Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lie Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Франсис Хардинг

Заглавие: Дървото на лъжите

Преводач: Елена Павлова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт — София

Излязла от печат: Април 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Джеймс Фрейзър

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2305-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2060

История

  1. — Добавяне

14
Погребението

Денят на погребението беше вцепеняващо, изтощено сив.

Облечените в черно носачи мърмореха, докато прекарваха ковчега надолу по стълбите. Ботушите им оставяха кал по килима. Предната врата беше отворена и изнесоха ковчега „с краката напред“. Фейт беше чувала, че така спирали мъртвите да не гледат назад в къщата и да повикат някого от живите да се присъедини към тях.

Де да можех, помисли си тя.

Едно студено пътешествие с карета по-късно, семейство Съндърли слезе и се упъти към верандата на църквата, Хауърд и вуйчо Майлс крачеха зад ковчега като „мъжете в семейството“. Немите ги съпровождаха с дълги, облечени в креп пръти като зловещи мрежи за пеперуди[1].

Когато семейството влезе в църквата, на Фейт й потрябва малко време да възприеме случващото се.

Мислеше си, че залата ще бъде празна, с изключение на свещеника и цялото театрално одеяние на Мъртъл ще се окаже подготвено за представление без публика. Но беше сбъркала.

Почти всички пейки бяха претъпкани с народ и присъстващите до един се обръщаха да гледат появата на Съндърли. Повечето бяха напълно непознати.

Оградените ложи, от друга страна, бяха почти празни. Доктор Джеклърс с изключително притеснен вид седеше в задния край на едната. Уважаваните семейства, големците и важните личности от Вейн не бяха дошли.

Докато вървяха към тяхната пейка, Фейт усещаше погледи като струйки студена вода по гърба си. Мъртъл вирна брадичка — крачеше като същинска кралица в черно, отраженията на свещите танцуваха в черните й стъклени накити, а златната й коса едва се виждаше под тежкия воал. Шепотът на зрителите затихна под шушненето на черните й поли по мемориалните мраморни плочи на пода. Фейт усети за миг нежелана възхита към гордата осанка на майка си. Беше си чисто предизвикателство жените изобщо да присъстват на погребение, но Мъртъл остана твърда като диамант в мнението си, че няма „да се скрие“.

Семейство Съндърли се настани в ложата си и на Фейт й се искаше стените да са поне седем фута високи. Докато вървяха през църковния кораб, до ушите й достигнаха някои неприятни коментари. Не се сдържа и попита тихичко:

— Какво означава „капанът е презареден“?

— Означава — отвърна изпод воала си Мъртъл, — че в тази църква е пълно със завистливи дърти вещици. И че съм избрала правилната рокля.

— Нали ти казах, че е грешка да провеждаш погребението в неделя — промърмори вуйчо Майлс. — Почивен ден за всички — предостатъчно мързеливци ще се довлекат да зяпат.

Клей изглеждаше твърде крехък на подиума си, смален от огромния амвон. Говореше искрено, но гласът му бе слаб, сякаш се е уморил да се бори със сенките, провиснали от сводестия таван.

— Ние не донасяме нищо на този свят и със сигурност няма да вземем нищо от него. Господ дава и Господ ще ни отнеме; благословено да е името Господне…

Шумолене на псалтири. Познат псалм, изпят с непозната мелодия. След това Клей заговори и продължи да бъбри — за падение и възход, сън и изкупление. Думите му се търкаляха като безжизнени камъчета на безкраен плаж и Фейт копнееше мъчението да приключи, да свърши, да спре. Искаше баща й да се озове в безопасност под пръстта, далеч от този студен, враждебен мрак и потайното припукване на клюките.

Най-сетне гласът на кюрето затихна плавно и последва оглушително тътрене на крака и местене на пейки. Мъртъл сръчка Фейт и тя осъзна с трескаво облекчение, че службата е свършила. Изправи се и заедно с останалите от семейството измарширува към сивата дневна светлина навън, така че да могат да последват ковчега до гроба.

Пред тях хората се надигаха като приливна вълна. Вместо да изчакат и да последват опечалените, всички от паството бързаха да се изсипят от пейките и да се излеят през вратата на църквата.

Семейство Съндърли се появи на дневна светлина и Фейт видя, че тълпата всъщност не е избягала в знак на обида. Църковният двор беше пълен с хора — прави, клекнали, насядали по паметниците, всички гледаха приближаването на ковчега.

В първия момент Фейт не можа да види зейналия гроб. След това забеляза мъж с окаляна лопата в ръцете и с вежди, сбръчкани от противоречие и несигурност. В краката му се виждаше дългата, тъмна цепка на изкопа, но неколцина души бяха влезли в нея, главите им едва се виждаха, а лактите бяха отпуснати на пръстения ръб. Мнозина се бяха събрали пред гроба със скръстени ръце — човешка преграда, дълбока три реда.

— Какво, за бога, е това? — възкликна Клей.

— Не може да го погребат тук — обади се един от мъжете към средата на групата. Беше висок и едър, с тъмна коса и неприятно лице. Фейт го разпозна веднага. Том Парне, който я бе стреснал случайно в гората при Бул Коув. Том Парне, чийто син се беше хванал в капана на преподобния.

— Какво имаш предвид, Том? — погледна го озадачено кюрето. — Защо пък не?

— Това е осветена земя — сопна се Том. — Никакви самоубийци на нея. Онзи Съндърли се е хвърлил от скалите и не ни пука кой казва друго. Знаем къде е бил намерен.

Само Фейт мерна завъртането на очите на Том към член на тълпата. Проследи погледа му и спря очи върху познат силует. Джийни Бисет, камериерката, стоеше кротко в най-хубавата си неделна рокля и с черна панделка на ръката, но със свирепо задоволство в очите.

Тя им е казала къде е намерен татко. Казала е на всички.

— Ако искат да го погребат — продължи Том непоколебимо, — на две мили надолу по пътя има кръстопът. Даже ще им дадем подострен кол да приковат духа му към гроба. Но не и тук. Не и до надгробните камъни на родовете ни.

— Но това е жестоко… Жестоко! — Мъртъл се тресеше от емоции с разтрошена начаса фасада. Фейт не можеше да познае гласа на майка си.

Надигна се гълчава и от други гърла. Вуйчо Майлс и свещеникът разбутаха тълпата и Фейт ги видя да влизат в ожесточен спор с Том, говорителя на присъстващите. След малко съзря и вуйчо Майлс да се обръща и да свива рамене с твърде познатото примирение. Опитах, казваше жестът. Хауърд измяука тихо и Фейт осъзна, че стиска ръката му твърде силно.

Клей се върна при Мъртъл и дъщеря й. Сподели:

— Никога не съм виждал хората така твърди! Но съм готов да ви обещая, че никой няма да пронизва съпруга ви с кол и да го погребва на кръстопътища!

— О, благодаря ви, благодаря ви! — възкликна Мъртъл.

— Не, този стар закон е отхвърлен още по времето на баща ми — продължи кюрето, сбърчило чело. — Но те са прави, че самоубиец не може да бъде погребан на осветена земя. Много съжалявам, мисис Съндърли, но тъй като е поставен под съмнение начинът, по който преподобният е намерил смъртта си, ще се наложи да прехвърля този проблем на мистър Лембант, който е местният съдия.

— Не можем да го погребем?

Тлъста, студена, дъждовна капка удари Фейт по бузата.

— Не се притеснявайте — отвърна Клей припряно. — Сигурен съм, че има някакво объркване и всичко ще се уреди с лекота.

— А ако не се уреди? — поиска да знае Мъртъл.

— Ами… тогава… недалеч оттук има поляна, където погребваме малките бебета, родени извън сватбената клетва. Неосветена, но оттам се вижда шпилът на църквата…

— Не! — избухна Фейт. Баща й да бъде вовеки прогонен, посрамен в смъртта и отрязан от Църквата…

— Не, не и това! — обяви и Мъртъл с трескав блясък в очите, които едва се виждаха под плътния воал. — Трябва да бъде на осветена земя! — Тя понижи глас. — Тези хора — те не могат да стоят тук цял ден. Не може ли да изчакаме и да погребем съпруга ми, когато си идат?

— Мисис Съндърли — отвърна кюрето с тъга, — обещах им разследване. Ако се отметна от думата си… е, ние може и да го положим в земята, но не мисля, че ще си остане там.

Вуйчо Майлс се задържа в църквата със свещеника и катафалката, за да говори с протестиращите и да види „какво може да се постигне със здрав разум и пари“. Не таеше големи надежди обаче. Ковчегът бе преместен в криптата на църквата „за момента“.

— Трябва да уредим въпроса днес! — продължаваше да повтаря Мъртъл, докато каретата криволичеше на север по долния крайбрежен път. — Почерпката… каретата и катафалката… платените оплаквани… всичко е уредено за днес! Не можем да си позволим… — гласът й заглъхна.

— Не можем ли да се върнем в Кент и да погребем татко там? — поиска да узнае Фейт.

— Не мислиш ли, че хората там ще задават същите въпроси? — отряза майка й. — Внезапна смърт, веднага след разтърсващ скандал? Ще бъдат повикани други доктори и те може да не са така… разумни като доктор Джеклърс. Не, по времето, когато се върнем у дома, баща ти трябва да е прилично погребан, с подписано от лекар свидетелство, че е умрял при нещастен случай, така че никой да не може да го оспори. Погребението трябва да се състои тук, и то днес!

Когато спряха пред дома на Съндърли, Мъртъл явно беше стигнала до определено решение. Повика мисис Велът и повери Хауърд на грижите й. След това почука по покрива на каретата:

— Кочияш — закарай ни до дома на съдията!

Кочияшът възрази — не беше такси, пък и беше нает за погребение, не за „връткане“. Мъртъл студено му приведе довода си под формата на монета.

Фейт усети нарастващо неудобство. Наясно беше, че не е редно вдовица в разгара на траура си да ходи на гости. Беше направо шокиращо да отидат на посещение или да се показват сред хора. Но какво друго можеше да стори Мъртъл?

— Те трябва да разберат — обяви тя, очевидно в отговор на неизречената мисъл на Фейт. — Трябва да видят, че случаят е спешен.

Да, помисли си Фейт. Трябва.

Притеснена и обезкуражена, гледаше как пътят се вие нагоре към „Пейнтс“, още по-чужд и обветрен от всякога. Малката черна карета се приближи към къщата, съпроводена от обичайното джафкане на кучетата.

След слизането на Фейт и Мъртъл последва нов спор с кочияша, който изобщо не желаеше да ги чака. Още една монета го убеди да се задържи за малко, но той даде ясно да се разбере, че не възнамерява да „изгуби неделята си“.

Изглеждаше уплашен. Фейт предположи, че се притеснява заради тълпата в църковния двор. Сигурно не искаше да го виждат да развява флага си от мачтата на потъващ кораб.

Майка и дъщеря се изкачиха по стъпалата и почукаха с голямото чукче. Отвори им запъхтеният слуга, когото бяха срещнали и преди, и много се изненада при вида им.

— Трябва да говорим с мистър Лембант, въпросът е спешен — обясни Мъртъл. — Нужен ни е и като приятел, и като съдия.

Слугата се извини от все сърце. Мистър Лембант не бил у дома и нямало да се върне няколко часа. Мисис Лембант обаче си била вкъщи. Дали мисис и мис Съндърли желаят да изчакат в гостната, докато той провери дали господарката приема посетители?

Салонът за гости беше все тъй малък и миришеше на застояло. Мъртъл го обиколи многократно и дългата й черна пола шушнеше на всяко обръщане, а в опит да успокои разбърканата каша на мислите си, Фейт бе стиснала ръце така силно, че я заболяха.

— По-добре е от нищо — промърмори под нос Мъртъл. — Ако успеем да я уговорим, тогава може да спечели съпруга си за каузата.

Тук часовниците не бяха спрени и боядисаният в розово циферблат в каляска им показваше твърде явно пълзенето на времето. Четвърт час. Половин час. Три четвърти час.

Когато бяха чакали близо час, прислужникът им донесе прясно запечатано писмо на сребърен поднос и ги остави насаме. Фейт го прочете над рамото на Мъртъл.

Мисис Съндърли,

Трябва да ме извините, че отговорът ми отне толкова време, но когато първоначално ми казаха, че чакате в гостната, изобщо не повярвах на тази лъжа. Макар да оценявам, че в Лондон навиците са по-различни, не мислех, че столицата е изгубила напълно достойнството, почтеността и добрия си вкус.

Ще призная, че вече се изненадах от решението да проведете погребението на съпруга си в неделя. Това е ден, напълно подходящ за ратаите и прислугата, но едно уважавано семейство няма извинение да обезчестява сабат по подобен начин.

Вашето посещение е друг въпрос. Когато погребах първия си съпруг, се оттеглих в траур като отшелница в килията си. През онази първа година нищо не би могло да ме убеди да опетня паметта на съпруга си, като се фръцкам публично. По-скоро бих се присъединила към него в гроба.

Поради това, с голямо съжаление, не мога с чиста съвест да се съглася да ви приема.

Ваша покорна слугиня:

Агата Лембант

Известно време Мъртъл остана втренчена в писмото. Раменете й се надигаха и отпускаха, сякаш всяко поемане на дъх й се отдаваше неимоверно трудно. После безмълвно излезе от гостната. Старият слуга припряно избърза да им отвори вратите, та двете гостенки да излязат на двора.

На Фейт й се гадеше от гняв, унижение и мъка. Бяха ги държали нарочно да чакат и след това ги отпратиха с неимоверна жестокост!

— Тази отровна, омразна лицемерка! — възмущаваше се Мъртъл. — Как смее да ни поучава! Инвалид била, така ли? Долових мириса на лекарството й и мога да позная джина, като го надуша!

Каретата не се виждаше на двора, не беше и до конюшнята или на улицата. Кочияшът бе изпълнил заплахите си и си беше отишъл.

— О, не мога да понасям да моля тази жена за каретата им! — възкликна Мъртъл. Но нямаше какво да се направи и тя се върна да почука отново на вратата.

Не им отвориха.

Майка и дъщеря чукаха дълго, но не получиха отговор. Фейт вдигна глава към прозореца на първия етаж и видя някой да наднича между завесите. Стори й се, че малко прилича на мис Хънтър.

— Колко далеч е до вкъщи? — попита Мъртъл накрая.

— Четири мили — отвърна Фейт, като си спомни картата.

— Тогава ще трябва да вървим бързо — заяви майка й със стегнат, задавен глас, — ако искаме да надбягаме дъжда.

Не успяха. Пороят ги догони на средата на пътя. Първо ги заплаши с тежки капки, които оставяха разтеглени тъмни петна по дрехите им. След това ръмежът се превърна в дъжд, после в порой, който тътнеше глухо и от него въздухът натежа. Пътят се превърна в тиня под краката им и калта плискаше и се пенеше, все едно кипи.

Малкият шифонен чадър на Мъртъл не успя да се справи с дъжда. Бързо прогизна и провисна, а водата си пробиваше път на струйки по дръжката. Бонетата и на двете дами се просмукаха и омекнаха под тежестта на водата.

С неочаквана жал Фейт проследи как прелестната траурна рокля на Мъртъл се разпада под злодеянията на времето. Черните й поли и чорапи скоро натежаха от тиня. По-лошо, крепът на роклята започна да се разшива, понеже лепилото, което държеше копринените фибри, се разкисваше.

Докато се препъваха по пътя, Мъртъл се разплака. Не с красиви, изкуствени сълзи, предизвикани от ароматни соли, а като малко дете — със силни и разтърсващи ридания. Майка и дъщеря спряха да се скрият под едно дърво, но то им осигуряваше слаба защита. Мъртъл плака дълго и всяко ридание прорязваше кървяща рана в сърцето на Фейт.

— Близо сме до дома — утеши майка си момичето с тон, който би използвала по-скоро за Хауърд. — Почти стигнахме. Не е толкова зле!

Тя се втурна под дъжда в търсене на къщурка или колиба, където биха могли да се скрият. Насред зелена нива й се стори, че вижда човек, и го извика само за да осъзнае, че далечният силует принадлежи на плашило.

Мъртъл почти не вдигна очи, когато Фейт се върна с палтото на плашилото. Момичето го заметна на майчините си рамене и с него прикри най-ужасните дупки в разпадащата се рокля.

Вървяха към дома цяла вечност и по времето, когато стигнаха до къщата, и двете трепереха силно. Мисис Велът се ужаси от състоянието им и прати да кипнат вода за гореща баня. Фейт обаче дочу иззад ъгъла тих, приглушен смях. Стори й се, че принадлежи на Джийни.

Дори когато остана насаме, девойката можеше да мисли само за този смях, който не спираше да бучи в ушите й — квичене от невъздържана, доволна радост. То я прониза в сърцето като нож.

Мокра до кости, Фейт стоеше сама в стаята си и се чудеше къде са отишли сълзите й. Преди имаше сълзи — спомняше си ги, горещи и безпомощни. Сега плачът все едно беше изкоренен от душата й.

Мислеше си за смеха. Джийни се смееше. След това си спомни стереоскопичния образ на убитата жена и си я представи с лицето на камериерката.

Представи си как църквата гори с всички хора вътре. Видя се да стои отвън с пламтяща факла и да гледа как вратата подскача и се тресе, докато паството се опитва да излезе.

В стаята на Фейт имаше дълго огледало, покрито както подобава с креп.

Когато в дома има смърт, огледалата са гладни — беше й казала много отдавна бавачката й. — Ако не ги покриваме, те изсмукват душата на горкия мъртвец и я затварят в капан. А ако жив човек погледне в такова огледало, понякога може да види мъртвеца да го зяпа в отговор и той издърпва и него в смъртта.

В дома на мъртвия в огледалото може да се крие какво ли не. Да дебне да открадне душата ви.

Фейт вдигна ръка — крепът се оказа грапав и твърд под пръстите й. Смъкна го с едно дръпване.

На мъждивата светлина в стаята огледалото приличаше на позлатена врата. От другата страна на портала девойката видя млада вещица с очи като жестоки звезди. Измъкнали се на свобода кичури като влажни пипала се спускаха по раменете й. Дъждовна вода блестеше по бузите й. Простата й рокля с висока яка беше черна като бездна, като въглен пласт. Направо изсмукваше светлината от стаята.

Това ли беше Фейт, доброто момиче?

Защото момичето в огледалото беше способно на всичко. И беше всякаква, но не и добра, това поне си личеше от пръв поглед.

Не съм добра. Невидим звяр в главата на Фейт се измъкна на свобода и размаха черните си крила в небесата. Никой добър човек не би изпитвал онова, което буйства в мен. Аз съм зла, измамница съм и преливам от гняв. Не мога да бъда спасена!

Но освен това Фейт вече не се чувстваше в капан, нито безпомощна. Напротив — беше като свита за нападение змия.

Бележки

[1] Традицията на „немите“ оплаквачи възниква в Англия около 1600 г.; двойката неми играят ролята на защитници на починалия и го изпровождат до гроба.