Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (28)

28
Бели очи и съсухрена кожа

Фейт се пробуди в — или по-скоро на — собственото си легло. Още беше облечена в траурните одежди и отново й се гадеше и беше изтощена. Смътно се виждаше как гребе на връщане от пещерата, залита по стълбите в тъмното и рухва в леглото си.

Споменът за нощните й приключения полека се разгърна като зловещ гоблен. Струваше й се фантасмагория. Да язди динозаври, да я нападне птеродактил, да присъства на бой с плъхове, да пъхне ръка в торба с гадини…

Вниманието й привлече болка в ръката. В основата на палеца си откри две дълбоки, зловещо пурпурни дупки, а кожата около тях беше станала жълтеникавобяла. Зяпна ги и си припомни и болката от ухапването на плъха, и мъчението от измиването на раната в солена вода после.

Фейт наистина беше ходила на бой с плъхове. Бяха я видели там — самотно момиче в тълпата мъже. Беше се чувствала толкова уверена и с ясен ум, а сега стомахът й се свиваше при мисълта за поетите рискове. Несъмнено слуховете вече бяха плъзнали. Безценната й невидимост щеше да стане на парчета. Умът на Фейт започна да се стрелка като плъх в търсене на ъгли и пътища за бягство. Можеше да отрича всичко изцяло или да каже, че е тръгнала на разходка и се е изгубила…

Беше прежадняла. Тъкмо допиваше водата от гарафата си, когато й хрумна ужасна мисъл. Внезапно не можа да си спомни кога е пълнила за последно купата с вода на змията.

Припряно смъкна покривалото от клетката. Змията се беше навила сред парцалите както обикновено, но златно-белите проблясъци на абаносовите й люспи изглеждаха помътнели и восъчни.

— Не! — Фейт отвори вратата на клетката, припряно наля вода в паницата и нежно погали намотките на змията. За нейно облекчение тя помръдна. Когато главата й се появи обаче, тя видя, че очите са покрити от прозрачна, мътна кора. — Не умирай! Не ме напускай! Толкова съжалявам!

Змията се плъзна нагоре по ръката й, за да се намести на раменете й, а люспите й стържеха като хартия.

Точно тогава на вратата тихо се почука.

— Извинете, мис — обади се тихо мисис Велът. — Ако желаете да се присъедините към брат си за закуска в детската…

— О, моля ви! — Фейт отвори вратата с импулс, породен от паниката. — Мишката, която ми дадохте за змията преди няколко дни… тя как е умряла? Възможно ли е да е погълнала отрова?

Мисис Велът се стъписа от внезапната поява на увенчаната от змия девойка на вратата, но успя да се овладее.

— Мишката беше в капан… — Икономката несигурно погледна към змията. — Не ми се струва вероятно да е била отровена — но предполагам, че и това е възможно.

— Нещо й има — вижте… — Фейт вдигна най-горната намотка на змията така, че икономката да види млечните й очи. — Има ли нещо в шкафчето с лекарствата, с което да я накараме да повърне?

Мисис Велът се вгледа и се намръщи.

— Мис… какво е станало с ръката ви?

В притеснението си за змията Фейт напълно беше забравила да скрие ухапването.

— Имаше плъх зад хамбара — обясни припряно. — Той… В момента няма значение!

— Тази рана има повече нужда от грижи, отколкото животинката ви — каза мисис Велът с изненадваща твърдост.

— Но…

— Змията ви си сменя кожата, мис — заяви икономката търпеливо. — Нищо повече.

Фейт зяпна. Чувстваше се като идиот. Разбира се — знаеше, че змиите си сменят кожата. Обаче подобна възможност дори не й беше хрумнала в случая. Успя да измисли само, че змията умира и я изоставя. Направо й призля от облекчение. Не беше убила любимката си!

Петнайсет минути по-късно, с една змия по-малко на раменете и облечена в домашната си рокля, Фейт се озова на канапето в салона за гости, а мисис Велът отключваше шкафчето с лекарствата.

Икономката задържа ръката на момичето твърдо, но нежно и обърса раната с парцалче, напоено в течност, която щипеше. Лъхна киселата миризма на алкохол. Фейт се опита да не трепне и отклони очи от ухапването, за да надзърне в шкафчето, препълнено с бутилки.

— Прилича досущ на барче — отбеляза тя на глас.

— Така го харесваха дамите инвалиди. — Мисис Велът погледна през рамо към бутилките. — Да се изненада човек какви лекарства могат да се открият вътре. Бренди за стимулиране на сърцето. Черешов ликьор срещу изтощение. О, както и джин, смесен с тоник — служи за лек срещу малария, така са ми казвали.

— Тук срещат ли се много болни от малария? — със съмнение попита Фейт.

— Не съм чувала за ни един, мис, но съм сигурна, че дамите инвалиди са знаели какво вършат… — Икономката не се усмихна, но в гласа й се появи лек насмешлив трепет.

След това обаче се намръщи. Взираше се покрай Фейт и навън през прозореца.

— Господ да ни е на помощ — промърмори тя. — Какво е това?

Фейт се извърна на свой ред и забеляза кафеникаво сива черта на небето, извисила се на известно разстояние южно от Бул Коув.

— Прилича на дим! — възкликна девойката. Беше твърде близо, за да идва от града. В тази посока нямаше кой знае какво — църквата, епископалния дом, телеграфната кула, пощата и дома на мис Хънтър. Зловещо подозрение загриза Фейт.

Мисис Велът се втренчи в дима, сбърчи чело и очевидно стигна до същите изводи.

— А сега се връщайте в леглото, мис Съндърли — заяви тя накрая, без да поглежда към девойката. — Трябва да поспите, иначе ще се разболеете. Сутринта Прайт отиде да носи писма до пощата — той ще съобщи, ако има нещо.

Поддала се на изтощението и уговорките на икономката, Фейт се упъти обратно към леглото. Беше сигурна, че няма да може да заспи, но почти незабавно потъна в дрямка. Сънува, че се намира в салона за гости, пие чай и се опитва да скрие лозите, които изпълзяват изпод маншетите и яката й. Мис Хънтър седеше срещу нея на люлеещо се кресло с кожа като хартия и изплашен поглед зад люспестите бели черупки върху очите.

Следващото пробуждане на Фейт беше от мърморене, което звучеше така близо, че все едно е в една стая с нея. Отне й няколко секунди да осъзнае, че потайният разговор се води на стълбите за прислугата. Мъчително се измъкна от леглото и се прокрадна да долепи ухо до стената.

— … непрекъснато те човърка… — Стори й се, че говори Прайт, който подбира внимателно думите както обикновено. — Смяташ ли, че има проклятие?

— Смятам, че в този дом има толкова проклятия, колкото и еднорози — отвърна сухо мисис Велът.

— Джийни смята, че е прокълната…

Последва дълга пауза.

— Тя как е? — попита икономката.

— Зле — и се влошава дори в църквата. Не може нито да яде, нито да спи. Има кошмари и все й е студено. Разправят, че умирала.

— Хората поначало разправят много глупости и се надявам да не ги казват там, където Джийни може да ги чуе. Хич не ми се ще да си завъди подобна идея…

Гласовете се отдалечиха.

Джийни не умира, каза си Фейт. Разбира се, че не умираше. Нямаше проклятие. Просто въображението на Джийни й правеше номера. Нищо друго, освен резултат от продължителен страх и безсъние, и липса на апетит, и спане в студена църква нощ след нощ…

Фейт се разтресе от маршируващите по гърба й тръпки. Само за миг й се прииска да може да си смени кожата като змия и да отпълзи нанякъде да стане нов човек.

Следобедът беше преполовил. Макар Фейт да пропусна обяда, пред стаята й имаше оставен поднос с храна — вероятно дело на мисис Велът.

На слизане по стълбите срещна Мъртъл да обикаля в коридора, притеснена и нетолерантна към всичко.

— Фейт! Къде, за бога, беше? — Майка й не изчака отговор и толкова по-добре. — Трябва да гледаш брат си. Тази сутрин вдигаше патърдия!

— Но аз трябва да ида на разкопките с вуйчо Майлс да правя скици! — възкликна Фейт.

— Това ужасно място, където се късат вериги и хората те замерват с камъни? Не, скъпа — и бездруго не трябваше да ти позволявам да ходиш там. Освен това вуйчо ти замина още рано сутринта. Явно са близо до пробив към долната зала и той не искаше да пропусне нищо.

Това беше тежък удар. Точно сега повече от всякога Фейт искаше да наблюдава членовете на разкопките.

— Освен това си ми нужна тук да надзираваш Хауърд. Той е писал — из цялата детска има мастило — а не си е носил синята риза! Знаеш, че трябва да я слага винаги, щом пише! Заминава за училище след няколко години… — Мъртъл спря и поднесе ръка към челото си. — Училище! — промърмори, сякаш тази мисъл й причиняваше болка.

— Съжалявам — поде Фейт, — но последния път, когато му сложих ризата, плака толкова много…

— Ами нека плаче! — избухна майка й. — За негово собствено добро е! Ще му бъде много по-зле, ако угаждаме на тази негова фаза! Ще му се подиграват в училище и ще го бият през пръстите. И ще има значение и когато си завоюва собствено място в живота — няма да го канят никъде, ако държи вилицата и ножа с неправилните ръце! Бъдещето на Хауърд е заложено на карта! Неговото бъдеще… — тя замлъкна с внимание, отвлечено от някаква друга мисъл.

Фейт прехапа устни. Попита:

— Ами ако не е фаза?

— Фейт, брат ти не е левичар! — заяви твърдо Мъртъл, сякаш девойката бе отправила лъжливо обвинение. — Какво ти става днес? — Намръщи се и огледа внимателно дъщеря си. — Ужасно изглеждаш! Кога за последно си ресала косата си както трябва? И защо миришеш на лимони? О, всичко е в хаос! И доктор Джеклърс пристига всеки момент… — Мъртъл погледна към часовника. — Къде е той? Закъснява с два часа и ни вест, ни кост — нещо не е наред, усещам го.

Още при тези думи отвън се чуха тропот и хрущене на чакъл под конски копита.

Мъртъл изпъшка.

— Най-сетне!

Както се оказа, не беше доктор Джеклърс. Пристигна неговото извинение в писмена форма. Закъсняваше, понеже го бяха извикали за мис Хънтър.

Изглежда, посред нощ управителката на пощата забелязала група мъже да се навъртат недалеч от дома й. Макар че живеела само с престаряла прислужница за компания, тя не се почувствала заплашена, тъй като не било необичайно групи парцаланковци да се прибират полека у дома след бой с плъхове или да седят по скалите и да пият.

След като мис Хънтър си легнала обаче, я пробудило блъскане и вик: „Пожар!“. Събудила прислужницата си и я отвела долу, където открили облак кафеникав дим да бълва от задната част на къщата. Пратила прислужницата до епископалния дом да търси помощ от Клей, а тя самата започнала да изнася ценностите от дома си и от пощенската сграда в съседство, като започнала от безценната поверена й поща.

Неочаквано се оказало, че й помага група мъже, които просто минавали наблизо и се втурнали да извадят мебелите и вещите й с увити около лицата парцали, за да се предпазят от дима. Едва когато мис Хънтър ги видяла да товарят част от сандъците и мебелите й на ръчни колички и дори да ги изнасят на гръб, станало ясно, че това не са добри самаряни. Тя им се развикала и накрая се опитала да спаси кутията си с бижута от ръцете на един от „спасителите“. Той я бутнал силно и я съборил по гръб. Ударила си главата в ъгъла на къщата — достатъчно силно, че да изпадне в безсъзнание.

„Опитваме се да проверим дали има фрактура или кървене в черепа“ — пишеше в писмото на доктор Джеклърс. Липсваше обичайният му ентусиазъм към черепите и презрението към женските такива.

Фейт се замисли за намеците, че е скочила от скалите. Бяха й се сторили толкова дребнави и измислени. Но двете момчета явно бяха изтърчали право в колибата с плъховете и бяха разпръснали слуха сред бандата присъстващи, които — вече разгорещени и подпийнали — се намираха на няма и миля от дома на мис Хънтър. Другите лъжи на Фейт бяха подпалили фитила. Тази обаче беше пратила искрата право в купчината с приготвения барут.

Последната част от писмото на доктора Мъртъл не прочете на глас. Вместо това стоеше, трепереше в прелестно ушитата си рокля и покрай кадифената якичка нагоре по шията й се лееше червенина.

Фейт я гледаше с притеснение и се чудеше дали собственото й име се споменава в писмото. Смята се, че нападението е последвало в резултат от налудничавите слухове, разпространени от дъщеря ви, докато се е забавлявала с кървави зрелища…

Когато обаче Мъртъл вдигна поглед, тя погледна през Фейт, а не към нея и изражението й беше странно и отсъстващо.

— Докторът ни благодари, че му помагаме за разследванията — каза тя студено, — и се извинява, че ни затруднява в такъв болезнен момент Ще се опита да избегне да изпитва търпението ни занапред.

— Какво ще рече това? — попита Фейт.

— Ще рече, че няма да видим доктор Джеклърс повече — отвърна Мъртъл спокойно, но с глас, преливащ от горчивина. — Той измъква мис Хънтър от пастта на смъртта и без съмнение вярва, че това ще подобри шансовете му пред нея. Ако тя се върне от оня свят съвсем видиотена, може дори да се окаже прав…

Фейт долови, че в писмото има нещо, което не й се казва. Изглежда, недостойното ухажване на доктора бе стигнало до внезапен край и й се искаше да се почувства облекчена от това. В изражението на майка й обаче имаше нещо, което я изпълваше с ужас. Мъртъл не беснееше и не бълваше обиди, както би се държала, ако докторът бе нанесъл удар по суетността й. Вместо това лицето й беше каменно, а тя самата — видимо изтощена и внезапно си изглеждаше на годините.

Хауърд направо се беше побъркал от скука, така че Фейт го изведе в градината със стария семеен комплект за крикет и наби обръчите в твърдата пръст. Тревата беше много висока и топките отскачаха накриво. Хауърд се смееше, когато Фейт не успяваше да отбележи, както и когато топките се криеха в храсталаци или попадаха в цепнатини. След няколко часа мис Велът им донесе да си изядат обяда на тревата — като пикник.

Докато играеха, Фейт действаше редом с Хауърд като сомнамбул и все си представяше фрактури в черепа на мис Хънтър под вчесаната черна коса. Представяше си как управителката на пощата се върти в делириум или се е превърнала в лигавеща се идиотка.

Нали това искаше, обади се глас в главата й. Бяха собствените й мисли и тя дори ги чуваше с обичайния си тон: Нали искаше да й отмъстиш, ето сега успя. Само дето успехът не я радваше.

— Тя може да е убийца — каза си Фейт под нос.

Притисна ръце към слепоочията си и се насили да мисли. Ако беше разбрала правилно видението, убийците бяха двама. Твърдеше се, че мис Хънтър има афера с Лембант. Мис Хънтър излизаше от дома си във всякакви странни часове. Лембант твърдеше, че страда от безсъние — добро оправдание да е на крак по необичайно време. Може би се срещаха тайно. Като нищо имаха роман.

Фейт нямаше представа защо биха искали да убият баща й, но Лембант беше писал на вуйчо Майлс да покани преподобния на Вейн, и мис Хънтър беше враг на семейството от самото начало.

Трябва да си безмилостна — обади се гласът в главата й. — Стигна твърде далеч, за да се връщаш.

— Хайде още една игра? — примоли й се Хауърд за двайсети път.

— Несъмнено вече си се уморил! — възкликна Фейт, макар че по изражението му ставаше ясно, че не е. Завиждаше му. Дали тя изобщо някога бе успявала да играе една и съща игра до безкрай, без да изгуби насладата от нея или да се притеснява за нещо друго? Може би някак бе изгубила това си умение… или не го бе притежавала никога.

Озърна се и видя потъмнялото небе и гаснещото прасковено сияние на запад. Очуканите дървени пръстени почти не се виждаха в тревата.

— Започва да се смрачава — каза Фейт на глас. Дори не беше забелязала. — Това ще трябва да е последната игра, Хау. Сериозно говоря.

— А ти уморена ли си? — попита Хауърд и наклони глава настрани. — Какво има? Да не ти се обажда жлъчката?

На бавачката му, мис Кодъл, често й се обаждаше жлъчката и той беше научил израза от нея.

— Не — успя да се усмихне Фейт, — но… имам главоболие.

— Призракът ли те разболява? — В очите на Хауърд светна притеснение и Фейт се почуди колко ли разговори за Джийни е подслушал.

— Не, разбира се, че не! — Тя насили нова усмивка. — Нали ти държиш призрака на разстояние? Понеже си добро момче и преписваш евангелието всеки ден…

Хауърд сведе поглед и нервно взе да кърши пръсти.

— Не успях да се справя — прошепна той. — Той се върна…

— Не, Хау…

— Видях го. Снощи.

Фейт спря и се вгледа в ококорените, искрени очи на брат си. Сполетя я силно предчувствие, че ако се обърне внезапно, ще види баща си да я гледа мълчаливо. Тази мисъл би следвало да я утеши. Вместо това настръхна от ужас. Колкото и да се опитваше, в мислите си не успяваше да му придаде мило или разбиращо изражение.

— Къде? Къде го видя, Хау?

Брат й се обърна и посочи към парника.

— Излъчваше светлина — прошепна. — Видях го от прозореца си.

Фейт хвана Хауърд за ръка и полека се приближи към парника.

Нощес бе валяло и тревата още беше достатъчно мокра да навлажни полите й. Стъклата на парника бяха замъглени от конденз. Тя вдигна резето и влезе.

Няколко от саксиите бяха леко разместени. Тук-там имаше разпръснати пресни бучки черна пръст. В средата на пода Фейт намери малко, лепкаво топче жълт восък от свещ.

Суеверният й страх намаля, заменен от далеч по-прагматичен. Призраците не бяха единствените способни да ходят твари.

— На какво ти приличаше, Хау? — попита тя меко. — Какво точно видя?

— Приличаше на човек. В дълго черно палто.

— А лицето му видя ли?

Хауърд поклати глава и видимо се заинати.

— Навсякъде проверяваше. Мисля, че търсеше мен, но не знаеше, че съм на прозореца. После обиколи къщата.

Фейт изведе Хауърд от парника и тръгнаха в посоката, която той й посочи. Момчето я преведе покрай цветната леха и до подножието на стълбите, които водеха към покривната градина.

На едно от стъпалата имаше голяма, пълна с кал следа от подметка.

— Стой тук, Хау!

Девойката се изкачи по стълбите. На каменните плочи в градината намери още две бледи следи. Тук също имаше леко разместени саксии, а каменните дечица гледаха в различна посока — като че ли бяха събрани за съвещание. Горе, в тайния й рай, се беше качвал някой. Може би потайните стъпки бяха обхождали плочите, докато тя е спяла на броени ярдове. Неведомият пришълец диреше нещо и търсенето го беше довело пред самата й врата.

Но не са търсили мен.

Откровението я сполетя, докато полека слизаше по стълбите. „Призракът“ беше преровил парника, цветната леха и покривната й градина. Търсеше растение.

Фейт най-сетне осъзна защо липсва растение от парника. В бързането и тъмното някой беше отнесъл грешната саксия. Настояването на вуйчо Майлс да се снабди с бащините й книжа и образци също придоби по-дълбок смисъл.

Някой знаеше за Дървото. Някой го искаше. Баща й беше прав да го крие, прав да се бои, че ще го търсят. Някой се беше опитал да го открадне, беше поискал от вуйчо Майлс да го вземе и нямаше да се спре пред нищо, за да се сдобие с него.

Дърво, което може да ти разкрива тайни, неведоми за всички останали, и да разголи загадките на света. Дърво, което може да покаже на правителствата плановете на враговете им, на учените — епохални тайни, на журналистите — слабостите на силните на деня… Това не беше само научно възхитително. Беше ценно. Мощно оръжие. Безценно. Някой бе готов дори на убийство за такова растение.

Лицето на Фейт пламна, щом тя отново улови дирята на загадката си и погледна всичко в нова светлина. Поканата за разкопките на Вейн бе довела на острова преподобния, но също така доведе и Дървото на лъжите. Ученият не можеше да го повери никому и вероятно убийците разчитаха точно на това. През цялото време Фейт бе страдала над битието на баща си и се бе опитвала да се досети кой може да му завижда, да му се гневи, да го ревнува или да е достатъчно отмъстителен, та да го убие. Но може би преподобният бе загинал просто защото притежаваше растение, за което копнееше някой друг.

А сега… то беше в нейните ръце.

Фейт се спря в подножието на стълбите. Осени я друга мисъл, която я накара припряно да се огледа.

Ако убийците търсеха Дървото, те вероятно знаеха за основаната му на лъжи диета. Може би дори се оглеждаха за странни лъжи, които прихващат като горски пожар. Разкази за призраци например или слухове за странно незнайно съкровище. И ако се опитаха да проследят дирите на най-новия слух за мис Хънтър, то рано или късно щяха да се разговорят с някого, който помни двете момчета да споменават за приказката с някоя си Фейт Съндърли…

Тя се сети за видението си и как се притиска към земята в ужас. Не беше всемогъщ кукловод. Беше просто хартиена кукла и враговете лесно можеха да я разкъсат на парчета, ако я открият.

— Призракът може и да е мъртъв — каза Хауърд обнадеждено, като я хвана за ръката. — Застрелях го с пищака си!

— О! — Фейт се сети за малката му дървена пушка и се постара да говори успокоително. — Така ли?

— Да — Хауърд заклати ръката й напред-назад. — Бум! Само… дето не каза бум. Каза щрак. Но призракът избяга, така че според мен е застрелян.

Щрак.

Дървената пушка на Хауърд не издаваше звуци.

— Миличък — попита Фейт внимателно, — кое оръжие използва, за да застреляш призрака?

— Пищовът призракоубиец — отвърна Хауърд веднага. — Онзи, дето го намерихме в гората.

— Онзи, който намерихме… — Фейт закри лицето си с длани. Бяха претърсили оврага заедно в търсене на пищови призракоубийци, но тя се увлече да зяпа следата от количката и не обръщаше достатъчно внимание на Хауърд.

Фейт, виж! Виж това! Той беше открил нещо и я викаше, но тя така и не погледна.

— Пистолетът толкова голям ли е? — попита девойката със затаен дъх. — Метален, с жълтеникавобяла дръжка?

Когато Хауърд кимна, Фейт приклекна, за да бъдат очите им на едно ниво.

— Хауърд, чуй ме добре. Това е истински пистолет. Опасен е. Трябва да ми го дадеш!

— Не! — Момчето пусна ръката й и отстъпи няколко крачки назад. — Трябва ми! Трябва ми за призрака!

Фейт посегна да го сграбчи, но брат й се обърна и избяга към къщата. Тя го последва, но не успя да го открие в детската.

— Мастър Хауърд дали е готов за млякото си? — попита мисис Велът, която срещна девойката на стълбите.

— Почти готов — просто си играем на криеница преди лягане — отвърна веднага Фейт. Ако обяснеше всичко подробно, щяха да търсят брат й най-сериозно, но можеше да намерят пистолета и да го конфискуват. А точно сега тя имаше огромна нужда от него.

— Е, ще му е от полза да се поумори малко — съгласи се мисис Велът. Тя самата изглеждаше особено уморена и загрижена.

Фейт вече беше претърсила основните скривалища в къщата, но Хауърд беше малък и можеше да се пъхне във всяко едно ъгълче. Освен това ставаше тъмно и се множаха сенките, където може да се мушне мъничко, упорито момченце.

— Хауърд! — съскаше тя, докато го търсеше. — Моля те, покажи се!

След доста време, тъкмо когато Фейт минаваше по коридора, чу приглушено ехо от движение в библиотеката. Прокрадна се и надзърна през ключалката.

В началото не видя нищо необикновено — в тясното й полезрение се намираше само един от рафтовете с книги, озарен от мекото пламъче на свещ. Въпреки това чуваше потайното дърпане на чекмеджета, тих звук като цепене на плат и от време на време слабо, продължително изскърцване.

После се приближиха стъпки и нечия сянка се прокрадна към рафтовете с книги. Появи се мъж. Той вадеше книгите една по една, тръскаше ги в търсене на скрити в тях листове и разочаровано ги захвърляше.

Посегна през книгите и почука по дъното на лавицата, сякаш търсеше кухо пространство. Точно тогава извърна и лице към вратата.

Беше вуйчо Майлс.