Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (13)

13
Фалшив образ

Сега това беше дом на мъртвец. Всички завеси бяха спуснати.

Всички огледала — заметнати с тъмен плат — същински плътни клепачи, спуснати над всяко око.

Въздухът беше натежал — дотам, та Фейт имаше чувството, че цялата къща ще се продъни под земята. Говореше се приглушено, задавено и плачливо. Тропотът на стъпки беше престъпление.

И все пак цял следобед се стичаха посетители — пешком и на кон, пък било и в презрения дом на Съндърли. Защото в този дом имаше смърт, а смъртта е важна.

Една каруца дойде, натоварена с букети отрязани цветя. Майстор мина да покаже малка черна карета и две черни кончета. Мисис Велът бе пратена в града и се върна с шивачка и сандъци, препълнени с черен плат.

Погребението щеше да е на следващия ден, реши Мъртъл.

— Не е ли твърде скоро? — възрази вуйчо Майлс. — Мила моя, след няколко дни има кораб за сушата. Ако държим мъжа ти в зимника, можем да го върнем с нас в Кент и да се погрижим да го погребат в семейния парцел.

— Не — отвърна Мъртъл непоклатимо. — Ще го погребем тук на Вейн — и колкото по-бързо, толкова по-добре.

Отказваше да отлага повече.

Припряността изглеждаше недостойна, но беше просто поредната недостойна постъпка. Фейт направо не можеше да понася живите. Не търпеше студеното любопитство на слугите, нито мрънкането и свиването на рамене на вуйчо Майлс. Въпросите на Хауърд й късаха душата. А най-малко от всички бе способна да понася майка си.

Някой трябваше да поеме задължителното бдение и да седи до баща й. Фейт се оказа твърде ентусиазирана доброволка.

Измиха преподобния, облякоха го в най-хубавите му дрехи и го положиха на леглото в спалнята му. Човек дори би могъл да си представи, че е починал там — заобиколен от любимите си хора и с хубава книга в ръка. Беше лъжа, но носеше и определена утеха. Стаята се напълни с ароматизирани свещи и вази с цветя. Донякъде заприлича на светилище, нищо че Фейт знаеше, че цветята служат само да маскират неприятните миризми.

Разбира се, не за първи път оставаше насаме с мъртвец. Бе присъствала на повяхването на петима малки братя, всеки от тях стискал доверчиво с малката си ръчичка нейната. И всеки път бе изпълнявала дълга си да стои на стража над трупа по време на бдението. Някой трябваше да следи неотлъчно прясно починалия — просто в случай че в крайна сметка не се окаже съвсем мъртъв. Хубаво е тези неща да се знаят, преди човекът да бъде положен в гроба.

Сега обаче не можеше да се очаква пробуждане. Фейт беше наясно с това. Подсказваше го и смазващият покой, изпълнил стаята. Мъртвите хора кървят тишина.

На нощната масичка бе положена голямата черна семейна библия. Девойката много пъти бе преглеждала надрасканите на празните страници отзад раждания, смърт и бракове на рода. Братята й бяха записани с датите на смъртта си. А сега към имената щеше да бъде добавено и това на Еразмус Съндърли — поредният незначителен човешки живот, смазан като муха между грамадните страници.

Но поне на треперливата светлина на свещите бащата на Фейт вече не изглеждаше безпомощен, както когато лежеше на одеялото в библиотеката. Лицето му все едно беше издялано от мрамор, нетрепващо и непоколебимо. Беше се превърнал в свой собствен олтар.

На Фейт не й се напускаше този покой. Не искаше да изостави баща си. Не знаеше какво точно изпитва. Емоциите й бяха толкова мащабни и странни, че сякаш се намираха извън нея — огромен облак от подвижни елементи, които се сблъскваха пред очите й.

Самоубийство. Най-големият смъртен грях!

— Не го вярвам — каза тя на баща си. — Знам, че никога не би го сторил!

Но как би могла да вярва в каквото и да е? Колко тайни все пак криеше баща й? Ами ако бе взел отново загадъчния си опиат и се бе хвърлил към участта си в пристъп на предизвикана от наркотика меланхолия?

Фейт беше твърде уморена да мисли и твърде уморена да не размишлява. През цялото време се вкопчваше в онова, което знаеше и за което нямаше представа, и вцепенено разпръскваше парченцата, преди да успее да ги нареди.

Вече разбираше защо майка й е излъгала за мястото, на което намериха тялото. Счупен врат в оврага — това беше случайност, стъпка накриво в тъмното. В крайна сметка защо някой би се хвърлил в малка и гъсто обрасла цепнатина, когато наблизо се извисяваха канарите?

Но той не се нуждаеше дори от тях. Имаше си пистолет.

Фейт притисна юмруци към слепоочията си.

Имаше пистолет.

Спомни си как, докато бяха долу на плажа, баща й нервно и инстинктивно посяга към пистолета. Явно очакваше да го връхлети някаква опасност. А сега беше мъртъв.

Защо настояваше, че трябва да се върне от плаването с лодката в полунощ? И защо толкова упорито се мъчеше да скрие загадъчното растение?

Щом Фейт си припомни потайното им спускане с растението в ръчната количка, в мислите й заседна мъчителното усещане за нещо погрешно. Видя отново неясния образ на количката, както я беше зърнала сутринта, катурната настрани на разклона…

Но… изобщо не й е там мястото. С татко я оставихме до парника.

Неясната несигурност в мислите й започна да се съсирва и се втвърди в подозрение.

Мъглата започна да се вдига и Фейт отново тръгна на обиколка по следите си по пътеката. Да, наистина количката беше на разклона.

Може и нищо да не значи. Може Прайт да е станал рано и да я е преместил.

Но момичето продължи обиколката този път по пътеката, която водеше към върха на скалите. Изкачването беше трудно, на места се налагаше да криволичи между щръкнали зъбери. Изглежда, в дъждовно време оттук се оттичаше временно поточе.

Фейт стигна затревеното плато отгоре и вятърът изду наметалото й. Под себе си виждаше как плитките вълни прокарват пенестите си гребени като нокти по плажа. Право отдолу, на средата на скалата, махаше подканващо с клони дървото с черния ствол, уловило баща й.

Тук пътеката представляваше кална следа, прокарана в тревата. Фейт се наведе да я разгледа. Недалеч от ръба различаваше вдлъбнатина, отъпкана в калта. Можеше да е прокарана с пръчка или с ръба на подметка, но беше достатъчно широка да е оставена и от колелото на ръчна количка.

Когато девойката влезе в салона за гости, вуйчо Майлс вдигна поглед от книгата си и сбърченото му чело леко се отпусна.

— Как се справяш, Фейт?

Тя не успя да намери мил или весел отговор.

— Вуйчо Майлс… може ли да попитам нещо? Ти каза, че когато… когато моят баща бил прогонен от разкопките, някой му дал писмо.

— Да… — вуйчо Майлс вдигна със съжаление вежди и затвори книгата си. — Да, то го разстрои ужасно. Предполагам, никога няма да узнаем кой го е написал.

— Не беше ли подписано? — Интересът на Фейт се изостри до крайност.

— Явно не. Баща ти все повтаряше, че трябва да разбере кой е авторът. Внезапно всички му бяха станали врагове и не искаше и дума да чуе. Бен Крок намерил писмото в книжата за деня и му го предаде, но каза, че не знае нищо повече.

— А какво пишеше вътре?

— Баща ти не позволи никой да го види… — Вуйчо Майлс поклати глава. — По пътя към дома продължаваше да повтаря, че някой го шпионирал или го е предал, или пък чете дневника му. И когато стигнахме вкъщи… хвърли писмото в огъня.

— Ето те и теб, Фейт! — Мъртъл се беше усамотила с шивачката в салона за гости. — Има черна батистена рокля, която може и да ти стане, ако я разпорим и я преправят за твоя размер.

Фейт се втренчи в черната рокля, преметната през един стол. Поизносената яка и протритите лакти подсказваха, че тази дреха вече е скърбяла веднъж.

— Майко… може ли да поговорим?

— Разбира се — отвърна отсъстващо Мъртъл, без да вдига очи от мострената книга, на която се виждаха елегантни жени в дълги рокли от креп. Тя почука по една от рисунките и подаде книгата на шивачката.

— Ето тази, е модерната кройка. Не мога просто да захвърля полукринолина си. Сигурна ли сте, че няма да се получи с по-лъскава коприна? Непременно ли трябва да е лек и матов плат?

Крепът наистина имаше мъртвешко излъчване. Беше като купчина тънки нишки, груби и остри на допир. И сякаш всмукваше светлината.

Шивачката увери Мъртъл, че няма как да промени положението, и тя прие думите й с огромно недоволство.

— И всичко е толкова скъпо — промърмори под нос. — Но трябва да постъпваме както е редно. Мисис Велът, несъмнено на Вейн трябва да има някой със стар креп за продан?

— Мога да разпитам, мадам… но хората не обичат да го държат по къщите, щом свърши траурът. Лош късмет, така казват. Освен това, мадам, крепът не трае дълго. Лесно се цепи и изглежда овехтял, а и се разпада, ако го переш или го навали.

— Майко, моля те, трябва да поговорим на четири очи! — Фейт не можеше да потисне нетърпението си.

— Да, Фейт, да. Веднага щом ти вземат мерки.

Наложи се девойката да стои със стиснати зъби, докато я увият с вълна, туид и черни панделки и я обиколят с шивашкия метър. Принудена беше да слуша как майка й избира, дърдори и се пазари, люшка се между потрисаща екстравагантност и стряскаща суровост. Да, несъмнено се нуждаеше от черен шифонен чадър. Но не, стъклените бижута щяха да свършат работа наместо оникс. Да, щеше определено да й трябва боне с допълнителни панделки. Но не, на семейството нямаше да му е нужен цял нов гардероб в черно — можеха да пребоядисат и някои от старите си дрехи.

Най-сетне шивачката напусна стаята.

— Какво има, Фейт? — Мъртъл отдели няколко секунди да огледа дъщеря си. — Та ти си пребледняла! Ще помоля мисис Велът да ти донесе малко супа.

— Искам да поговорим за татко — за скалите…

На мига изражението на разсеян размисъл напусна лицето на Мъртъл. Тя бързо приближи вратата, отвори я и пак я затвори.

— Нито дума повече — каза тихо и твърдо.

— Но…

— Не ми говори за скалите — нито на мен, нито на някого другиго.

— Намерих следа на върха — настоя Фейт. — Мисля, че се е случило нещо ужасно…

— Няма значение! — избухна Мъртъл. Затвори очи и изпусна дълга въздишка, след това продължи с тих, но едва овладян глас. — Знам, че е трудно да го разбереш, но най-важното е как изглежда случилото се отстрани. Имаме си своя версия. И към нея ще се придържаме.

Фейт се вцепени от разочарование и отвращение. Защо изобщо се беше опитала да говори с майка си? Защо бе очаквала, че ще я е грижа?

Всъщност какво изобщо можеше да сподели с нея? Пистолетът, бързането на баща й да се върне в къщата до полунощ, настояването му да скрие загадъчното растение… не можеше да разкрие нищо, без да наруши доверието на баща си.

Докато Фейт излизаше от стаята, погледна през рамо и видя Мъртъл да пробва черно копринено шалче. В този момент мразеше майка си.

Късно следобед Клей пристигна с фотоапарата си, триножника и сандъче с шишенца с препарати. Синът му Пол се потеше подире му с наръч пана.

Бяха намислили да правят снимка за спомен — семеен портрет. Обичан баща, заобиколен от семейството си. Снимка, която да показват на приятели и роднини у дома, както и картичка за изпращане на близки познати.

Фейт си спомни как Пол Клей й показваше следсмъртни снимки в работилницата и чакаше реакцията й. Сега не показваше желание да срещне погледа й, а и тя не потърси неговия.

За снимката свалиха преподобния Еразмус Съндърли в салона, оправиха му дрехите и умело му сресаха косата, за да прикрият раната на слепоочието. Толкова време бе прекарал като център, около който се въртеше домакинството! На Фейт й се гадеше от гледката как го въртят и наместват като кукла на чаено парти. Но ето че преподобният седна гордо в голямото си кресло, отпуснал длан на страницата на разтворена библия.

Мъртъл кротко се намести до него в тапициран стол с права облегалка. Все още й шиеха вдовишката рокля, но се беше облякла колкото се може по-тъмно — в индигово и с черен шал. Изглеждаше много красива и печална и Фейт я мразеше заради самообладанието й. Хауърд клекна в краката на родителите си с дървеното си лъвче в ръце, за да се развлича. От него Фейт виждаше само сведената глава и уязвимата крива на изпънатата му шия. Челюстите на лъва трак-трак-тракаха безспир.

Девойката наредиха точно зад креслото на баща й. Позволи си да прокрадне ръка нагоре, така че да я отпусне на ръкава му, и усети лек прилив на утеха и солидарност при допира.

— Може ли да отстъпите крачка назад, мис? — Озова се зад нея Пол Клей, стиснал високо пано с широка основа и подобно на щипка разклонение отгоре.

Фейт с нежелание отстъпи и прекъсна допира до баща си. Усещаше как Пол събира полите й на една страна и после внимателно прикрепва щипките на паното отзад на раменете й.

Очите я смъдяха и тя мразеше Пол Клей — мразеше равния му и изпълнен с ледена любезност глас. Посегна зад главата си, напипа ръката му и го ощипа с все сили. Наум му нареждаше, предизвикваше го да изписка и да я унизи, но той не го стори. Когато тя го пусна и плъзна длан обратно до хълбока си, той се върна при баща си с неразгадаемо изражение.

— Паното ще ти помогне да стоиш неподвижно — обясни Клей.

Стой точно тук и не мърдай, инак ще развалиш снимката. Кажи това и само това, иначе ще развалиш историята.

Семейство Съндърли застина неподвижно, всички — втренчени в черното око на фотоапарата. Фейт си представи как съскат препаратите и образът й си прогаря път през стъкления негатив — незаличим и безсмъртен. Чудеше се дали ще се виждат сенките зад очите й — мислите, които кръжаха в главата й като прилепи в кула.

— Ето — каза Клей така нежно, все едно израждаше бебе на белия свят. — Готови сме.

След като той фиксира негатива, Мъртъл го повика и шепнешком си размениха няколко думи при камината. Фейт се опита да не подслушва, но не можа да се сдържи.

— … без никакви приятели на този остров съм и не знам какво бих сторила, ако не можех да разчитам на помощта ви!

Очите на майка й бяха ококорени и мили като на дете.

— Ако сте достатъчно умел да допълните снимката така, че очите му да изглеждат отворени, несъмнено можете да я промените и по друг начин? Раната на слепоочието му още се вижда малко. Дали можете да я скриете с боя?

И така снимката — лъжата за щастливото семейство — щеше да има положен отгоре допълнителен пласт измама, и то не един.

Фейт не можеше да го понесе. Напусна салона за гости тихо и припряно. Коридорът беше по-спокоен, по-студен и по-тъмен. И поне беше останала насаме.

След това обаче зад нея изскърца врата и тя се извърна, за да открие, че Пол Клей я е последвал. Стоеше си и не казваше нито дума — все тъй студен и с лице, безразлично като маска.

— Болеше ли, като те ощипах? — поинтересува се Фейт. Нещо не беше наред с дробовете й. При всяко вдишване усещаше боцкане и иглички. — Кажи ми, че те заболя!

Пол си пое дъх, после го задържа секунда-две, преди да заговори. Накрая каза:

— Снимката ще стане хубава. Изпълнена с достойнство. Не всичките ни клиенти… така да речем, той представлява добър…

— Добър какво? — Кръвта на Фейт кипеше като магма. — Добър труп?

— Защо бълваш огън и жулел по мен? — озъби се Пол в отговор и за първи път повиши глас. — Не съм го направил аз труп!

— Така ли? Е, все някой го е сторил.

Думите се изплъзнаха от устата й и дишането на Фейт изведнъж олекна и се облекчи.

Вече не вярваше, че баща й се е търкулнал от скалата в омаята на наркотика. Вместо това си представи незнаен непознат да се катери мъчително по пътеката с ръчната количка и да спира на самия връх, за да изсипе товара си през ръба. Тялото пада, блъска се в назъбеното чело на канарата и отскача от него, и накрая се заклещва на дървото. Подир това непознатият се отдалечава и изоставя количката на разклона.

— Всички го мразехте — всички на този мръсен, глупав, отвратителен остров. И някой от вас го е убил! — Фейт се извърна и изтърча по стълбите, понеже смъртта беше за предпочитане пред това Пол Клейтън да я види как плаче.

Не беше нещастен случай. Нито самоубийство. Беше убийство.