Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (31)

31
Уинтърборн

Пол Клей, съюзник и враг на Фейт. Тя беше обхваната от ужас, объркване и недоверие. Той беше открил леговището й и беше видял повече, отколкото можеше да позволи на друг човек.

— Какво правиш тук? — поинтересува се тя, без да сваля пистолета.

— Не го насочвай към мен! — възрази той и запримигва на светлината на фенера. — Какво правиш ти тук? Какво е всичко… — Той се озърна към черната като нощта джунгла.

— Как ни намери?

— Вас ли? — изуми се Пол.

— Мен — и растението.

— Твое ли е? — той се втренчи в дългите лози. — Какво е това? Откъде се появи? И ще махнеш ли пистолета, или не?

Фейт не каза нищо, нито пък дулото на пистолета й трепна.

— Тогава си остани тук с мъртвешкия си бръшлян — изръмжа Пол и отстъпи крачка. — Надявам се да си прекарате приятно двамата!

— Не мога да те пусна да си тръгнеш — Фейт знаеше, че ръката й трепери, макар че пистолетът беше лек.

— Какво? — гневното изражение на младежа отстъпи пред тревогата.

— Някой търси това растение — обяви Фейт. — И са готови да убият онзи, у когото се намира. Ти също може да си от убийците.

— Това шега ли е? — зяпна я Пол. — Ти ме помоли за помощ!

— Все трябваше да се доверя на някого! — Фейт виждаше, че другата му ръка е извита така, сякаш държи нещо обемисто. — Но ако съм избрала грешния човек? Убийците са били двама. Може да са били любовници или съучастници… или да са баща и син.

— Хей! — извика Пол. — Баща ми никога през живота си не е наранил човек!

— Откъде да знам? Какво изобщо знам за вас? Баща ти влиза на разкопките — спокойно може да е саботирал веригата на миньорската кошница… — докато го казваше, Фейт си спомни нещо друго. — В деня, когато пристигнахме, той дойде да ни посрещне. Каретата беше твърде тежка, така че мистър Клей предложи да оставим сандъка с растението и да остане с него да го пази. Щеше да остане сам със сандъка, в който се намираше растението, ако баща ми не беше отказал. Някой е претърсвал парника ни и градината за същото това растение. Бил е забелязан, но са го сбъркали с призрака. А аз знам, че ти самият си тършувал около дома ни — хванах те да го правиш! Каза, че търсиш кичур коса, но откъде да знам дали е истина? А сега… ето те тук. Точно където би искал да се озове убиецът.

Последва пауза.

— Бях горе на носа — обясни Пол накрая — и те видях да гребеш с лодката си…

— И какво правеше там по това време на нощта? — прекъсна го Фейт.

— Правех снимки — младежът предпазливо се обърна да й покаже предмета, който бе гушнал в сгъвката на ръката си — фотоапарат.

— Нощем? — прекъсна го Фейт. — Никой не прави снимки нощем!

— Снимах луната! — избълва Пол. — Чух, че е възможно — достатъчно ясни снимки, та да се виждат сенките и петната по нея. Всеки път, когато има пълнолуние и нощта е ясна… излизам и си опитвам късмета… — Той изглеждаше ядосан и Фейт осъзна, че е засрамен. — Когато видях лодката, предположих, че си ти. След като приятелите ми казаха, че си „изчезнала“ на носа снощи, реших, че може да си паднала в някоя от пещерите. Когато те видях да изчезваш в скалата, осъзнах и в коя.

Фейт задъвка силно устната си. Странно, но самопризнанието на Пол я убеди повече от фотоапарата му.

— Значи така си ме намерил — заговори му по-кротко. — Но защо? Защо ме последва тук долу в пещерата?

Защо трябваше да слезеш и да видиш всичко това? Как сега да ти кажа да се махаш?

— Любопитно ми беше — отвърна Пол веднага. Последва продължителна пауза, по време на която той сведе поглед и се намръщи лекичко. Поправи се. — Не. Аз… не знам защо се спуснах в онази дупка след една луда жена. Няма смисъл. Всеки път, когато говоря с теб, подлудяваш и мен! Всички се побъркаха, откакто семейството ви дойде тук. На Вейн никога не е имало бунтове, нито хора, които палят къщи! И в сърцевината на всичко това си ти, която без особена причина ме търси да ми разказва безумните си истории за убийства и ръчни колички, и миньорски кошници… и не мога да не те слушам. Ти си готова за лудницата, но кой знае защо все вярвам на онова, което ми казваш.

— Не ти искам доверието! — Злото отново взе юздите на Фейт. — Ти не ме познаваш. Аз съм… аз съм отровна. Всяка една лъжа на Вейн е мое дело.

— Лъгала ли си ме и мен?

Фейт осъзна, че не го е сторила. Преглътна и не каза нищо.

— Значи баща ти е бил убит — отбеляза Пол рязко. — И няма да ти стане по-добре от снимки. И ако никога не намериш убиеца, в главата ти цял живот ще витае призрак. Знам как се чувстваш. Майка ми се удави — няма тяло, няма погребение, няма плоча в църковния двор. Единствената нейна снимка е тази със скритата майка. Видя я. Онази на нашата полица. Малкото момченце на полицата съм аз. Баща ми… Е, отнася се добре с мен, но ми се усмихва така, сякаш съм нейна снимка. Понякога имам чувството, че ме чака да изляза от стаята, за да й заговори наум…

Фейт трепна. Симпатията я обвиваше със страховитите си пипала. Как й се искаше да ги отблъсне, да ги застреля, да ги изгори.

— Да не искаш да плача за теб? — попита колкото се може по-студено.

— Искам да вземеш решение веднъж завинаги — избухна Пол. — Искаш помощта ми, искаш да умра в канавката, казваш ми тайни, криеш разни неща, търсиш ме, бягаш, молиш за услуги, целиш се с пистолет в главата ми… — Той поклати невярващо глава. — Избирай! Довери ми се или недей, но избери! Веднъж завинаги!

Застреляй го. Това прошепнаха отекващите в пещерата гласове. Пол знаеше твърде много. Пол искаше твърде много. Пол си беше пробил път в главата й и й пречеше да мисли правилно…

Свалянето на пистолета измъчи Фейт. Докато връщаше петлето в безопасно положение, й се стори, че чу Дървото да съска и имаше чувството, че предава баща си и тайните му. Пол изпусна затаения си дъх и разхлаби леко рамене.

— Е… твърде късно е да ти попреча да видиш Дървото — каза Фейт, като се постара да не звучи твърде несигурно. — Предполагам, че сега е моментът или да ти се доверя, или да стрелям — а ще бъде досадно да се наложи да презареждам пистолета… — имаше неудобното усещане, че това все пак звучи като оправдание.

Пол пристъпи няколко колебливи крачки.

— Мислех, че си тръгваш — рязко го спря Фейт.

— Ако си тръгнеш, отивам си и аз. — Той се огледа и избута подозрително лозите от лицето си. — Това не е хубаво място. Нищо не расте така бързо. Нищо, което допреди две седмици е било в сандък, не бива да е толкова грамадно. И все чувам… — замлъкна и поклати глава. — На това растение нещо ужасно не му е наред.

— И аз самата не го разбирам напълно — призна Фейт, която на свой ред зае защитна позиция. — Виждам откъде се сдобива с влага и може би откъде взима минерали и хранителни вещества — от камъните, но енергията му… — тя сви рамене. — Може да е месоядно.

— Хора яде ли? — Пол не изглеждаше успокоен.

— Надали. — Фейт се пресегна и погали най-близката лоза. Отнасяше се ревностно и собственически към своето Дърво и тайните на своя баща. Но въпреки това беше сторила нещо непоправимо с прибирането на пистолета. Беше се съгласила да се довери на младежа и това бе отворило огромна, грозна цепнатина в собствената й броня.

— Храни се с човешки лъжи — обясни тя. — Човешките лъжи, на които вярват. То е симбионт — вид, който оцелява посредством сътрудничество с други видове. Хората го хранят с лъжи, а в отговор то ражда плод, който дава видения за скрити истини… Или поне така е смятал баща ми.

— А прав ли е бил? — попита прямо Пол.

Разбира се, че е бил прав! — поиска да извика Фейт. — Баща ми беше гений, разбира се, че е знаел какво прави, и разбира се, че е нямало да си съсипе кариерата и да пожертва семейството си без разумна причина! Вместо това обаче взе да рови доказателствата със студена, аналитична мисъл. Дали раждането на плод би могло да е съвпадение? Какво всъщност беше научила от виденията?

— Не съм напълно сигурна — призна колебливо. — Плодовете явно пробуждат допълнително сетиво и ми показват неща, които не съм знаела… но не мога да съм сигурна доколко са верни — тя присви очи. — Ще разбера по-точно, ако открием убиеца.

— Яла си плодове от това чудо? — Тази представа май ужасяваше Пол повече, отколкото пистолетът.

— Да, и ще го сторя отново… — Фейт го изгледа сърдито. — Налага се! Ако не ти харесва, тръгвай си. Иначе поне ми бъди полезен. Плодът ме вкарва в транс. Бях се вързала, така че да не се загубя, но… това… не проработи съвсем успешно. Би имало полза някой да ме следи. В същото време можеш да водиш и записки.

Пол се приближи, загледан във въжето, преметнато през рамото й. Предложението никак не му беше харесало.

— Преди пет минути не искаше да ми се довериш да мръдна и крачка. Сега ми се доверяваш да те пазя, докато си в безсъзнание?

— Ти ми каза да избирам — натърти Фейт.

Плодът се оказа горчив както винаги и я прати по тъмен и криволичещ наклонен път, отекващ с тропота на копита на препускащото й сърце.

След това стана твърде тъмно и не виждаше нищо, но Фейт знаеше, че се движи през джунгла. Под краката й нямаше каменен под. Тя пълзеше и се катереше, прескачаше плетеници от лиани, опънати като висящи мостове, обикаляше могъщи стволове от сплетени лози, качваше огромни дървени спирали, все едно бяха стълбища. И през цялото време въздухът тихо бръмчеше с прошепнати лъжи.

Имаше добронамерени лъжи. Все още си хубава. Обичам те.

Прощавам ти.

Имаше уплашени лъжи. Някой друг го е взел. Разбира се, че съм англиканец. Не съм виждала това бебе досега.

Имаше и хищни лъжи. Купи този тоник, ако искаш детето ти да оздравее. Ще се грижа за теб. Ще опазя тайната ти.

Половинчати лъжи, както и напрегнати мълчания на места, които би трябвало да заема истината. Лъжи като ножове, лъжи като шамари. Лъжи като измамните ивици на тигър и като заслепяващите паунови шарки. И навсякъде, абсолютно навсякъде царстваха лъжите, които хората разказваха сами на себе си. Мечти като отрязани цветя, без захранващ ги корен. Измамни светлини, благодарение на които да не са така самотни в мрака. Кухи решения и празни извинения.

Фейт не искаше никоя от тях, но не спираше да се катери, понеже надушваше дима от лулата на баща си.

Откри масивен възел лиани, широк десет фута, провиснал като паешка какавида. Мътно сив дим се носеше през процепите и цепнатините и сърцето на Фейт се разкъса от познатия му аромат. Тя взе да дере лозите с нокти, с хиляди усилия си проби отвор и се пропъхна през него.

Откри, че се намира в гореща, тъмна килия. На фона на варосаните стени личаха малките точици на смачкани комари. Имаше само едно прозорче, през което се виждаше бурно пурпурно-сиво море и нахлуваха ревът на дъжда и ароматът на мокра пръст.

На пръстения под лежеше мъж, желязната пранга на крака му не си отиваше с богаташките му дрехи. Кафявите му мустаци и брада, едно време изящно оформени, сега бяха начупени от липса на грижи и покриваха брадичката и бузите му с четина. Косата му беше мокра и потъмняла от пот и мръсотия и под очите му имаше черни торбички.

— Трябва да ми помогнеш — примоли се той. — Трябва да поговориш с тях, Съндърли. Кажи им кой съм, защо съм дошъл. Имаш документи от консула — ще те изслушат. Можеш да гарантираш за мен…

В началото Фейт помисли, че говори на нея. След това до нея избликна поредното облаче син дим. Тя извърна глава и ето го баща й, преподобния Еразмус Съндърли, зачервен от жегата, но инак безупречно издокаран.

Фейт искаше да го прегърне силно, но самият му вид я накара да се спре. Беше забравила колко недостъпно може да се държи. Погледът му беше студен и непроницаем, присъствието му — почти толкова далечно, колкото и отсъствието.

— Уинтърборн, сър — каза той с обичайния си дистанциран тон, — молите ме да свидетелствам за вас — да дам думата си на джентълмен. Та аз почти не ви познавам. За първи път се срещнахме преди няма две седмици. Знам само онова, което вие и хората ви ми казахте, все фантастични и невероятни истории.

— Моля ви! — Уинтърборн изгаряше от отчаяние. — Имайте предвид, че не съм самичък тук — не съм единственият, който ще страда! Проявете милост!

— Ако успеете да ми дадете доказателство за версията си — каза преподобният, — тогава ще сте ме убедили и ще се постарая на свой ред да убедя властите. Кажете ми къде да намеря Лъжовното дърво. Ако то съвпада с описанието ви, ще ви се доверя.

Окованият мъж го зяпна потресен, после за миг се намръщи, гневен и инатлив. Посрещна погледа на преподобния, сетне се спаружи пред него с изпънато лице. Горчиво въздъхна:

— Нямам друг избор, освен да ви се доверя. Преди да ме заловят, намерих част от бележките на Кикерт. Ако сте разгадали картата му, има постройка на три мили северно от къщата му, на брега на реката, която минава през бамбуковата гора. Смятам, че там е скрито растението. Но побързайте, Съндърли!

Преподобният му кимна късо и отсечено, след това се обърна и за излизане почука силно по вратата в стената. Тя се отвори и той премина през прага, като погледна през рамо към килията. За миг изглеждаше, че се взира право във Фейт. Очите му бяха студени като олово. След това затвори вратата помежду им.

Девойката се втурна към нея, напипа неравното дърво под пръстите си и чу щракването на тежко резе, което здраво залости вратата от другата страна. Опря ухо на дъските и дочу, макар и слабо, бащиния си глас.

— Не — гласът му беше ясен и студен като скалпел. — Ако джентълменът вярва, че ме познава, той греши или бълнува. Никога досега не съм виждал това лице.

Дъждът се превърна в оглушителни аплодисменти. Мракът се сви като юмрук.

Фейт се пробуди с усещането, че и отвътре, и отвън й е студено. Никога досега не й бе ставало така студено.

Спомни си описанието на баща си за разговора с Уинтърборн.

Обещах да сторя всичко по силите си да му осигуря свобода и в замяна ученият ми довери най-новите си подозрения относно местоположението на Лъжовното дърво, за да го намеря, ако той не успее.

Не успях да го спася. Треската го уби в килията му, преди да уредя освобождаването му.

Сега се чудеше дали винаги е долавяла фалшива нотка в тези думи — проблясък от подводни скали. Уинтърборн не се бе побъркал, та да разкрие местоположението на скъпоценното растение на Кикерт; бащата на Фейт му го бе измъкнал насилствено. И преподобният не си бе дал труд да спаси учения. Беше излъгал, за да го задържи в заразената с малария килия, и се бе уловил за възможността си да намери Дървото.

И Уинтърборн бе умрял.

Фейт се размърда предпазливо. Този път въжето около кръста й си беше на мястото. Когато отвори очи, видя Пол да седи на известно разстояние с гръб към нея. Очевидното му безразличие я накара да се почувства още по-самотна, докато не сведе очи и не откри, че около ръката й е преметната непозната кърпичка.

Фейт вдигна длан и откри, че бузите й са мокри. Беше плакала и не знаеше от колко време. Бързо си избърса лицето и отдели минута-две да се успокои, после се покашля, така че младежът да разбере, че е безопасно да я погледне. Той се обърна незабавно и дойде до нея, за да й подаде бутилката с вода. Както винаги, изражението му бе грижливо лишено от емоции.

— Колко време отне? — попита Фейт с глас, скърцащ като стар мях.

— Може би час — отвърна Пол. — Сега виждаш ли ме?

Тя кимна:

— Видението приключи. Как са ми очите?

Пол вдигна фенера и надзърна, след това се дръпна като ужилен.

— Като топено масло в тиган са. Не съм виждал подобно нещо. Какво означава?

— Означава, че още съм под влиянието на плода… — Фейт тромаво взе да дърпа въжето си. — Аз… не се чувствам така, но и предишния път нямах подобно усещане. Не ме оставяй да стискам плъхове!

Пол кимна и очевидно сглоби картинката.

— Узна ли каквото искаше този път?

— Така мисля… — Фейт се затрудни да развърже въжето и се изправи несигурно. — Но трябва да проверя в епископалния регистър, за да съм сигурна. Къде го държат?

— В църковната канцелария. Не трябва ли да си почиваш?

— Не — Фейт поклати глава и се облегна на една колона. — Делото е утре. До сутринта трябва да имам план. Непременно се налага да видя регистъра още тази нощ.

— Не ти хрумва да поискаш нещо дребно някой път, нали? — мрачно отбеляза Пол. Обаче за лека изненада на Фейт не й отказа.