Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (17)

17
Пищов призракоубиец

Фейт се събуди от кошмар, в който беше погребана под руини, и откри, че е все още обезсилена и измъчвана от болки. Известно време просто си полежа в опит да разсъди защо гърбът, раменете и ръцете й са така сковани.

След това случилото се я заля като тъмна, студена вълна. Загубата, погребението, дневникът, допирът на листата на Дървото на лъжите до лицето й. Душата й прекара няколко секунди в студен, безпомощен полет в безтегловност, преди гневът й да разпери криле и отново да я закотви.

Фейт се пребори да се измъкне от леглото. Ръцете й тежаха като оловни и напъхването им в ръкавите на резервната траурна рокля се оказа болезнен процес. Мускулите й никога досега не бяха използвани истински и изказваха възмущението си.

Косата на девойката представляваше какофония от възли, изплетени от вятъра и солта. Тя я нападна с четката, за да възстанови поне част от гладкостта й и блясъка.

Накрая дръпна встрани завесата и надзърна навън. Поредният сив, бурен ден. Вятърът свиреше сред шубраците и рисуваше лъскави спирали в тревата, а дърветата размахваха корони като давещи се моряци.

На Фейт й предстоеше да разкрие убийство и да наплаши цял остров. Уплашените хора понякога правят грешки и денят беше чудесен за призрачни изпълнения.

Тя сграбчи висящото до леглото й синьо плетено шнурче за прислугата и го дръпна трикратно, продължително и премерено.

Представи си прислугата долу да зяпа смутено как на дъската със звънците камбанката за празната основна спалня се люлее и звъни — невъзможно явление! В течение на няколко минути не последва реакция. После Фейт чу несигурни стъпки да се качват по стълбището за прислугата и да минават по площадката. Коленичи до вратата на стаята си и притисна око към ключалката.

Джийни се въртеше ококорена пред стаята на преподобния и нервно кършеше сплетените си пръсти. Пред очите на Фейт стисна дръжката и влезе вътре. Момичето беше почти сигурно, че чу приглушено възклицание.

Скръц. Скръц. Плахи, предпазливи стъпки от вътрешността на стаята. После — изненадан възглас. Джийни изтърча на площадката развълнувана, стиснала в ръка червената плетена връв на шнура, и изчезна от поглед.

Фейт се усмихна хитро под съпровода на стъпките на камериерката, които отекваха по слугинското стълбище. Беше предположила, че някой ще дръпне пробно съмнителния шнур. Ако го беше оставила неотрязан, би зазвъняло звънчето за нейната стая и може би слугите щяха да се досетят каква е истината.

Притиснала ухо до стената, Фейт подслуша приглушен разговор някъде на слугинските стълби.

— Откъснала си го? — попита невярващо Прайт.

— Дръпнах съвсем лекичко! — възмути се Джийни с непокорен, но разтреперан глас. — Направо ми остана в ръката. В тази стая има толкова объркани работи…

Фейт погали шнура за звънчето — беше възлест и грапав. Съблазняваше се да го дръпне отново. Не, щеше да бъде прекалено рано и твърде скоро. Жертвите й имаха нужда от време да се чудят, да шепнат, да си разказват страховити истории.

Час по-късно, когато Джийни донесе подноса със закуската на Фейт и Хауърд в дневната детска, май беше изгубила обичайната си самоувереност. Чашите дрънчаха, докато оставяше подноса, и едва вдигна очи към Фейт, като се приведе в кратичък разстроен реверанс, преди да излезе. Каквото и да мислеше за загадъчния звънец, очевидно не подозираше свитата, срамежлива дъщеря на семейството.

На Фейт не й беше лесно да се съсредоточи върху закуската си на малката дървена маса редом с Хауърд.

Какво знаеше тя за убийството? Почти всеки на Вейн е могъл да стигне до Бул Коув в онази нощ. Баща й обаче говореше така, сякаш има уговорка за полунощ. Значи ставаше дума за човек, когото е искал да срещне, макар и не невъоръжен. Ако е очаквал опасност от страна на този враг обаче, тогава защо изобщо да се среща с него, да не говорим пък потайно и самичък посред нощ?

Оставаше и загадката с пистолета. Преподобният беше излязъл въоръжен, но по някаква причина все пак бе загинал. И когато донесоха тялото му, пистолетът липсваше в джоба.

— Смени ръцете, Хау — обади се Фейт автоматично, забелязала, че брат й пак е разменил местата на приборите.

— Не! — извика Хауърд във внезапен бунтовен пристъп. Беше зачервен, задъхан и с изражение на почти трескаво непокорство. Фейт виждаше, че не е спал добре, и отново я парна охлузването върху душата й, което не беше точно вина.

— Хауърд…

— Не, не, не, не! — писна братчето й по-силно и избута чинията си с такава сила, че почти събори закуската на Фейт в скута й.

Тя се опита да запази спокойствие, но собственият й гняв също припламна. Брат й си просеше внимание и я оставяше с усещането, че малките му, тромави пръстчета стържат по мозъка й.

— Дръж се прилично! — отряза тя, изгубила контрол. — Иначе ще ти сложа синята риза!

Зле преценена заплаха беше. Хауърд зяпна и миг по-късно ревна.

— Мрааазя те! — виеше той, а думите му бяха накъсани и смесени с ридания.

Целта на ризата не беше да се използва като уред за наказания. Хауърд обичаше да знае как работят нещата и имаше нужда да вярва, че светът е честен. За нещастие, светът не беше честен и всеки път, щом се сблъскаше с този факт, той напълно губеше контрол над себе си. Ако Фейт не стореше нищо, щеше да пищи, докато му се догади.

Не, светът не беше честен. Девойката скочи от стола си и обиколи стаята в търсене на удобен за сритване предмет.

Когато се обърна отново към Хауърд, той й се стори съвсем мъничък в миниатюрното си дървено столче. Нищо от случващото се не беше по негова вина. И имаше всички причини да се чувства нещастен.

Омилостивена, Фейт приклекна сред шумолящите си черни поли. Бръкна в сандъка с играчките на Хауърд и извади оттам кукления му театър.

Театърът беше с формата на кутия, сцената и лицевата му част бяха изящно изрисувани в червено, златно и зелено с кръстове, спирали и ангели. Предната рамка имаше цветни завеси и през тях се виждаше самата сцена с нарисувана перспектива, която се свиваше до късче синьо небе, хълмове и замък.

Фейт издърпа декора с пейзажа. Можеше да избира от още три — на единия се виждаха същите възвишения, озарени от луната, друг показваше сцена на закрито с картини по стената и канделабър, а имаше и фон със зелена сцена насред гората. Девойката се престори на погълната от заниманието си и постави на освободеното място нощния декор.

Хауърд спря да реве почти веднага. Приближи се и тежко тупна до сестра си с подвити крака. Той неизменно оставаше очарован от нейните „представления“.

— Искам Шута — заяви той. — И… Магьосника. И Дявола!

Актьорите бяха малки хартиени фигурки, залепени за тънки клечици, за да могат да се местят по сцената. Повечето бяха дело на Фейт — внимателно изрисувани, оцветени и изрязани.

Отстрани на сцената имаше процепи, така че тя да може да плъзга вътре фигурките през кулисите и да ги мести наляво-надясно. Не можеха да се движат напред и назад обаче. Това разочароваше Хауърд и няколко от клечките на куклите бяха счупени в резултат от недоволството му.

Днес както обикновено той искаше битки. Взе да пляска с ръце по коленете си:

— Шутът да се бие с Дявола!

Малкият шут в зелено и жълто се срази с червенорогия дявол от край до край. Днес Фейт остави Дявола да победи с много врясъци и обърна Шута по гръб, за да покаже, че е „мъртъв“. Както винаги, това предизвика смеха на Хауърд — според сестра му част от невъздържания изблик се дължеше на обзелия го ужас.

— Магьосникът да се бие с Дявола!

Дяволът се би с Магьосника, с Рицаря и с Моряка поред и ги уби всичките.

Хауърд се смееше твърде високо и твърде силно. Очите му бяха оцъклени и тревожни и не отклоняваше поглед от гримасничещия Дявол.

— Те стават отново… всичките заедно… и убиват Дявола!

— Но, Хауърд, те са мъртви… — Фейт млъкна. Вдигна малките хартиени трупове отново на краката им. Те се струпаха върху Дявола, който с вой се предаде и тупна по гръб. Последва тишина.

— Искам Мъдреца — заяви Хауърд тихо, както винаги правеше след битка.

Мъдрецът беше китаец с фуниеобразна шапка и дълги мустаци. Освен това страдаше от кривогледство, понеже Фейт го нарисува като доста по-малка и по-неумела с молива, но въпреки това беше любимец на братчето й.

Девойката го избута на сцената и изписука с висок, треперлив старчески глас:

— Я виж го ти, младия мистърчо Хауърд!

Хауърд се разсмя и присви колене. Смехът му беше пак така изплашен и възбуден, както когато героите „умираха“. По отдавнашна традиция Мъдрецът беше единствената кукла, достатъчно умна да надзърне извън сцената и да забележи, че момченцето го гледа.

— Имаш ли въпроси за мен днес? — попита Фейт с гласа на Мъдреца.

Брат й се поколеба, долепил език до бузата си. Стържеше с пръст по подметката на едната си обувка.

— Да — каза много тихо. — Мъртъв ли е Дяволът?

— О, да, съвсем мъртъв — увери го Мъдрецът.

През по-голямата част от шестте си години Хауърд търсеше Фейт да му бъде оракул, справочник и източник на всички истини. Вярваше на всичко, което тя му каже. Тази склонност обаче се променяше.

Момичетата не знаят нищо за плаването — казваше малчуганът понякога. Или: — Момичетата не знаят нищо за луната. В думите му липсваха злонамереност или жлъч, просто повтаряше някое сведение, отмъкнато от самоуверен моряк или от разговор на възрастни. Имаше неща, които момичетата не знаят, а Фейт беше момиче. Всеки път, когато Хауърд изречеше подобно нещо, то й идваше като удар под кръста, а царството на експертизата й се трошеше като река при ледоход.

Хауърд обаче без срам се консултираше все още с Мъдреца. Куклата не беше момиче и той знаеше всичко.

— А Дяволът ще се върне ли отново нощес? — устните на Хауърд вече трепереха. — Чух го в тъмното. Влезе в стаята на татко. Чух как му скърцаха зъбите.

Фейт затаи дъх за момент, цялата настръхнала. Мислеше си, че посред нощ се е промъквала из къщата незабелязано. Но Хауърд беше чул стъпките й. Беше я чул да реже шнура на звънеца със звук, напомнящ скърцане на зъби.

Хауърд говореше с всички. Невъздържан беше. Щеше да каже на прислугата за стъпките, които е чул, и за стържещите зъби. Как ли да му затвори устата?

От друга страна, може и да не се налагаше да му я затваря.

— Откъде разбра, че е Дяволът? — попита Фейт-Мъдреца. — Да не би да имаше странни, отекващи стъпки?

Хауърд взе да човърка подметката си и се намръщи. След това отново засия и кимна.

— И след него се разгръщаше завеса от студ? — продължи Фейт-Мъдреца.

Брат й отново се поколеба, после потрепери и пак кимна. Всъщност не се преструваше изцяло, както Фейт знаеше много добре. Вече вярваше, че е чул необичайно ехо и е забелязал непривичен студ.

— О, тогава сигурно е бил само призрак! — отбеляза Мъдрецът весело.

Хауърд не изглеждаше успокоен.

— Да не би… да е… защото стъпих на гроба?

— Не, не… надали теб ще е търсил, господарю Хауърд! Призраците не преследват добрите малки момченца, които си казват молитвите и преписват от Светото писание с дясната си ръка! Те гонят само лошите хора… — Фейт нямаше желание да го стряска.

Хауърд задъвка кокалчето на единия си пръст и целия го окъпа в слюнка. Не изглеждаше никак успокоен.

— Но… ако съм… бил лош… и призракът се върне — настоя той, — мога ли да го застрелям?

Мислите на момичето се върнаха към образа на баща й на плажа и как се стряскаше от сенки и посягаше към скрития си пистолет. Оръжието липсваше в джоба му, когато донесоха тялото. Може просто да беше изпаднало, когато са го хвърлили от скалите… но ако го намереше някъде другаде, то това щеше да й подскаже къде в действителност е бил повален преподобният.

Нова идея се роди в ума на Фейт. Тя си представи пистолета на баща си, удобно легнал в дланта й, със затоплена от пръстите й дръжка от слонова кост. Не можеше да види убиеца на баща си — в мислите й врагът беше бездна с форма на човек, кипнал буреносен облак, припукващ от злодейство. Но се видя как прицелва пистолета към главата на тъмния враг и натиска спусъка…

— Да, господарю Хауърд — изхъхри с гласа на Мъдреца. — Но за тази работа ти трябва специален пищов призракоубиец точно както за слонове ти трябва пушка за слон… — Малкият картонен силует се залюля и се приведе заговорнически. — Защо не помолиш тази твоя мързелива сестра да те изведе на разходка и да видим дали можеш да си намериш пушкало?

Десет минути по-късно Фейт заведе Хауърд на долния етаж в новите му черни дрехи и откри къщата смълчана. Вуйчо Майлс беше тръгнал рано да посети Лембант, а Мъртъл още пазеше стаята, беше неразположена.

— Довиждане, мисис Велът — обади се Хауърд любезно, докато Фейт го преведе покрай салона за гости. — Отивам да си търся пищов, с който да гръмна призрака!

Мисис Велът, която поливаше цветята, трепна и разля вода по покривката. Джийни, коленичила пред огнището, с дрънчене изтърва лопатката за пепел и я разсипа.

— Хауърд! — скара се Фейт и хвърли на икономката притеснен, извинителен поглед. С висок шепот додаде: — Много съжалявам, мисис Велът. Не знам откъде му хрумват на Хауърд такива идеи!

— Ама наистина има призрак — обяви Хауърд с ясен като камбанка глас. — Чух го да обикаля снощи…

— Защо не излезем да се поразходим? — прекъсна го бързо Фейт, хвана го за ръката и го изведе навън през предната врата. Успя да не се усмихне злостно, когато зад гърба им се разнесе трескав шепот.

Тя знаеше, че ако искаш да накараш някого да повярва в нещо, няма смисъл да му го тикаш в очите. Далеч по-добре е да го намекнеш, да го покажеш за миг, да дадеш възможност жертвите ти да опитат някоя трохичка, и след това да им го измъкнеш изпод носа. Колкото по-бързо бягаш, толкова по-старателно ще те гонят и е по-вероятно да повярват на спечелената с труд информация, когато я докопат.

— Хайде да идем на плажа и да го претърсим, става ли?

Докато вървяха по пътеката, Фейт си отваряше очите на четири за проблясък на метал или слонова кост във високата трева — просто в случай че пистолетът е изпаднал от джоба на баща й, докато са го носили обратно към къщата. Не видя в разлюляната трева нищо освен пурпурните главички на кимащите магарешки тръни.

На плажа Хауърд се втурна да се катери по канарите и скалите и съперничеше на чайките с крясъците си. Не се държеше като образец на траура, но Фейт смяташе, че го разбира. Брат й бе нагазил в бездната на чувства, които му бяха напълно непонятни, и знаеше само един начин да се отърси от тях — да им избяга с викове.

Фейт претърси между канарите — първо право под кривото дърво, където бе висял баща й, след това в по-широк диаметър, надзърташе в цепнатини и преравяше чакъла с пръсти. Пистолетът можеше да отскочи само на определено разстояние и не повече.

— Не мога да го намеря! — извика Хауърд.

— Не — каза Фейт замислено. — Не смятам, че е тук.

Ако баща й не беше изгубил пистолета по време на падането, тогава къде? Може би когато е бил нападнат? Истинското местопрестъпление трябваше да е наблизо. Дори с ръчна количка пренасянето на тялото ще да е било трудоемко и изтощително.

На връщане към къщата Фейт се отби в гористия овраг. От време на време невидими птици нарушаваха напрегнатия покой с изпърхване на крила или изврякваха резливите си въпроси към синьото небе. Папрати галеха нежно полите на девойката.

След десетина минути търсене Фейт се предаде. В шубраците можеха да се крият и десетина пистолета и тя никога да не ги открие.

Точно когато си тръгваха, се озоваха на поляна, където изумруденозеленият мъх беше дебел като козина. Хауърд остана очарован и взе да забива пети в него и със смях да го чупи на буци, за да оголи тъмната пръст отгоре.

— Фейт, виж! — крещеше той, докато мачкаше и късаше с обувки зеленината. — Шляп!

Нещо привлече погледа на Фейт — тясна ивица черно на фона на мъха. Тя се приближи и се наведе да погледне.

— Фейт! — извика от известно разстояние Хауърд. — Фейт, виж! Само погледни! — малките му подметки топуркаха и скърцаха, и се приближаваха все повече. — Изобщо не гледаш. Фейт! Фейт!

Тъмната ивица не се оказа сянка. Беше вдлъбнатина. Девойката се пресегна и плъзна облечените си в ръкавица пръсти по тясната следа.

— Шляп! — Хауърд удари с малкото си краче върху следата, изтри я и за малко да сплеска пръстите на сестра си.

— Хауърд! — Фейт скочи на крака. Малчуганът засия срещу нея и за момент й се прииска да го нашляпа заради грейналото му личице.

Хауърд забеляза изражението й, усмивката му трепна и угасна до нацупване с издадена долна устна. Той се възмути:

— На теб говорех! Не погледна, когато ти казах!

Фейт се извърна, прехапа силно устна и се пребори да се вземе в ръце. Щетата беше нанесена — и то съвсем невинно.

— Няма значение — насили се да каже тя. — Всичко е наред!

Излязоха от оврага, по пътя Хауърд сечеше папратта с пръчка и Фейт се стараеше да преглътне разочарованието си.

Следата съществуваше — беше я видяла! Тесен канал точно колкото да бъде оставен от колелото на ръчна количка. А сега я нямаше!

Майката на Фейт се оказа права в крайна сметка. Преподобният Еразмус Съндърли бе срещнал съдбата си в оврага.

Когато се върнаха в къщата, Джийни стоеше в готовност да вземе шапката и наметалото на Фейт.

— Фейт, искам да търся призрака! — обяви Хауърд.

— О, мастър Хауърд, ще изтощите госпожица Фейт — възкликна Джийни. — Мис, изглеждате уморена и още не сте се възстановили. Защо не ми позволите да погледам малко мастър Хауърд? — Въпреки любезните думи тонът й бе нахално настоятелен и вече бе хванала момченцето за ръката. Джийни прекрачваше границата и си го знаеше, но излъчваше решителната увереност на силна личност, която се сблъсква с по-слаба.

И Фейт изигра ролята си. Престори се на объркана и смутена, но твърде срамежлива да възрази, докато камериерката отвежда брат й. Щом те двамата завиха зад ъгъла, чу прислужницата да шепне:

— А сега ми разкажи за призрака си!

Фейт се постара да остане сериозна. Беше напълнила Хауърд с лъжите си като малък Троянски кон и сега тъкмо го вкарваха в лагера на враговете.

 

 

В един следобед калайджия спря каруцата си от задната страна на къщата. Изглеждаше познат на Прайт и Джийни, които излязоха да си побъбрят с него.

Приклекнала в градинското си скривалище на покрива, Фейт ги следеше, невидима зад завесата от бръшлян на перилата.

— Не се безпокой за старата Велът — заяви Джийни. — Няма да се върне от следобедната си разходка твърде скоро. Едно и също всеки ден. Разправя, че инспектирала имението да види дали всичко е наред. Според мен отива някъде на спокойствие да попуши.

Разнесе се смях.

— Та… шнурът просто се скъса?

— Мисис Велът казва, че било заради плъховете в стените, които гризат жиците — обясни Прайт. — Е, туй си е яко, силно дръпване като за плъх. Ако порасне още малко туй зверище, и може в каруца да го впрягаме.

— И това не е всичко — настойчиво се върна към темата Джийни. — Човек направо го надушва в къщата, все едно току-що е минал покрай теб. Пък и тука е студено като в гроб. И всякакви вещи се местят, права ли съм?

— От парника липсва цяла саксия — съгласи се Прайт.

Междувременно Фейт научаваше интересни факти за призраците. Те бяха като лавините — търкулнат ли се веднъж, и легендата им расте без твоя помощ.

— Нищо изненадващо според мен — Джийни погледна предпазливо прозорците на горния етаж на къщата. — Той си тури край на живота, горкият прокълнат негодник. Нищо чудно, че не почива в мир — с такъв смъртен грях на душата.

Фейт не успя да чуе целия отговор на калайджията — долови само репликата „в палтото на плашилото“. Той сръчка Джийни, която се изсмя толкова силно, че се наложи да прикрие устата си с ръка.

Девойката отново се скри в къщата, кипнала от отмъстителни мисли. Поне в момента вътре нямаше никого от прислугата. Втори път подобна възможност можеше и да не й се отвори.

В библиотеката прерови витрините с препарираните експонати на баща си. Черния лешояд, лъскавия гарван и крещящия папагал нареди на бюрото, та всеки, който влезе, да се сблъска с трите зейнали човки с черни езици и шестте студени стъклени очи.

Повечето часовници отново бяха пуснати в движение. Спря всеки по реда на преминаването си. Мъртвецът бе напуснал дома, но не почиваше в мир. Никой нямаше право да се чувства в безопасност или да допусне животът да се задвижи отново.

На плочата на камината в салона за гости остави препариран гущер, скрит зад свещ и приклекнал сред гънките креп.

На вратата за стълбището на слугите Фейт се поколеба. Всеки път, когато нарушаваше правилата, преживяваше мига на разчупване на печата и прекрачване на прага. Този път обаче я изпълваше по-съществено вълнение. Пристъпваше в забранен свят, за който обикновено се налагаше да се преструва, че не съществува.

Фейт отвори вратата. Стълбите отвъд бяха далеч по-простички, по-тесни и по-стръмни от главното стълбище и бяха осветени само от малки прозорци. Нямаше перила. Изкачи ги с най-високата скорост, за която събра смелост — наясно, че всеки момент слугите могат да се върнат в къщата.

Горната площадка гледаше към дълга, мъждиво осветена стая с висока стена от дясната страна и наклонен таван, който отляво стигаше на няколко фута над пода. Очевидно таванското помещение беше разделено на две стаи. През врата отдясно Фейт надзърна във външната стая, в която имаше малко легло, зелен килим и симпатично, но очукано скринче. Момичето предположи, че това е стаята на икономката.

Откъм вратата на втората стая имаше просто легло. До него бяха строени масивни ботуши и Фейт реши, че принадлежат на Прайт.

Плътна завеса скриваше от погледа й вътрешната половина от стаята и изпълняваше ролята на подвижна стена. Фейт пристъпи навътре и дръпна завесата. Зад нея откри още едно обикновено легло, което можеше да принадлежи само на Джийни.

Оскъдното обзавеждане стресна Фейт. Тя пристъпи към леглото на камериерката и се загледа в малките съкровища, напъхани в кутията под него и разпилени на съседната полица. Дървен гребен, шивашка гъба, намотана панделка и муселинена торба с избродиран монограм „Дж. Б.“. Докосна торбата и се почувства като крадец — допирът до кадифе или сатен никога не бе пробуждал такива мисли у нея.

Девойката беше подготвена да прояви жестокост. Не очакваше обаче да се почувства престъпник.

После обаче си спомни как Джийни се хилеше, когато отказаха да погребат бащата на Фейт, и как се смя на унижението и нещастието на Мъртъл. От джоба си извади предмета, взет от един от сандъците на баща й. Беше жълт като пергамент, гладък и студен. Изтрака като игли за плетене, когато го обърна.

Фейт внимателно намести котешкия череп в леглото на Джийни, след това приглади одеялото на мястото му. Докато се промъкваше обратно надолу по стълбите, не спираше да мисли за него — как се взира с празните си очни орбити в мрака на малката си платнена пещера.