Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (20)

20
Опасен чар

Пол Клей не й беше приятел. Той обаче снабди Фейт с безценен поглед към обитателите на острова и с един важен факт. Лъжата й се беше вкоренила.

Всички на Вейн вече говореха за призрака на преподобния. Достатъчно ли беше? Дали на Дървото на лъжите се наливаше плод? Фейт се канеше да посети морската пещера отново. Трябваше да види Дървото и да провери дали не си губи времето с него.

Този път обаче щеше да се подготви както следва.

След като се уедини в стаята си под претекст, че й се вие свят, тя извади отново записките на баща си, за да ги проучи по-подробно. Срамуваше се от спомена за първата си среща с растението. Беше му се кланяла като пред олтар и му бе шепнала като на изповедник. Шокиращо лишени от научен подход действия.

Строго си напомни, че е учен. Учените не се поддават на изумление и суеверия. Учените задават въпроси и им отговарят чрез наблюдения и логика.

Растението нямаше уши. Как би могло да разбере изречените лъжи? Нямаше ум. Как проумяваше световните тайни? Идваше от екзотични земи, от къде на къде ще знае кралския английски? Как в някакъв си плод можеш да заключиш тайни и как е възможно знанието да бъде приемано през устата?

Фейт трябваше да узнае дали баща й не е грешил за Дървото на лъжите. А ако е бил прав — тогава тези въпроси се нуждаеха от отговори. „Магически“ не беше отговор, а извинение за избягването на търсенето му.

Фейт разлисти плътно изписаните страници на дневника и се зае да дешифрира бележките и коментарите на баща си.

Голяма загадка — способността на растението да живее, расте и пречиства въздуха без добротворното излъчване на слънцето. Енергията трябва да идва от друг източник, за да изпълнява необходимите химически процеси.

Топлина, погълната от въздуха? Невероятно, понеже растението видимо процъфтява в студена, влажна среда. Насекомоядно като мухоловките? Ако то е пещерен обитател, то силната му миризма може да убеждава изгубени твари, че изходът към външния свят е наблизо. Не са забелязани обаче хищнически набези, макар че плячката може да е невероятно ситна и носена от въздушните течения. Възможно ли е насекомите да залепват за изобилния сок?

Фейт си спомни лепкавата влага, покрила пръстите й при допира до растението, и внезапно й се прииска да си измие ръцете.

Нова теория: растението може да е симбионт. Остава спящо, докато не установи физическа връзка с интелигентен член на друг вид, след което е в състояние да се подхранва благодарение на потока невидими енергии — до голяма степен като онези, описани във вече отхвърлените теории за животинския магнетизъм. Възможно ли е лъжите да доставят хранителните вещества посредством вълнения в магнитния флуид? Възможно ли е консумирането на плода да засилва връзката и така да предизвиква криза и случай на прояснено зрение?

Фейт смътно си спомняше, че е чела за животински магнетизъм в библиотеката на баща си в епископалния дом. Според тази стара теория живите същества пребиваваха в нещо като невидима духовна супа, чиито течения минават през всяко едно животно и човек и ги свързват. Запушването на енергийния приток те разболява. Ако се научиш да канализираш и насочваш енергията, ще си способен да влияеш на други същества, понякога и да ги лекуваш. Ако всичките ти защити паднат, потъваш в транс, наречен „криза“, и се смята, че понякога в такъв момент си способен да виждаш през плътни предмети. Фейт никога не беше чувала растения да генерират животински магнетизъм, но Дървото не беше обикновено растение.

Може би напразно търся разумно обяснение. Чудил съм се дали Дървото не датира от най-дълбоката древност и лишените му от светлина листа, безполезни цветове и безсеменни плодове не са сувенири от днес изгубените по-щастливи времена.

От тези последни слова на Фейт й стана неудобно. Те намекваха за необяснимото и връщаха спомена за шепнещата пещера. Усети подмолен страх, че мостът на науката може да я подведе и да стигне до неочакван край, като остави само капка в тъмните и потайни води на неизвестността…

Не биваше да се поддава на суеверия. Щеше да позволи да я управлява разумът, не страховете й.

Фейт на пръсти отиде в стаята на баща си, сравнително сигурна, че вече е слабо вероятно някой да я подири в покоите на „призрака“. Там издири бащиния си изследователски комплект. Съдържаше малкия му бронзов полеви микроскоп, плътно затварящи се буркани за насекоми, тенекиена кутия за ботанически образци, бутилки с различни киселини за проучване на камъни, малък компас и високомер, гониометър^[1] и пергел. В отделен калъф бе отредено мястото за пистолета на преподобния и имаше също оловни гилзи, торбичка с медни капачки за патрони, ключ за разглобяване и малка торбичка с барут. Девойката се снабди и с малка метална линийка, очукан джобен часовник и сгъваемо ножче.

Отливът беше един час по-късно, отколкото преди два дни. Фейт постигна компромис със светлината и вълните, като излезе малко по-късно от предишния път, но не цял час, защото не смееше да плава в пълен мрак.

В здрача се измъкна от къщата в съсипаните си траурни дрехи, изтича между пристройките и забърза по пътеката към плажа.

Течението се оказа по-силно, отколкото при предишното плаване на Фейт, но сега й помагаше. Измъчените й мускули му благодаряха при всяко завъртане на веслата.

Странният тътен на разбиващите се вълни, отекващ в скалите, я приветства като гърления лай на куче пазач, забелязало познат гостенин. Този път силната вълна, която вкара лодката й във входа на пещерата, я изпълни с белопенна възбуда вместо със страх.

Фейт върза лодката и се изкатери до пещерата на Дървото на лъжите, като внимаваше да не клати фенера или сандъчето с полевия комплект. Разбриданите шевове на раменете й позволяваха да движи по-свободно ръце и правеха катеренето по-лесно.

Преди да стигне пещерата с Дървото, тя спря да увие шала си около фенера. Твърде много светлина би наранила растението, но баща й беше успял да го скицира, следователно все беше в състояние да понася някаква светлина. Под шала сиянието на фенера стана далеч по-приглушено — стигаше колкото да си освети пътя.

Щом Фейт влезе в пещерата, стори й се, че чува вълна от приветствени въздишки — гостоприемно шушукане. Едва различаваше очертанията на Дървото: могилка от чернота, която й се стори по-голяма от предишния път.

— Върнах се — прошепна на домакина си Фейт и си прехапа езика. Пак си приказваше с ботанически образци.

Приближи се и щом очите й привикнаха с мрака, стана ясно, че не се самозаблуждава. Разликата в размера не се дължеше на игра на сенки. Растението беше пораснало.

Когато девойката опипа наоколо, стана ясно, че четинестите му, подобни на лозовите, ластари сега са се разпълзели отвъд рамките на саксията. Фейт проследи с пръсти как се разгръщат по каменния корниз като пипала на октопод, имаше дори провиснали от ръба към пода на самата пещера. Под листата основното стебло вървеше дебело и вече втвърдено, сякаш беше доста старо.

— Това е невъзможно — прошепна момичето. Не беше виждала растение да нараства толкова бързо, да не говорим без светлина. — Това… не се подчинява на природните закони.

Казаното прозвуча абсурдно дори и на нея самата. Нима очакваше растението да се извини и послушно да стане рационално?

Преглътна и извади сгъваемото ножче на баща си.

— Съжалявам — прошепна, — но съм дошла да те проуча.

Фейт се захвана със задачата си под съпровода на тихата какофония на ревящи вълни и каменни въздишки. Светлината не стигаше да направи измервания с линийката и пергела, но успя да вземе натривки от жилките на листата с помощта на молив и хартия. Отряза проби от раздвоените листа и ластарите, отчопли парченца от кората, изстърга и мехурче бликнал сок. Всеки образец слагаше в отделен буркан. Заниманието беше досадно и тя имаше чувството, че подрязва ноктите на дракон. Дори размаха компаса около Дървото, присвила очи срещу циферблата, за да провери за наличие на магнитни полета.

И през цялото време, докато прокарваше пръсти през листата, търсеше цвят, пъпка, каквото и да е. На скиците на баща й цветовете бяха бели, така че се надяваше да ги забележи дори в тъмното. Огледа растението от всички страни — първоначално бавно и методично, а после с нарастващо отчаяние.

Нямаше плод. Може би никога нямаше и да има. Може самото Дърво на лъжите да беше лъжа.

Фейт се почувства смазана — пълна глупачка. Едва сега осъзна колко уверена е била, че растението не може да я предаде и че все ще намери нещо.

И тогава точно когато отчаяно потупа листака за последен път, нещо малко и обло падна от един ластар. Отскочи от ръба на саксията, кацна в полите на момичето и се търколи по склона от плат.

Фейт изписка панически. Посегна към предмета и съумя светкавично да го сграбчи. Изпъшка тежко. Ако плодът беше отскочил в мрака, вероятно никога повече нямаше да го намери.

Дървото все пак не я беше подвело. Малкият плод се оказа с диаметър едва половин инч и беше обвит в кремави на цвят, тънки като хартия люспи, които приличаха на изсъхнали останки от цветче. Беше съвършено объл и с текстура на лимонова кора, тъмен на цвят и нашарен с по-светли ивици.

Фейт можеше само да се надява, че плодът е узрял. Надали би могла да го закачи обратно на Дървото.

Поколеба се. Съблазнително беше да отнесе плода обратно в стаята си, така че да може да го изяде в относителна безопасност. В Бул Коув обаче рискуваше да я спипат по време на транса с пожълтели очи. Тук поне разполагаше с уединение.

Беше взела решението. Щеше да изяде плода тук и сега, в пещерата.

Наблюденията трябваше да бъдат пълни и методични — включително над собствените й реакции.

Фейт си намери „седалка“ на входа на пещерата, където беше привързана лодката. Тук можеше да се облегне с гръб към каменна колона, където сталагмит и сталактит се бяха слели в едно цяло. Свали покривалото на фенера, за да си осигури повече светлина. Малкото си ръчно огледалце облегна на един ръб, така че да вижда отражението на собственото си лице. С помощта на стария джобен часовник провери пулса си. Беше ускорен и Фейт осъзна, че се страхува.

Седна и се върза за каменната колона с помощта на влажно въже от лодката. Не знаеше моряшки възли, но се надяваше, че и този ще стигне да я спре да не нагази в морето, докато е упоена.

Отбеляза си колко е часът според часовника. Остави тефтерчето си и писалките на каменния корниз недалече от себе си. След това взе ножа и много внимателно сряза лъжовния плод на две.

Студеният аромат дотолкова се усили, че я накара да направи гримаса. Смъдеше й на очите и тя запримигва, докато вдигаше плода, за да го разгледа по-добре. Месото му беше съставено от дузини малки, пълни със сок клетки — като на лимон, но наситено, плътно червени.

Струйка сок потече по ръката на Фейт и тя инстинктивно поднесе длан към устата си и я облиза. Вкусът се оказа отрезвяващо горчив като на сок от червеи^[2] и гнили лешници. Езикът й изтръпна. По цялата й уста плъзнаха иглички и пощипвания.

Фейт не даде на решителността си шанс да се разсее. С палец изцеди червеното месо на плода от кората. То се отлепи, повлякло гумени бели нишки като паяжина. Оставаше само момичето да събере сили и да го набута в устата си.

Вкуси горчив лед и гърлото й се сви. Затисна устата си с две ръце и някак успя да не се задави и да не изплюе плода отново. Пребори се да преглътне и в първия момент пулпата се превърна в залепнало за основата на езика й кисело топче. След това Фейт го прекара надолу разтреперана и разкривила лице.

Това беше. Ето че изяде плода. Вече беше твърде късно да се отказва. Почти веднага я обладаха всевъзможни страхове.

Усещаше прохладното пързаляне на месото на плода в гърлото си, след това из гърдите й започна да се разгръща гъделичкащо вцепенение. Девойката се стараеше да диша плитко и всеки път й беше малко по-трудно да си поеме въздух. Имаше чувството, че невидима ръка затяга връзките на корсета й по малко при всяко вдишване и й спира дъха.

Сред тътена в ушите си едва разпозна собственото си сърцебиене: туп-туп-туп, все едно слугата изтупва килим. Езикът и гърлото на Фейт бяха пресъхнали като пергамент. Право пред очите й цветовете се усилваха, потъмняваха и се завихряха. Представи си, че светът е гоблен и гледа как го ядат черни бръмбари.

Намираше се в тунел, търчеше все по-бързо надолу в мрака, а междувременно грамадни черни колела се въртяха, трополяха от двете й страни и светът трепереше от разтърсващо земетресение…

Фейт се бореше с все сили — бореше се с мрака и тътена, с безпомощното надигане и пропадане и ужасът й доливаше сили. Бореше се да запази светлината, ума си, контрола и се разпищя наум, когато усети как всичко това изчезва като повехнали листенца…

… и накрая не остана нищо, дори паника. Изпълваше я само дълбок и безмълвен страх до мозъка на костите, който прииждаше като буря, твърде странен и силен за нея, за да го изпита в цялост.

Фейт вървеше през нощна гора. Дърветата бяха чисто бели и стърчаха високо над главата й, където чезнеха в синкавочерния мрак. Нямаше вятър, но въпреки това снежнобелите дървета потръпваха и шептяха.

Вдигна ръка да избута настрани сноп провиснали ниско листа и връхчетата на пръстите й докоснаха хартия. Дърветата бяха плоски и бледи. Щръкнали по тях иглички галеха кожата й, а сетне я порязваха хартиено, лукаво и жестоко.

Не беше сама.

До Фейт вървеше смътно познат човек. Шубраците хрупаха под тежките му ботуши. Миг по-късно се разнесе приглушено възклицание, което тя разпозна.

— Вуйчо Майлс — каза на глас. — Вуйчо Майлс, защо си тук?

— Всичко е за добро — разнесе се отговорът. — За най-доброто!

Гласът му звучеше странно. Беше завален и безизразен като на сомнамбул.

— Това място ми е познато! — От нарастващото свойско чувство обаче сърцето на Фейт натежа, вместо да се успокои. — Тук не ни е мястото! Защо си ни довел?

С ъгълчето на очите си успяваше да различи сливовото на цвят палто на вуйчо си. Лунната светлина се сипеше неравномерно и той ту се виждаше, ту изчезваше.

— Те ми обещаха… — промърмори вуйчо Майлс.

— Кой? И какво ти обещаха? — Фейт се обърна да погледне вуйчо си и откри, че почти не го вижда. Той беше плосък, съвършено плосък и отстрани се забелязваше само тънкият му хартиен ръб.

— Членовете на Кралската академия ми се надсмиваха — простена сплесканият силует. — Чувах ги. В клубовете. Горкият Майлс — никога няма да се подпише под статия, да изнесе лекция, да кръсти вид. Следва зет си по петите като куче. Трябваше да го доведа тук. Те ме помолиха…

— Какво имаш предвид? — В плен на напрежението, Фейт сграбчи ръката на вуйчо си и го дръпна, за да го обърне с лице към себе си.

Очите му бяха неравни петна индигово мастило, устата — размазано петно. Несигурната лунна светлина блещукаше по дебелите му като кренвирши ръце и грубите спирали, които осейваха елека му. От глава до пети беше детска рисунка — но такава, която присви петната на мястото на очите си и се наведе напред да се вгледа в лицето на Фейт.

— Искаха Еразмус… — рече мастилената уста, като се свиваше и раздуваше. — Винаги само Еразмус са искали…

— Кой? Кого имаш предвид? — Фейт стисна ръката на вуйчо си още по-силно и за свой ужас я усети да се мачка в хватката й. Пусна я и отстъпи назад, но вуйчо й издаваше пронизително съскане. Дългите му, хартиени пръсти посегнаха към нея, сега едната длан беше деформирана и нагъната.

— Кажи ми! — викна Фейт в гняв, породен от ужаса. Удари Майлс по ръката и я откъсна от рамото. Хартиената глава се стрелна към нея и тя замахна, разкъса голяма дупка през едното око и надолу през бузата.

— Все Еразмус… — съскаше вуйчо й. — Ето, доведох им го.

Беше така страховит и толкова деформиран се олюляваше пред нея, че Фейт го заудря отново и отново, късаше го, дереше и цепеше. Парчета от вуйчо Майлс се понесоха във въздуха като снежинки и конфети. Най-сетне остана само хартиена уста, която трепкаше като пеперуда и продължаваше да оформя унесени, монотонни слова. Фейт я стисна между пръстите си, защипа я жестоко и я разтегна почти до точка на скъсване.

— Какво си направил? — настоя.

— Обещаха ми, че ще мога да взема участие в разкопките — простена устата. — Името ми ще се появи редом с техните. Признание — най-сетне! Но само ако успея да убедя и Еразмус да дойде. Той вече беше отказал поканата им. Трудно беше да го убедя… но последва скандалът. Видях възможността си. Вейн е моят шанс!

— Използвал си ни! — възмути се Фейт. — Довел си ни тук, за да се възползваш от нас. Искал си само да участваш в разкопките! Защо им беше нужен баща ми? Защо?

Само че дърпаше твърде силно гримасничещата уста и тя се скъса.

Девойката отчаяно се заозърта наоколо и зърна в далечината други познати очертания. Видът на новопоявилия се я изпълни с гореща, буйна мъка и в първия момент не можа да си спомни защо.

— Татко! — извика и се втурна през хартиената гора след отдалечаващия се силует.

Еразмус обаче крачеше по-бързо, отколкото можеше да тича Фейт. Направо се рееше и й остави странното усещане, че краката му не мърдат.

— Татко, чакай ме! Нещо не е наред! Изобщо не бива да сме тук!

На Фейт й се стори, че той забави ход. Може би дори щеше да се обърне? Нищо подобно. Вместо това в листака над нея настъпи хаос, разпиляха се хартиени клони и грамадна, тъмна ръка се пресегна надолу в гората.

Фейт изпищя предупредително. Писъкът продължаваше и не спираше, въпреки че вече не й беше останал дъх, с който да вика. Главата на баща й остана смачкана между гигантски показалец и палец. За миг го видя да се олюлява, половината му лице беше ужасна каша. След това ръката сви юмрук и го изтегли нагоре и извън полезрението й.

— Не! — Фейт се втурна напред. — Върни го! — и после, докато отгоре се разнасяше ехото на разкъсвана хартия, продължи да крещи: — Ще те убия! Ще те убия!

Последва пауза. Вирнала нагоре глава, Фейт едва различаваше сред листака на дърветата огромен тъмен силует, очертан на фона на обсипаното със звезди небе. Над нея короните шумоляха, клоните припукваха и мърдаха. Сухи бели листа се посипаха върху вирнатото й нагоре лице. Ръката отново се спускаше…

Тогава — и едва тогава — черен ужас обзе девойката. Тя погледна надолу и за първи път видя ясно собственото си тяло — накъсаните очертания на детската рокля, прошарени с диви черни драскулки. Беше хартиена. Можеха да я скъсат на две с лекота. Беше направила ужасна грешка.

Просна се на тъмната земя и изпълзя под белите шубраци с тихо скимтене, понеже се мачкаше и малко се прокъсваше. Остана там, по-неподвижна от труп, докато грамадната ръка сляпо опипваше из гората. Търсеше източника на изкрещяната заплаха. Търсеше нея.

Секундите се разтягаха до точката на скъсване. Сърцебиенето на Фейт сякаш се забавяше, но ставаше по-силно и разпращаше вибрации по земята. Белите дървета трептяха и избледняваха, сенките се сгъстяваха. След това някъде над нея луната примигна и угасна, и всичко потъна в мрак.