Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (12)

12
Времето спира

Мъртъл се вгледа със стъклени, блеснали от сълзи очи в изпънатия си на одеялото съпруг. Розовината и вълнението полека се оттичаха от лицето й.

— Ще пратим да повикат лекар — каза тихо вуйчо Майлс, — но… държахме огледалце пред устата му и нямаше следа от дъх. Убодохме го с карфица и не получихме реакция… — Той погледна встрани и видимо се притесни, забелязал и Фейт в стаята. Не каза обаче нищо — твърде късно беше да й спести гледката.

Мъртъл сякаш не го чу. Тя се отдели от брат си и Прайт, които стояха в готовност да я подхванат, ако падне, и спря близо до Фейт, с лице към огледалото на стената.

Една от русите й къдрици висеше край бузата и потрепваше на течението. Изглеждаше толкова детински, че Фейт потръпна от мъчителна нежност. Посегна импулсивно към майка си, но се спря пред хладната коприна на жълтия шал. В крайна сметка не прегърна Мъртъл. Стореше ли го, нещо в самата нея щеше да се пречупи.

Мъртъл стисна леко ръката на дъщеря си, но продължи да се взира в огледалото с блестящи и невиждащи очи. Плавно вдигна лишената си от ръкавица ръка и започна да наглася полека прическата си, прибра изпадналия кичур и го намести по сплесканите къдрици обратно на място. Разтри силно долната си устна и проследи как кръвта се връща, за да й придаде по-розов цвят. Спусна поглед към ориенталския си шал и леко смръщи вежди.

— Твърде бледа съм да нося жълто — промърмори под нос. Каза го много тихо, но Фейт беше съвсем близо и я чу.

— Мъртъл… — обади се вуйчо Майлс.

— Намерили сте го в оврага — каза Мъртъл, без да се обръща.

— Не, мила моя — казах ти, беше на плажа, висеше на скалата. Сигурно е паднал отгоре…

— Колко души го знаят? — попита остро мисис Съндърли.

Вуйчо Майлс се огледа стреснато и след кратък размисъл отвърна:

— Само ние четиримата в тази стая.

— Тогава сте го намерили в оврага — Мъртъл се обърна да срещне погледа на брат си. — Майлс, ти сам каза, че там склонът е стръмен и всеки би могъл да падне и да си счупи врата.

— Но…

— Майлс, моля те! Трябва да стане по този начин. Само си помисли как ще изглежда, ако е паднал от скалите! Представи си какво ще значи това за нас.

За Фейт думите й дойдоха като удар. Какво значение има как ще изглежда положението сега и занапред? Но Мъртъл вече се обръщаше към прислужника.

— Прайт… семейството ми ти е задължено за услугата, която стори на съпруга ми тази сутрин. Трябва да ни позволиш да покажем благодарността си. Ако можем да разчитаме на дискретността ти и по този въпрос, ще бъдем дори още по-благодарни.

С тези думи тя тръгна напред с престорено спокойствие и приклекна на пети до изпънатото тяло на одеялото. Фейт проследи как майка й разтваря сакото му с розовите си, внимателно поддържани длани и пребърква вътрешните джобове, откъдето извади тефтерчето му и портфейла. Мъртъл се изправи и се обърна към Прайт, като постави в дланта му монета.

— Благодаря ти, Прайт. Можем ли да разчитаме на теб?

Слугата се взря в суверена в шепата си и пребледня като мъртвец.

— Мадам… — изглеждаше слисан, направо втрещен, но очите му блестяха и не се отделяха от монетата. — Мога да си държа езика зад зъбите, но… ако констабълът^[1] попита, не желая да го подвеждам. И ако ме накарат да се закълна в Библията, няма да мога да излъжа… — Той колебливо и с очевидно нежелание се опита да върне суверена.

— Не бих поискала подобно нещо от честен човек — увери го Мъртъл и не посегна да вземе парата. — Но не смятам, че ще се намеси полицията или ще има клетва. Моля само за твоето мълчание.

— Да, госпожо — прошепна Прайт.

Тих звук достигна до ушите на Фейт — изскърцване на подметка по плочи.

— Навън има някого — каза тя незабавно.

Вуйчо Майлс отвори бързо вратата и надзърна в коридора.

— Някой чул ли ни е? — попита Мъртъл.

— Не съм сигурен — отвърна брат й. — Видях някой да отива към стълбите на прислугата. Според мен е Джийни.

— Джийни… — Мъртъл внимателно, отсъстващо прелисти банкнотите в портфейла. — Някой трябва да каже на момичето, че в крайна сметка сме решили да го задържим.

Вуйчо Майлс отиде да поговори с Джийни и другите слуги, а Прайт — да доведе доктор Джеклърс.

Мъртъл огледа стаята и след това забърза към бюрото на съпруга си, където започна трескаво да прелиства книжата. Стомахът на Фейт се преобърна при вида на спретнатите розови пръсти на майка й, които небрежно ровеха в скици и бележки, над които баща й трепереше така свирепо.

— Какво има? — попита Фейт, която се бореше с желанието да изтръгне документите от ръцете на майка си. — Какво се опитваш да намериш?

— Може да има писмо — обясни Мъртъл, без да прекъсне задачата си. — Лично… писмо, което не бихме желали друг да види.

— Нека погледна — каза Фейт през стиснати зъби. Преглътна и с усилие се накара да звучи спокойно. — Остави на мен.

Мъртъл се поколеба.

— Това ще ми даде възможност да се преоблека — промърмори под нос. — Много добре. Но побързай! Нямаме особено много време.

Фейт кимна.

— Добро момиче — допълни припряно майка й. На излизане от стаята потупа Фейт по бузата. Момичето трепна при допира й. Думите й пареха.

Веднага щом вратата се затвори зад Мъртъл, Фейт забърза към бюрото и натрупа на купчина разпилените документи, след това бързо претърси чекмеджетата, писалището и касата в ъгъла. Имаше няколко плика, пъхнати между страниците в книги, така че провери и тях.

Макар всичко друго да беше изгубено, поне можеше да защити тайните на баща си. Ръцете на Фейт трепереха при вида на почерка му върху книжата. Цялата се беше изчервила. Но му помагаше по единствения начин, който знаеше. Можеше да скрие документите му там, където никой друг да не успее да ги намери.

Измъкна се от библиотеката с вързоп листове, увити в покривката от едното кресло.

Докато се прокрадваше по коридора и нагоре по стълбите, острите й уши доловиха отгласи от разговор в кухнята, където, изглежда, се бяха събрали всички слуги. Гласовете им бяха приглушени и малко истерични, но тонът — твърд, възбуден и любопитен. Ако се съди по аромата, всички се „подкрепяха“ с горещ сайдер.

Пред стаята на баща си Фейт се поколеба, после завъртя дръжката и влезе. Скоро щяха да претърсят и спалнята му, така че беше най-добре първа да се погрижи за нея. В мрака ухаеше на книжна плесен, вар и тютюна му. Вечерният му фрак тъмнееше важно от куката на гърба на вратата.

Фейт грабна от нощното шкафче няколко писма и един дневник и прибра две тетрадки от джобовете на сакото на баща си. След това по импулс прокара длан под леглото. Напипа неравен ъгъл с крайчетата на пръстите си и извади тънко, обвито в кожа тефтерче.

Добави я към находките си и се скри в собствената си стая, озарена само от бледата дневна светлина от прозореца.

Когато смъкна покривката от клетката на змията, тя се нави на спирала, а след това вдигна с любопитство глава, отворила леко уста, за да подаде навън трепкащия си розов език. Фейт я успокои, имитира движенията й леко и грациозно и я остави да се плъзне нагоре по ръката й.

Междувременно извади всички парцали, които змията използваше за гнездо. Раздели вързопа документи на две части и ги сложи на пода на клетката, след това ги покри с парцалите, така че да не се виждат.

— Пази ги за мен — заръча шепнешком на змията и я спусна внимателно обратно в клетката й.

Когато се върна в библиотеката, Мъртъл вече беше отново там.

— Къде беше? — поиска да знае майка й веднага, но не дочака отговор. — Остани с мен — докторът скоро ще дойде.

Мъртъл се беше издокарала в синята си рокля със скромна висока яка и перлени копчета, но няколко стояха разкопчани, за да се вижда бялото й гърло. Косата й беше изчеткана до златно сияние и внимателно прибрана, но една момичешка къдрица се люлееше на слепоочието й. Още беше бледа, но пудрата изравняваше цвета на лицето й и го озаряваше. Мъртъл изглеждаше леко разрошена, притеснена и уязвима и беше много красива.

В стаята се носеше силна миризма на тъмнокафява напитка с висок градус. На бюрото на баща си Фейт видя стъклената гарафа с шери, която обикновено се намираше в салона за гости. Глътка питие се гушеше на дъното на голяма чаша. Дали и преди малко се намираха тук? Девойката не ги беше забелязала, но може би беше бързала прекалено много.

Мъртъл се вцепени, вдигнала ръка да задържи дъщеря си неподвижна.

— Това е доктор Джеклърс! Чувам каретата му.

Извади кристалното шишенце с ароматни соли от пояса си. Отпуши го и го поднесе към носа си, а миг по-късно изпъшка и се дръпна с гримаса. След второто вдишване очите й плувнаха в сълзи. Мъртъл прибра шишенцето и запримигва. Докато доктор Джеклърс влезе в стаята, по бузата на вдовицата сълзите вече чертаеха лъскава пътечка.

Доктор Джеклърс отдели на пациента си много време. Мъртъл се навърташе наоколо, кършеше ръце и отговаряше на въпросите му, а по лицето й хипнотизиращо се стичаха сребърни сълзи.

Фейт седеше търпеливо, а в главата й бушуваше същинска буря. Баща й на плажа, баща й в оврага. Защо майка й беше твърдо решена да излъже?

— Толкова съжалявам, мисис Съндърли — заключи накрая докторът. — Не мога да ви обнадеждя с нищо. Вратът му е счупен…

Мъртъл изписка тихо и измъчено — звук на средата между стенание и ридание. Извърна се и сведе лице над кърпичката си.

— Ще ми се да не бяхме идвали тук! — изплака с леко приглушен глас. — Тези нарушители… той беше убеден, че ще му откраднат безценните ботанически експонати. Затова сложи капани и все търчеше към онова ужасно дере всеки път, колчем чуеше звук оттам. Предполагам, че е паднал в тъмното и си е ударил главата в нещо…

— Намерили са съпруга ви в оврага? — докторът вдигна вежди. — Мадам, трябва да призная, че предвид естеството на нараняванията му това ме изненадва. Ужасно е да ви товаря с такива подробности…

— Моля ви — Мъртъл се обърна да го погледне отново, стиснала решително треперещи устни. — Не ме щадете. Трябва да узная.

— Ами… Според мен са пукнати две ребра, което предполага по-дълго падане, отколкото е възможно в оврага. Раната на челото му е дълбока, но има и голяма цицина отзад на тила, под косата. На мен ми се струва, че е падал доста дълго и при това се е търкалял. Мисис Съндърли — няма деликатен начин да задам този въпрос, но дали е възможно да е бил намерен някъде другаде, а приятелите ви да са ви подвели, за да пощадят чувствата ви?

— Съпругът ми е мъртъв — каза Мъртъл тихо. — Какви чувства са ми останали за щадене?

Фейт усети, че кръвта се надига в лицето й. Способна беше да отхвърли лъжата на майка си като паяжина. Но колко от собствените си неистинни твърдения щеше да съсипе със същия жест? Освен това последният експеримент с истината я беше изгорил до кост.

— Е — каза докторът под нос, — може и падането да е било достатъчно отвисоко… ако е успял да политне напред с повече енергичност… — Той въздъхна. — Извинете въпроса ми, но съпругът ви изглеждаше ли притеснен вчера? Обезверен?

Мъртъл се вцепени и вдигна бледото си и измъчено лице.

— Доктор Джеклърс — възкликна тя с крехко високомерие, — какво, за бога, се опитвате да ми кажете?

Фейт знаеше точно какво се опитва да каже докторът. Не беше трудно да си представи как му изглежда положението. Обезчестен мъж се измъква от дома си посред нощ, за да се хвърли към смъртта, вместо да се изправи лице в лице с кошмарен скандал…

— Простете за грубостта ми — докторът изглеждаше потресен и бе изгубил самоувереността си. — Просто се опитвам да разбера…

— Може би — заяви Мъртъл с достойнство — това е въпрос, който следва да обсъдим на четири очи… — Тя се обърна към дъщеря си: — Фейт, моля те, иди да кажеш на мисис Велът… да спре часовниците.

Девойката схвана намека и излезе от стаята, като имитира няколко отдалечаващи се стъпки. След това опря ухо в ключалката.

— … цяла гарафа преди лягане? — попита доктор Джеклърс. — Това обичайно ли е?

— Напоследък се превърна в навик… — Мъртъл въздъхна. — Не е нещо ново да му се случва да падне. Просто за първи път не успяваме да го прикрием.

Фейт потисна възклицание на болезнено унижение. Как смееше майка й да говори подобни глупости? Как смееше да обрисува преподобния като тромав пияница, който се препъва в собствените си крака? После момичето си спомни баща си, седнал в ступор, с пожълтели очи в стая, изпълнена с екзотичен, вледеняващ аромат. Ами ако баща й наистина имаше и други тайни?

— Доктор Джеклърс, не знам какво да правя — прошепна Мъртъл с тих и сълзлив глас. — Толкова съм свикнала да прикривам… навиците… на съпруга си и бих желала да продължа да ги крия, за да защитя паметта му. Но вие успяхте наистина да ме уплашите. Нима смятате, че съпругът ми би „политнал напред с повечко енергичност“? Нима и всички останали ще си го помислят?

— Мисис Съндърли… — докторът замлъкна внезапно и възкликна тихо. Последва кратко мълчание.

Фейт отлепи ухо от ключалката и надзърна през нея.

Майка й стоеше съвсем близо до госта си. Беше си свалила ръкавиците и умолително стискаше ръцете му в голите си длани — странна и шокираща интимност. Лицето на доктора бе почервеняло като домат.

— Имам деца — натърти Мъртъл. — Отчаяна съм. Моля ви, кажете какво да сторя!

— Аз… — докторът се изкашля и сведе поглед. — Имате думата ми, че ще сторя всичко по силите си да… спестя проблеми на вас и семейството ви. Кълна се. Контузиите… винаги има възможност да се, хм, опишат по различен начин. Моля ви, не се безпокойте, мисис Съндърли.

Той обаче, както забеляза Фейт, не направи опит да освободи ръката си.

Момичето се отдръпна от ключалката с пламнало лице. Не можеше да понесе гледката и разговора нито миг повече. Топла, гъста вълна от гняв я изпълваше цялата като буря и нямаше излаз отникъде.

В крайна сметка на пръсти се отдалечи до ъгъла на коридора, където дядовият й часовник размахваше махалото си за всяко монотонно „тик“ и „так“. Подиграваше й се — преструваше се, че часът все още има значение, че все още има цял ден за разказване и светът продължава да се върти.

При отварянето й студената стъклена вратичка залепна за пръстите на Фейт. Махалото забави под натиска й. Стрелките на часовника трепкаха упорито в ръката й, така че продължи да ги стиска, докато тиктакането спря. Мислите й се успокоиха — представяше си как земята се отказва от главозамайващото въртене и се рее освободена в бездната.

Фейт стоя дълго време с пръсти върху неподвижните стрелки. Чувстваше се като убийца на времето.