза накрая и хвърли поглед нагоре по теснината. — Днес господата си имат друго занимание. Вчера тунелът стигна до шахтата. Разчиствахме, за да огледаме по-отблизо.

— Намериха ли нещо? — попита Фейт в проява на любезно любопитство. Всъщност знаеше колкото и той. Пол й беше разказал последните новини от разкопките.

— Част от чакъла изпада през цепнатини — има още една пещера под основата на шахтата, точно както си мислехме. Има обаче дебел пласт наноси, така че ще използваме буре с барут, за да си проправим път надолу.

— Предполагам, всички господа ще присъстват за взрива?

— Сигурен съм, че ще дойдат, мис — устните на Крок трепнаха в близко до усмивка подобие. — Не си представям защо някой от тях би го пропуснал.

Фейт си мислеше същото. Ако имаше шанс да се проникне в интересна нова пещера, всички господа учени щяха да искат да участват в „удара“. Несъмнено нямаше да си имат доверие да не започнат да крадат кости за собствените си колекции или да кръщават вкаменелости на себе си. Днес щяха да присъстват всички важни за разкопките хора. Девойката разчиташе на това.

Докато вървеше към тясното дере, си заслужи няколко любопитни погледа, както и през първия си ден, но всички бяха твърде заети да подлагат на съмнение присъствието й.

Вуйчо Майлс, който се мотаеше като учениче до тунела, я забеляза и пребледня. Фейт му се усмихна отсечено и равно като мъртва риба. Все още чувстваше синините от пръстите му по ръцете си. Той си намери сто места, в които да гледа вместо към нея.

Девойката подмина доктор Джеклърс, който й се стори притеснен, но събра сили да й се поклони.

— Добро утро, доктор Джеклърс — поздрави мило Фейт. — Как е мис Хънтър?

— Достатъчно добре да пренебрегва съветите на лекаря си… — докторът смръщи чело. Очевидно пациентката го изнервяше.

Фейт се зарадва да чуе тази новина. Ако мис Хънтър отново дразнеше доктор Джеклърс, значи вероятно имаше надежда да се възстанови.

Долу в подножието на хълма Лембант крачеше наперено с мухобойката си. И Клей, и Пол бяха тук, момчето — натоварено с триножник за апарата и кутия с принадлежности. Навитата бяха повече отпреди и те всички трупаха чували с пясък и чакъл около входа на тунела, за да създадат ниска, подковообразна стена.

Бедуинската шатра беше преместена от мястото си до входа на тунела, но като погледна към върха на хребета, Фейт различи ветреещия се покрив. Очевидно беше сложена до макарата на миньорската кошница.

Самата Фейт се настани на една скала встрани и отвори скицника си. Не след дълго Пол Клей се залута край нея и постави триножника на неравната земя. И двамата не гледаха един към друг. Никой от наблюдателите не би могъл да предположи за заговора между хладнокръвния син на кюрето и срамежливата, затворена дъщеря на свещеника.

— Тук ли е? — прошепна Фейт, като се стараеше да не мърда много устни.

— Да — отвърна Пол, втренчен настоятелно в опорите на триножника. — Преместиха шатрата й нависоко, за да я предпазят от взрива и да й осигурят място на предния ред, когато започнат да спускат хора с кошницата. Сигурна ли си, че номерът с призрака ще й подейства?

Ако Фейт беше права, то тя си имаше работа с двама убийци с различен характер. Единият беше отвличал вниманието на баща й, докато другият нанесе смъртоносния удар. Единият беше ужасен от слуховете за призрака, другият нямаше против да обикаля „призрачните“ имоти и да го бъркат със самия призрак. Значи бяха последовател и лидер. Слабо и силно звено.

— Не, но ще заложа на това — Фейт си помисли за всички дребни спомени в приемната на мисис Лембант. — Тя смята, че е на прага на смъртта, така че прекарва по-голямата част от живота си в надзъртане в здрача отвъд. Затънала е до носа в молитвеници и добротворни амулети.

— Съвсем скоро ще узнаем. Когато завинтим гайката… — Пол последва думите с дела и здравата затегна няколко пъти винта на триножника. — А колко си сигурна за него?

Фейт успя да не погледне към извисяващия се силует на Антъни Лембант.

— Агата е вярна съпруга — каза под нос.

Съпругата невинаги успява да удържи юздите на импулсите на съпруга си — беше заявила мисис Лембант, — но винаги трябва да се стреми да го защитава от последиците.

— Има мотив да мрази баща ми, но не и причина да иска Дървото — продължи тя. — Той обаче има. Той е колекционер, естествоизпитател… и на път да влезе в Парламента. Никой не може да сипе лъжи по-добре от политик!

— Значи трябва да го махнем от пътя си.

Планът на Фейт беше да натиска върху слабото звено, докато се счупи. Нямаше надежда да го стори в присъствието на силното звено.

— Когато отворят дупка към новата пещера, всички господа ще искат първи да слязат долу — Фейт присви очи. — Ще трябва да се погрижим мистър Лембант да спечели.

Най-сетне барикадата от чували с пясък бе сметната за достатъчно устойчива. Навитата внимателно търколиха варел с барут в тунела и след това от мрака излязоха всички освен Крок. Господата и работниците се настаниха приклекнали в окопа зад барикадата и цялото им внимание се съсредоточи върху входа на тунела.

Като дама Фейт бе преместена на безопасно място зад една скала и като пазител на безценния фотоапарат Пол се оттегли зад друга. И двамата не останаха в укритията.

Срещнаха се зад палатките. Фейт бързо извади обемиста торба от скривалището й между два камъка и я връчи на съзаклятника си. Пол я взе без нито дума и се закатери по посока на пътя.

Фейт надзърна иззад съседната палатка тъкмо навреме да види Крок да изскача от тунела. Тичешком се преметна през преградата от чували с пясък и се просна по лице от другата страна.

— Гори! — извика. — Всички да се наведат!

Девойката се прикри. Чу се оглушителен трясък, който я разтърси въпреки готовността й. Сух порив бутна и дръпна чергилата на шатрите. Фейт вкуси пясък.

Когато рискува да погледне отново, входът на пещерата се виждаше зад гъст разстилащ се облак дим и прахоляк. Всички, легнали зад барикадата, бяха прикрили устите си с кърпички и кашляха силно. Това и реещият се облак позволиха на Фейт да се прокрадне обратно на безопасното място, след това да се появи оттам по-церемониално и забележимо.

Навитата влязоха в тунела да разчистят нападалите камъни. След няколко колички чакъл Крок докладва, че новопробитата дупка наистина е разкрила друго помещение отдолу.

— Мисля, че отворът е достатъчно широк да спуснем миньорската кошница, сър — каза той на Лембант. — Можем да я свалим с манивелата на върха право надолу в шахтата и в новата пещера.

— Отлична новина! — Съдията потри ръце. — Крок, приготви кошницата. Ние с теб ще се спуснем в дълбините да видим какви съкровища ни е разкрил твоят експлозив!

— Ами… — Клей си прочисти гърлото и колебливо вдигна ръка да сложи пръст на пулса на разговора. — Чудя се дали няма да е по-добре Крок да остане горе и да надзирава механизма? С радост ще се присъединя към вас за спускането, мистър Лембант.

— Или може би аз? — предложи бързо вуйчо Майлс.

— Сър! — Крок засенчи с ръка очи и се втренчи в пътя.

По склона с неравномерно тропане на копита се скиташе самотен кон. Юздите му се влачеха.

— Това моят жребец ли е? — зяпна Лембант. — Как се е отвързал?

Конят разтърси светлата си грива и продължи безцелното си лутане по хребета в посока на бедуинската шатра. Фейт не виждаше мисис Лембант и не можеше да предположи каква е реакцията й. Крок се покатери да прихване коня и след няколко изпръхквания и нервни завъртания той му позволи да се приближи и да вземе юздите.

— В стремената има ботуши — подвикна бригадирът. — Пъхнати са наобратно!

Той свали единия и го огледа внимателно, после се обърна към Фейт, но погледът му бе загрижен, не подозрителен. След това се спусна обратно и показа ботуша на Лембант, като му зашепна в ухото. Фейт знаеше, че умуват върху монограма.

Е. Дж. С.

— Кон без ездач с ботуши, обърнати наопаки в стремената? — промърмори Клей приглушено. — Чувал съм за такива неща при военни погребения.

Лембант се втренчи студено в ботуша за няколко секунди. След това се приближи до вуйчо Майлс и пъхна ботуша направо под носа му.

— Какви ги вършиш, Кетистоук? — попита го остро.

— Моля? — От объркване лицето на вуйчо Майлс стана още по-обло.

— Що за игричка е това? — Лембант премести тежестта си и сякаш видимо порасна и се разшири в раменете, надул се от потиснати чувства. Разтърси ботуша. — Това, сър, е ботуш. Предмет, сър, от кожа и гвоздеи. Не се разтваря като дим в ръката ми. Не е и измислица. Това е предмет, солиден като вас и мен, и смея да кажа, че ако ви фрасна в лицето с него, ще остави отпечатък!

Вуйчо Майлс припряно отстъпи заднешком с възражението:

— Нищо не разбирам, Лембант!

— Това е ботуш — продължи мистър Лембант с опасно притихнал и сух глас, — наченал призрачното си пътешествие, както ми се струва, от твоята семейна обител.

Фейт никога досега не беше виждала съдията разгневен. След случката с кошницата той беше изпаднал в ярост и изгубил напълно дух, но онази проява не беше гняв от същия сорт. Сега, когато юмруците му потайно се бяха свили, Фейт осъзна колко са големи. Забеляза наличието на сила — едва овладяна като река, която се пени срещу стена и заплашва собствените си брегове.

Като повечето заврени в ъгъла твари вуйчо Майлс се огледа в търсене на съюзници и не откри такива. Най-сетне погледът му попадна върху Фейт и нещо в него трепна несигурно — може би мисълта, че всъщност тя би могла да донесе ботушите на преподобния на разкопките…

— Махай се! — изръмжа Лембант.

— Но вие ми обещахте…

— Не, не искам да те слушам! Изчезни!

С последен подозрителен поглед към Фейт вуйчо Майлс избяга с колкото достойнство съумя да събере.

— Достатъчно време загубихме — Лембант изръмжа грозно и гърлено като лъв. — Крок, приготви кошницата. Ще сляза с Клей.

— Я задръж! — докторът, очевидно неповлиян от лошото настроение на съдията, все още кипеше от своите недоволство и горчиви съжаления. — Не сме обсъждали кой ще слезе първи. Твърде високо хвърчиш, Лембант!

— Летя нависоко ли? Докторе, разкопките са на моя земя и се плащат от моя джоб.

— И затова ли сметна за нужно да си върнеш вложението! — изсъска докторът през стиснати зъби.

— Моля? — гласът на Лембант беше тих и студен.

— Просто казвам, сър, че разни малки птичета ми разправиха как не всичките ни находки стигат до масата за сортиране и не всичките находки се връщат от дома ви, след като ги покрият с лак… — докторът говореше със студения, сух тон на човек, който смята, че се държи тактично. Фейт беше склонна да предположи кои от слуховете й е чул и в коя форма.

— Как смееш! — изрева съдията.

Фейт ясно виждаше, че след миг доктор Джеклърс най-вероятно ще бъде прогонен от разкопките, както и вуйчо Майлс. Това не съответстваше на целите й.

Ето защо остави коленете си да се подгънат и рухна на земята като чувал.

— Мис Съндърли припадна!

В прахоляка около нея затрополиха стъпки.

Вдигнаха я до седнало положение и й поднесоха вода. Докторът забрави гнева си и взе да й мери пулса.

Фейт размаха вяло ръка в посока на бедуинската шатра. Умолително прошепна:

— Сянка…

Пренесоха я по склона и я настаниха в кресло редом с мисис Лембант. Съпругата на съдията не я и погледна. Както обикновено беше задушена в шалове, но днес очите й, надзъртащи над ръба, изглеждаха неочаквано ярки и нетърпеливи. Отсъстващо въртеше между пръстите си пачка карти — като сляп ясновидец, който гадае на таро.

Картите обаче не бяха таро. Бяха миниатюрни сцени, отпечатъци от снимки, направени на разкопките и донесени тази сутрин от Пол Клей. Потръпваха и подскачаха леко на вятъра.

— Мисис Лембант — изникна Пол пред жената на съдията. Поклони се леко, с тържествеността на траурен гробар. — Баща ми ме праща до епископалния дом за още химикали и се чудеше дали искате да ви донеса още нещо от града.

— Не, благодаря, мистър Клей.

Пол се поклони отново, обърна се да си тръгне, после се наведе, изправи се със снимка в ръка и я добави в купчината с лицето надолу, без дори да я погледне. Справи се пъргаво и естествено, така че всички да си помислят, че я е забелязал паднала на земята.

Младежът се спогледа с Фейт. И двамата не се усмихнаха, но тя затвори очи в бавно примигване — котешка усмивка. Благодаря.

Приготвиха манивелата и кюрето и съдията полека се спуснаха в мрака. Докторът от време на време ги поглеждаше с недоволство, но не изостави пациентката си. Наблизо конят на съдията пасеше извънредно спокойно, вързан за рамката на манивелата с небрежен възел.

След известно време Крок се приближи и допря юмрук до челото си.

— Спокойно стигнаха до дъното, ма’ам — каза той. — Твърдят, че долу имало голяма пещера — ще бъдат доволни поне за половин час.

— Изобщо не трябваше да слиза долу — промърмори под нос мисис Лембант. — Този ден е лош, нещастен… — И стрелна разсеяно поглед към снимките в ръката си. Лицето й застина, челюстта провисна. Тя изпъшка продължително и дрезгаво — като смъртно стенание.

— Мисис Лембант! — доктор Джеклърс скочи на крака и Крок също забърза към нея.

Съпругата на съдията се взираше в най-горната снимка и мъчително се опитваше да си поеме дъх.

— Този силует… който разкъсва шатрата…

— Не, не — увери я докторът. — Виждал съм снимката разпечатана, това е просто Майлс Кетистоук, който се бори с чергилото.

— Не! — Мисис Лембант се изправи в креслото си и подаде снимката на доктора да я разгледа. — Само го вижте! Вижте му лицето! Познавате ли го, а? Това е Еразмус Съндърли! Бих го познала навсякъде!

— Но как? — попита Фейт не високо, но отчетливо. — Откъде ще познаете лицето му?

Гласът й се вряза в разговора като нож и остави подире си малка дупка от мълчание.

Докторът, който се взираше в снимката, озадачено вдигна очи.

— Това… е хубав въпрос. Откъде го познахте? Мислех, че никога не сте го срещали.

— Той ме посети в дома ми — каза дрезгаво мисис Лембант.

— Но вие така и не го видяхте, докато беше на гости — каза Фейт. — Не се присъединихте към вечерята, понеже, ако го бяхте сторили, той щеше да ви познае. Срещнал ви е в Китай, докато сте пътували със съпруга си — мистър Хектор Уинтърборн, който починал от малария. Някои хора смятат, че имате слабост към джина, мисис Лембант, но съм сигурна, че доктор Джеклърс е наясно. Той ви е лекар и несъмнено знае, че целогодишно страдате от треска. Може би дори именно той ви е казал, че джин с тоник се използва за лечение на малария…

В дишането на мисис Лембант се появи опасно хриптене и тя оцъкляше очи всеки път, когато си поемаше въздух.

— Докторе… на мисис Лембант й е зле! — Крок смръщи вежди при вида на съпругата на работодателя си.

— Моля ви, докторе, нека довърша! — настоя Фейт. — Това включва смъртта на баща ми — и имам доказателство, писмено доказателство!

Направо виждаше как лекарят и следователят се сражават в ума на доктор Джеклърс.

— Давайте — каза той и кимна на Фейт.

За първи път погледът, с който я измери, не беше угоднически или нетърпелив.

— Мисис Лембант тогава се е наричала Уинтърборн — продължи Фейт. — Можете да го проверите в епископалния регистър. Баща ми остави дневник — пише за срещата със семейство Уинтърборн, които са пътували нагоре по течението на реката в търсене на образци. Когато арестували мистър Уинтърборн, баща ми не успял да уреди освобождаването му…

— Не успял! — ниският глас на мисис Лембант бе натежал от чувства. — Той се постара да задържи Хектор в онази ужасна дупка! Да го беше наръгал направо!

Фейт усети възела в гърдите й да се разхлабва. Избликът на мисис Лембант потвърждаваше разказа й. Слабото звено се чупеше точно както тя се бе надявала, противно на всякакви надежди. Сега трябваше само да продължи с натиска, за да предизвика допълнителни признания.

— Сутринта преди смъртта си баща ми е получил неподписано писмо, което заплашвало да разкрие миналото му и му нареждало да се срещне с някого в дерето на Бул Коув в полунощ… — Фейт се поколеба, после рискува и вметна лъжата си. — Отне ми много време да намеря това писмо. Но сега, когато е в нас, не е трудно да се разпознае почеркът.

По неизвестна причина мисълта за почерка я задави. Спомен, залепнал като муха за прозореца на ума й, бръмчеше тихичко, но нищо повече.

— Но… — прошепна мисис Лембант — той каза, че е изгорил писмото…

Бялото на очите й се показа при следващото изпъшкване.

— Знам, че капанът е бил дело на съпруга ви — продължи Фейт. Тя се изправи и се приближи до старицата. — Знам, че никога не бихте рискували душата си иначе. Бяхте добра съпруга.

— Мисис Лембант, моля да ни кажете всичко, което можете — доктор Джеклърс вече бе влязъл в ролята на следовател. С необичайно искрено и трезво изражение се наведе да погледне съпругата на съдията в очите. — Законът уважава честността — ако желаете да говорите сега, в дългосрочен план това ще има голямо значение.

Мисис Лембант отвори уста, но оттам се разнесе само дрезгаво хриптене. Най-сетне с видимо усилие тя пое въздух в дробовете си и успя да изцеди от тях една силна, дрезгава сричка:

— Бен!

Сянка премина между Фейт и слънцето. Беше Бен Крок, който скочи да преметне ръка през врата на доктор Джеклърс и го дръпна назад. В същото време мисис Лембант се метна и сграбчи и двете китки на Фейт със силата на лудостта.

— Крок, ти, негоднико…

— Отърви ни от него, Бен! — отряза мисис Лембант.

Без дори да сбърчи вежди, Крок задърпа доктора назад, завъртя го и го метна в шахтата. Докторът размахваше ръце, докато падаше. След като изчезна от очите им, помощните въжета избръмчаха като струни на арфа. Фейт искрено се надяваше да са забавили падането.

— Да не би току-що да удари съпруга ми, Бен? — попита Агата Лембант притеснено, все още стиснала ръцете на Фейт.

Крок се наведе и се вслуша.

— Мисля, че не, ма’ам. Той крещи. Струва ми се съвсем добре.

Навитата ги гледаха спокойно. Не възразяваха, нито се бяха втурнали да съборят Крок на земята. Те го гледаха като… не, гледаха го в очакване на заповеди. Бяха негови навита. Крок ги беше наел до един.

— А сега ти, малко змийче — с тези думи Агата обърна вниманието си към Фейт, — дневниците на баща ти са в теб. Знаеш тайните му. Къде ми е Дървото?

Фейт започваше да си мисли, че изводите й са били само отчасти верни.