Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (10)

10
Морската пещера

Когато Фейт си взе наметалото и се измъкна през задната врата, баща й вече чакаше отвън, облечен в дебелото си палто, с плътен шал и ловджийска шапка.

— Вземи го — прошепна той и й подаде фенер, загърнат в дебел плат. — Дръж плата съвсем леко разтворен, но се увери, че светлината не е обърната към къщата…

Фенерът беше тежък и миришеше на китова мас. Преподобният се обърна и поведе момичето към зяпалнята.

Нощта беше студена и беззвездна, небето — украсено само с няколко ивици по-пурпурен оттенък от запад. Единствен прилеп се понесе покрай двамата пътници и изчезна, бърз като пърхащо сърце.

Фейт бродеше колебливо по поляната, понеже се боеше да не настъпи някой капан във високата трева, а глезените й бяха изтръпнали от притеснение. Баща й я стрелна нетърпеливо през рамо и й махна да побърза.

— Трябва да се върна в къщата до полунощ — прошепна той сухо, когато тя се изравни с него. — Моля те, не се мотай!

В мрака зяпалнята изглеждаше по-голяма и мрачно напомняше затвор. Бащата на Фейт отвори вратата и изчезна в тъмното.

Когато се върна, обятията му бяха запълнени от увит в плат предмет, видимо мъчително тежък за него. Под съпровода на приглушено потракване на теракота върху дърво той спусна внимателно предмета в ръчната количка, която се намираше до вратата. Странният, студен аромат отново блъсна Фейт в носа.

Преподобният хвана дръжките на количката.

— Осветявай пътя пред мен, така че да избягвам камъните — изсъска той и посочи пътеката, която водеше към морето.

Колкото по-надолу слизаха по склона към плажа, толкова по-неравна ставаше пътеката и криволичеше повече, а напредъкът по нея беше все по-труден. Всеки път, когато някое колело подскочеше, изпод покривалото се разнасяше шумоленето на висящи листа и бащата на Фейт неизменно всмукваше дъх през зъби.

На плажа вятърът духаше по-силно и по-свирепо. Морето беше черно, като изключим кипналия прибой, надраскан с резките щрихи на бялата пяна. Канарите изглеждаха по-високи, отколкото на дневна светлина — като гигантски хапки, отхапани от небето.

Внезапен порив на вятъра засвири в невидима цепнатина или вдлъбнатина, която издаде пулсиращо стенание, досущ наподобяващо глас. Бащата на Фейт се вцепени и извърна глава към източника на звука. Пусна количката и пъхна едната си ръка в джоба, докато се вслушваше. В крайна сметка се успокои.

Докато напредваха по брега, Фейт хвърляше от време на време поглед към джоба му — леко издут — който се поклащаше, по-натежал от обикновено. В него преподобният обикновено носеше малкия си джобен пистолет, с който излизаше да събира експонати от фауната. Оръжието беше еднозарядно, с дебело късо дуло, но достатъчно мощно да свали от двайсет фута шотландска дива котка.

Да носят закрит фенер, означаваше потайност. Наличието на пистолет — опасност. От кого се боеше баща й?

Фейт се озърташе, а всеки път, когато дърветата горе се залюлееха, въображението й населяваше скалите с надзъртащи над ръбовете глави и бягащи силуети. Камъчетата, подскачащи в прибоя, се превръщаха в тропот на стъпки.

Преподобният мъчително дотътри количката през плажа до малкия навес. Там се наведе над гребната лодка, огледа я на светлината на фенера и почука по борда й. След малко си кимна в отговор на собствените си мисли.

Хвана котвеното въже на лодката и се зае да я примъкне през чакъла към водата. Напредваше мъчно и бавно.

— Иди зад лодката и бутай — нареди той, като повиши глас, за да надвика вятъра.

Сърцето на Фейт потъна в петите, а най-лошите й съмнения се потвърдиха. Баща й наистина смяташе да изкара лодката посред нощ.

Вмъкна се под навеса, изтръпнала от притеснение. Свали си ръкавиците и ги пъхна в джоба си, след това подпря студения корпус и бутна лодката с всички сили. Натискаше все напред, а килът цепеше чакъла и хрущеше глухо. По времето, когато преподобният й подвикна да спре, ръцете я боляха и около ботушите й плискаше студена вода. Вълните поеха лодката и Фейт я усети да се клати и люлее в ръцете й.

С видимо усилие баща й вдигна безценната саксия с растението си. Фейт задържа лодката толкова стабилно, колкото можа, докато експонатът бъде наместен близо до кърмата.

— Татко — попита девойката, — а как ще виждаме скалите?

Избягването на капаните във високата трева беше едно, но навигирането около подводните скали в тъмна нощ щеше да е съвсем различно. Тя си спомни предупрежденията на майка си за теченията и клюките за корабокрушения по крайбрежието.

— Ти ще седиш на носа с фенера. Ще стоиш на пост, докато греба, и ще ме предупреждаваш, когато видиш скали.

Фейт се втренчи в черната, набраздена повърхност на океана. Всеки път, когато се появеше гребен на вълна, тя си въобразяваше как се разбива върху невидими скали. Въпреки това повдигна полите си, доколкото можа, и се покатери в лодката, която баща й придържаше стабилна. Беше нужна на преподобния и каквито и опасности да им предстояха, щяха да ги посрещнат заедно.

Под тежестта на девойката лодката отново полегна на чакъла, но баща й я бутна здравата, за да заплава, а след това изгази и се качи зад девойката. Предаде й картата на Вейн с думите:

— Вземи я. Трябва да ме насочиш към пещерите!

Той самият се намести с гръб към дъщеря си и носа и се хвана за веслата.

Фейт се извърна на мястото си, така че да седи странично и да гледа както напред покрай носа, така и назад към баща си и плажа. Картата пърхаше в ръцете й и всеки момент щеше да се освободи. Момичето я приглади в скута си и я притисна с дъното на фенера, а баща й започна да гребе.

В началото всяка вълна правеше яростен опит да ги изхвърли обратно на плажа. Бащата на Фейт въртеше веслата с гневна енергия, а прибоят съскаше околовръст. Когато лодката се пребори да стигне до по-дълбоки води, характерът на вълните се промени. Сега те люлееха и подхвърляха малката черупка — като големи черни вълци в игриво настроение.

Далечните скални носове представляваха черни силуети. Нямаше надежда да се различат по-тъмночерните пещери. Фейт се опита да си спомни как бяха изглеждали на дневна светлина — и скалите, и устията, и високите носове, и пухкавите облаци от далечни морски птици.

Вълните ставаха все по-високи и по-малко закачливи, търкаляха се под лодката със зловеща безгрижност. Всеки път, когато тя се наклонеше, Фейт цялата се напрягаше в очакване на преобръщането и ледения удар във водата. Никога не я бяха учили да плува, но здравият разум й подсказваше, че това надали има значение. Паднеше ли през борда, пластовете й фусти можеха и да я удържат на повърхността за няколко секунди, но след това щяха да се напоят с морска вода и да се превърнат в ужасяваща мъртва тежест, която да й оплете краката и да я повлече към морското дъно.

Лодката подскачаше и веслата плискаха упорито, а Фейт имаше мъчителното усещане, че от лявата й страна лишените от светлина верига канари се издигат по-високо от нужното и че плажът зад тях се измества надясно. Всеки път, когато баща й оставяше веслата да почине за няколко секунди, дръжките им рисуваха малки бели вълни във водната повърхност.

— Има течение! — Фейт се взря в разнообразните черни и безлични зъбери на канарите и се помъчи да отгатне къде се намира. — Дърпа ни наляво… така де, ляво на борд!

Към скалите, това се опитваше да не каже. Към канарите.

Баща й не каза нищо, но започна да върти веслата още по-енергично. С всеки замах носът на лодката се завърташе надясно, но след това отново започваше да се отклонява наляво.

Фейт беше толкова хипнотизирана от това изместване, че за малко да пропусне бликащата пяна на трийсетина фута пред тях. Пяната бълваше и пръскаше на силна струя като цвят на грамофонче. Само веднъж, когато буйният гребен се отдръпна, девойката успя да види къде вълните се изсипват върху назъбен силует, който за миг се очерта в бяло…

— Скала! — провикна се Фейт и вдигна фенера да я разгледа по-добре. — Скала право пред нас!

— На какво разстояние?

Девойката отвори уста да отговори, но в този миг фенерът й разкри далеч по-близка следа от бяло. В дълбоката вдлъбнатина между две вълни назъбен черен силует разкъса повърхността за кратка издайническа секунда.

— Десет фута! — Фейт се хвана за ръба на лодката, после изпъшка, когато още един скалист шип щръкна като връх на зъб още по-близо. Вълните около нея се надигаха и кипяха. — Навсякъде около нас са!

Изпод лодката се чу стържене — все едно голям, тъп нокът се плъзга по дъските. Разчела следите във водата, Фейт се наведе настрани, топна ръка в ледената вода и се одра на неравните мидички по скритата скала. Бутна с всички сили и за малко да изгуби равновесие, после тупна обратно в лодката с мокър ръкав и пулсиращи пръсти. Фенерът в другата й ръка се люлееше и дрънчеше, а пламъкът се сви до синя искра, преди да се надигне отново висок и златист.

Зад себе си Фейт чу плискане, какофония от стържене на дърво и метал и мъчителното пъшкане на преподобния, който се бореше с веслата. Отдолу обаче скалите не ги задираха вече, а девойката не успяваше да различи и бълбукането от цепнатина или теч.

Сплъстените от солта кичури на Фейт я биеха през лицето и й влизаха в очите. През цялото време канарите продължаваха да се уголемяват все повече и да отхапват все по-голям дял от небето. В основата им вълните бушуваха, кипяха, нахвърляха се едни върху други и кървяха в пяна.

Фейт осъзна, че чува ритмично и силно плискане и съскане, плискане и съскане. Малко по-нататък, в посока открито море, поредната вълна удари в скалите. Почти цялата се разби в пръски, но част от нея сякаш изчезна в скалата. Девойката я чуваше да реве кухо и след няколко секунди водата се оттече обратно, буйна и блестяща. На Фейт й отне няколко секунди да осъзнае какво вижда.

— Татко, има пещера!

Ревът ставаше все по-силен и заплашителен, колкото повече приближаваше лодката. Скоро Фейт успя да различи устието на пещерата и по-тъмна чернота, зейнала като прозявка на котка.

Вълните вече бяха пленили лодката, веслата й — немощни срещу бушуващата белопенна стихия. Пръските пареха в очите на момичето. Най-сетне прибоят подхвана рибарската черупка и я понесе безпомощно напред, право в устието на самата пещера. Небето изгасна като лампа и ги остави насаме със сиянието на фенера. Тътенът на разбиващите се върху канарите вълни беше оглушителен и отекваше силно.

Килът на лодката заора в бляскавия склон от чакъл, изскърца и така пристанаха. Ревът на морето утихна до свирепо плискане на вода и трополене на камъчета. Фейт видя, че пред носа пещерното дъно се издига нагоре. Забелязваха се назъбени отвори, водещи към пещерни галерии. Очертанията им потрепваха на слабата, мъждива светлина на фенера.

Зад Фейт преподобният се изправи на крака и пусна веслата.

— Стой на мястото си — нареди остро, щом момичето се надигна. — Тежестта ти ще държи лодката на дъното…

Той взе от дъщеря си фенера, излезе от лодката и заджапа през дълбоката до глезен оттегляща се вода покрай носа. Хвана котвеното въже и се изкатери на каменния бряг, където го върза за масивна колона от камък.

Следващата вълна нахлу с ужасяваща скорост и лодката се надигна, а после се спусна отново на дъното. Преподобният се върна, преметнал през ръка дръжката на фенера, и внимателно вдигна голямата саксия от лодката.

— Чакай тук.

Бащата на Фейт изчезна в гърлото на една от пещерите, понесъл саксията нежно, сякаш е ранено дете. Светлината изчезна заедно с него и остави девойката сама в мрака.

Пещерата дъхтеше на море, но това не беше веселият крайбрежен аромат. Смърдеше така, все едно морето е старо и зло чудовище. То ближеше плътта на корабокрушенци, оставяше оголени дървени кости в беззвездните дълбини. Обитаваха го зеленокожи русалки с очи на сепии и дълги, закривени пръсти, чийто дъх вони на престояла риба.

Най-сетне бащата на Фейт се върна, понесъл само фенера. Развърза въжето и скочи в лодката, без да каже и дума. Когато следващата вълна дойде да ги повдигне, той използва веслата да се оттласне от надигащото се дъно с цялата си сила, така че все още да плават свободно, когато водата се отдръпне. Тя ги изхвърли обратно навън от пещерата и небето се завърна над главите им, живописно озарено след мрака в пещерата.

Не беше лесно да се освободят от плена на пещерата, но преподобният гребеше и гребеше неуморно и накрая Фейт видя скалите да се смаляват, а подводните камъни оредяха и вълните се посмириха.

Плаването обратно към брега беше продължително. Фейт вече не виждаше плажа, от който потеглиха, но за щастие, си спомни щръкнала изпъкналост на върха на скалите. Сега си отваряше очите за този самотен шип на фона на небето и навигираше към него.

Окъпаният в пяна бряг все пак се появи и най-сетне килът заора в него. Баща и дъщеря излязоха от лодката и я издърпаха обратно под навеса. Краката на Фейт бяха омекнали, а ръцете й — твърде замръзнали, за да се държи здраво. Двамата се облегнаха за кратко на лодката да си починат, а в студения въздух дъхът им излизаше на дълги пера пара.

— Добро момиче си ти, Фейт — каза най-сетне преподобният. — Добро момиче!

И внезапно на девойката престана да й бъде студено.

Тръгнаха обратно към къщата, като Фейт буташе количката. Имаше чувството, че още се люлее, но някак си невъзможното се бе случило — под ботушите си имаше суха земя. Двамата с баща й бяха посрещнали опасността заедно — и бяха оцелели. Тя беше подложена на изпитание и го премина.

Оставиха количката до парника. При приближаването им до къщата обаче бащата на Фейт спря и погледна отново ръчния си часовник на светлината на фенера.

— Почти полунощ е — прошепна той. — Нямам време. Фейт, влизай вътре и си лягай.

— Няма ли да се прибереш? — загрижеността на девойката отново я изправи на нокти, същинско стражево куче. — Има ли нещо? Да дойда ли с теб?

— Не — отвърна рязко баща й. — Не, няма да бъде необходимо… — Последва продължителна пауза. Накрая той поде по-тихо: — Фейт, никой никога не бива да узнава, че съм излизал от къщи тази нощ. Чуй ме добре. Ако се случи да те попитат, длъжна си да кажеш, че сме останали да си говорим в кабинета ми чак до след един след полунощ. Разбра ли?

Фейт кимна, макар че съгласието й беше отчасти лъжа. Всъщност не разбираше.

— Няма да се отдалечавам много и ще се върна съвсем скоро — баща й се поколеба. — Фейт, мокри ли са ботушите ти?

— Да — призна тя, трогната от загрижеността му. Разходката от плажа нагоре беше джвакаща и неприятна.

— Погрижи се да са изсъхнали до сутринта, инак слугите ще забележат и ще разнесат слуха. Никой не бива да заподозре какво сме сторили, нито къде сме били. Трябва да се увериш, че не си оставила следи, че няма нито едно доказателство!

Преподобният отстъпи встрани от вратата и се спря. Погледна през рамо към Фейт, но фенерът отново бе заметнат с покривалото и в тъмното изражението му не се виждаше.

— Покажи ми колко умна можеш да бъдеш, Фейт!

Умна. Тази единствена думичка топлеше девойката, докато тя се прокрадваше по външните стълби на личната си градина на покрива и лекичко отваряше вратата към стаята си. Пъхна се вътре и припряно си свали наметалото, роклята и фустите.

Покажи ми колко умна можеш да бъдеш. Несъмнено това означаваше, че й е позволено да бъде умна — че той признава, че тя е способна на умни постъпки?

Щеше да се докаже пред баща си. Нямаше да позволи да я пипнат или да предаде тайната му.

Фейт издърпа решетката на камината, с огниво и хартия върна към живота гаснещата жарава, а след това използва борина да запали свещта на плочата отгоре. На нейната светлина огледа щетите по дрехите си. Наметалото й беше покрито с пръски и измърляно от дъното на лодката. Подгъвите на роклята и фустите бяха пропити с морска вода, а чорапите й бяха направо прогизнали. Дори високите един инч токове на ботушките й не ги бяха спасили от накисване и имаше голяма опасност осолената кожа да се свие и напука след изсъхването.

Но все пак това не беше първият път, когато Фейт криеше доказателства за тайно излизане. Навлече си нощницата, след това се измъкна от стаята си и слезе долу, понесла на вързоп в обятията си повредените дрехи.

Както и се надяваше, килерът беше тъмен и празен. Тя тихичко напълни една мивка с вода, след това разбърка вътре сапунени стружки, нишесте за колосване и шепа сол да спре пускането на боята. След това много внимателно изпра чорапите си, после влажния подгъв на фустите и роклята. Нервите й бяха опънати като стъкло и тя подскачаше при всяко потропване на капаците на прозорците.

Когато дрехите й вече не миришеха на море, тя ги изцеди, открадна кана трици от килера и се промъкна обратно по стълбите. Изпраните си дрехи уви да съхнат около решетката на камината. С помощта на куката за копчета разкопча мъничките, досадни копченца на ботушите си. След това ги напълни с трици, които, както знаеше, щяха да изсмучат влагата от тях, закопча ги здраво отново, та да запазят формата си, и ги остави до огъня.

Стаята беше още студена и Фейт се пъхна в леглото. Прииска й се да може да си поръча грейка и се надяваше да не е пипнала простуда. С увито около себе си одеяло остана да четка мръсотията от плаща си и да вади трънчетата от него. Мирисът на напичащите се на огъня трици беше сух и успокоителен. И мислите на девойката вече бяха по-топли и утешителни.

Бащата на Фейт я бе повикал в миг на нужда. Тя имаше чувството, че помежду им се е открехнала отдавна затворена врата, пък макар и само на един пръст.

Той не може да ме затвори отново, прошепна гласчето в главата й. Не и този път. Знам твърде много.

Още при преминаването на тази мисъл през главата на Фейт обаче четката трепна в ръката й. Откакто бяха потеглили на нощно пътешествие, стомахът й се беше свил на възел. Стараеше се да не се сеща за тази мисъл и идеята, която я причакваше с острите си зъбци, все едно е заложен в тревата капан.

Баща й — нейният обичен, боготворен баща, остана шокиран да чуе за тайното й, подло държание. И въпреки това й бе наредил да се прокрадне заедно с него посред нощ на светлината на покрит фенер, и да не казва на никого за случилото се. Беше я направил на нищо, задето крие доказателства за тайните си подвизи… и сега, по негово лично нареждане, тя пак повтаряше абсолютно същото.

Татко й. Мрачният светец и покровител на честността. Яркият пламък на справедливостта. Беше поискал от дъщеря си да излъже, за да запази тайните му.

А сега отново бе изчезнал в мрака с пистолет в джоба и я бе помолил да го снабди с алиби.