Франк Хърбърт
Бялата чума (63)

Ирландците винаги са ми напомняли на глутница хрътки, които разкъсват благороден елен.

Гьоте

Идването на тълпата накара Кевин О’Донъл да се почувства различно и някак странно. Дохъни й хвърли само един кратък поглед докато го извеждаха под стража заедно с другите обвиняеми. Отведоха ги в килиите под кулата на замъка и ги заключиха. Пръв към заседателите се обърна Кевин и им каза да намерят оръжия. Те не бяха повече заседатели, а „войници на Армагедон“. На лицето на Кевин се появи отнесено изражение. Той направи широк жест с ръка, после вдигна буркана с главата на Алекс Коулмън с думите:

— Ела и виж, Алекс! Настъпи момента, за който бях роден.

Той не обърна внимание на трупа на Херити, освен че блъсна стола с тялото на излизане от стаята. Сякаш е Всемогъщия Бог, мислеше си Дохъни докато вървеше.

Докато пазачите прекарваха групичката им през двора на замъка, Дохъни забеляза, че вратите са затворени и езерото не се виждаше. Виковете на тълпата отекваха в двора като рева на мъжкар, който си иска полагаемото. Някои крещяха:

— Лекарството! Дайте ни лекарството!

Какво ли ги бе накарало да си мислят, че вече има готово лекарство?

Пазачите избутаха Дохъни в двора на замъка след Джон, отец Майкъл и момчето, но преди това той успя още веднъж да зърне Кевин, който крачеше покрай парапета на стария замък. Кевин не благоволи да погледне надолу към шумната тълпа. Маниерът му показваше, че ги смята за сбирщина от диваци, ламтяща да опита храната на боговете — манната, над която само той имаше права.

— Дайте ни лекарството! Дайте ни О’Нийл!

Съпроводиха Дохъни и останалите до входа на затворническата кула. Пазачите ги натикаха вътре и затръшнаха вратата след тях, без да си правят труда да ги заключат в отделни килии. После тромаво заслизаха по безкрайните стълби надолу към тълпата, която се бе върнала на първоначалното си искане и монотонно повтаряше:

— О’Нийл! О’Нийл!

Спряха в една осеяна с боклуци стая в края на стълбите. Отец Майкъл очисти паяжините от лицето си. Джон се върна в килията си. Момчето се покатери на счупения диван и се опита да надзърне през решетките на един прозорец високо в стената. Виковете на тълпата се чуваха много силно. Джон се появи отново, облечен в дрехите, които пазачите го бяха накарали да съблече. Бяха влажни, с петна от помия, които се бе опитал да почисти с лабораторната си манта.

— Защо ми взеха дрехите? — попита той отнесено. — Защото отчето имаше нож ли?

— Няма нищо, Джон — каза отец Майкъл и сложи ръка върху рамото му. Човекът трепереше от напрежение.

Момчето пълзеше нагоре по купчината дърва в ъгъла, но все още не можеше да достигне прозореца.

— Зарежи това, момко — рече Дохъни. — Ще вземеш да паднеш и да се удариш.

Откъм тълпата долетя силен рев. Чу се кратък откос от автомат и последва тишина. Дори монотонния рев секна.

— Какво мислиш, че става там отвън? — попита отец Майкъл.

— Сигурно точат косите, куките и вилите си — отвърна Дохъни. — Подготвят се за въстание.

Последната дума бе заглушена от още един рев, който разтърси стените.

Джон сякаш бе оглушал. Гледаше втренчено нагоре към момчето върху купчината дърва, припомняйки си как се бе държало то по време на прехода им през страната. Сега у него имаше някаква животинска енергия, напрегнатост и целенасоченост.

— Отец Майкъл! — извика момчето с тих, но настойчив глас. — Тук отзад има тунел.

— Тунел ли? — свещеникът се запрепъва през боклуците към момчето, отмести няколко дъски и надзърна зад него. Вдигна глава и каза на Дохъни:

— Усещам чист въздух. Значи има изход. — Той измъкна още няколко дъски и откри нисък отвор. — Доведете Джон!

Дохъни дръпна Джон за ръката.

— Ела насам.

— Не мога — рече Джон. — О’Нийл не иска да идва.

Той огледа с див поглед тъмната стая.

— Защо са дошли тук? Аз не…

Думите потънаха в рева на тълпата и шумът от стрелба. Виковете се смесиха в един ритмичен напев без думи, само дрезгави, нечленоразделни звуци — гигантско стенание, което изпълни Дохъни с ужас. Отец Майкъл се втурна през боклуците и хвана Джон за дясната ръка.

— Мисля, че ще се наложи да го носим — каза Дохъни.

— Ела с нас, Джон — заговори свещеника. — Ние се опитваме да те спасим. Нали така, Фин?

— Да, така е.

— Ще вземете ли и О’Нийл? — попита Джон.

— Разбира се — отвърна отец Майкъл.

— Но къде е той? — попита Джон. — Беше в стъкленицата на масата. Не го виждам.

— Той вече си отиде — каза Дохъни.

— О!

Джон се остави да го поведат през разхвърляните отпадъци зад камарата дъски. Момчето ги чакаше в тунела от плесенясали камъни. Подът беше хлъзгав от мръсотията и бе осеян с изкъртени камъни и локви вода. Смрадта от отходните канали проникваше през пукнатините.

Дохъни се заслуша в шума на тълпата отгоре. Усещаше се тропането на много крака. Автоматичният огън бе преминал в откъслечни изстрели. Отец Майкъл буташе Джон през тунела. Момчето водеше. Отпред се забелязваше слаба светлина, но в тунела беше тъмно и задушно. Не след дълго видяха дневната светлина, която проникваше през един отвор, обграден от храсти и отчасти блокиран от желязна решетка. Отец Майкъл им направи знак да спрат при решетката и се заослушва. Шумът от тълпата се бе превърнал в неясен тътен някъде зад тях. Стрелбата бе спряла. Дохъни разбра, че се намират в малка каменна колиба отрупана от двете страни с ръждясали градинарски инструменти — мотики, грапи, лопати, лизгари и други.

Редици от глинени съдове бяха нападали от изгнилите рафтове, и чирепите хрускаха под краката заедно с парчета тел и разядени от ръждата тенекиени кутии. Дневната светлина се процеждаше през дупките между камъните и през входа, препречен от ръждясала решетка и гъсти шубраци.

Джон затвори очи и се обгърна плътно с двете си ръце. Дишаше тежко и на пресекулки, а пръстите му се свиваха и отпускаха.

Момчето пропълзя под преградата от храсти. Чуваше се как се разхожда из колибата. Дохъни докосна ръката на Джон и в отговор получи рязко изопване на главата, широко отворени очи и налудничав поглед.

Отец Майкъл махна на Дохъни с ръка да остане и последва момчето. След малко се върна и съобщи:

— Колибата се намира до един стар парник и има обрасла пътека, която по всяка вероятност извежда на пътя. Момчето е напред да я проучи. — Свещеникът кимна към Джон. — Каза ли нещо?

— Невероятно — започна Дохъни, погълнат от медицинските си наблюдения над Джон. — Според мен, имаме случай на контролирано раздвоение на личността. Той знае, че съществува друго негово аз и може дори да разговаря с него, но се съмнявам, че може да преодолее раздвоението.

Отец Майкъл потръпна.

— И какво ще правим с него?

Думите на отец Майкъл накараха Джон да клекне върху мръсния под и да притисне лице о коленете си. Приличаше на подгонено животно свило се в бърлогата си.

Да върнем О’Нийл към живот би означавало смърт за него, помисли си Дохъни.

Къде ли се е дянало това момче? Една смразяваща мисъл внезапно осени Дохъни: Кевин бе споменал, че момчето е готово да изкопае дупката под бесилото на О’Нийл. Дали не беше отишло да предупреди Кевин или тълпата?

Шумът край вратата отвлече вниманието му от Джон. Момчето се шмугна през отвора. Изглеждаше унило и мълчаливо както обикновено. Направи им знак да го последват и отново излезе навън. Храстите изшумоляха докато се провираше.

— Имаше едно мило момче — каза отец Майкъл — и Светото Сърце водеше душата му.

Надявам се да си прав, помисли си Дохъни.

— Хайде горе, Джон — каза той и му помогна да се изправи.

Отец Майкъл и Дохъни прихванаха Джон от двете страни и успяха да го изкарат от колибата. Мястото представляваше запуснат парк с високи вечнозелени дървета, между стволовете на които се виждаше езерото. Тясна пътека покрита с камъни и обрасла с храсталаци водеше на някъде. Момчето не се виждаше.

В индианска нишка с отец Майкъл отпред и Дохъни накрая те си запроправяха път по каменната пътечка. Храстите преграждаха пътя им, а клоните ги шибаха. Отец Майкъл се обърна с гръб към шубраците и продължи да дърпа Джон, като внимателно напипваше камъните при всяка стъпка. Дохъни държеше ръка пред лицето си, за да се пази.

Скоро излязоха през един жив плет на тесен асфалтов път, целият в дупки. Момчето ги чакаше в края на плета и щом се появиха, то се обърна и пое наляво, отдалечавайки се от замъка.

Дохъни се поколеба, ослуша се. Нямаше и следа от тълпата, нито от шума. Тишината му се стори зловеща.

— Насам — прошепна отец Майкъл.

И той го усеща, помисли си Дохъни. Е, бягството беше единственото разумно нещо за момента.

Отец Майкъл изтича след момчето, което вече беше на стотина метра пред тях. Дохъни и Джон ги последваха. Джон не се съпротивляваше. Дохъни го водеше леко за лявата ръка, но в него се усещаше някаква инертност, сякаш го водеше единствено волята на придружителя му.

Пътят завиваше в края на дълга алея с дървета от двете страни и продължаваше нагоре, отдалечавайки се от езерото и криволичейки сред хълмовете. Задъхани от изкачването, те стигнаха до едно място, откъдето се откриваше широка гледка. Табелата все още стоеше на обраслата с бурени каменна ограда. Стрелката сочеше към Бали…, останалата част бе изтрита.

— Това трябва да е Балимор — рече отец Майкъл.

Момчето се взираше неподвижно към езерото. Другите също отидоха при него, като преминаха през стената от високи дървета, зад която най-после се откри гледка към замъка. От прозорците и покрива излизаха пламъци. Димът се виеше право нагоре, като стълб в неподвижния въздух. Отец Майкъл потрепери при вида на пожара, припомняйки си Мейнут. И там имаше тълпа.

Четиримата гледаха безмълвно към крепостта, която бе на километър разстояние. Плътна маса от хора изпълваше двора като жив килим. Телата им се притискаха едно в друго, а над главите си размахваха лъскави оръжия. Нямаше никакви викове… никакви крясъци, нито дори монотонно бучене… само това безмълвно движение.

— Дано светците ни закрилят — прошепна отец Майкъл.

Момчето се примъкна до свещеника и го хвана за ръката.

Джон погледна двамата. Стори му се, че ги познава. Разбира се, бяха изминали дълъг път, прекосявайки страната. Обърна се наляво и видя непознато лице.

— Кой сте вие? — попита Джон.

— Аз съм Фин Дохъни.

— Къде е Джоузеф?

Дохъни разбра и отвърна:

— Аз замествам Джоузеф Херити.

— Накъде отиваме сега? — попита Джон.

Преди Дохъни да може да отговори отец Майкъл вдигна ръка и каза:

— Чуйте!

Тогава всички чуха. По пътя над тях се спускаха конници. Една група се показа от завоя. Най-отпред яздеше висок, брадясал мъж с пушка, прехвърлена през седлото. Щом забеляза групичката наблюдатели, той вдигна пушката си, давайки знак на останалите да спрат. Мъжът с брадата се загледа в четиримата за момент. Хората му останаха зад стената от дървета, през която се виждаха само муцуните на два коня. Като не видя и следа от оръжие у групичката наблюдатели, мъжът с брадата свали пушката си и каза през рамо:

— Чакайте тук!

После продължи надолу и спря в края на пътя.

Дохъни забеляза, че по муцуната на коня има пяна. Препускали са здравата.

— Какво става в замъка? — попита брадатият и кимна натам с глава.

— И ние това гледаме — отговори Дохъни. — Прилича на тълпа.

— А кои сте вие, ако смея да попитам? — поинтересува се ездачът.

— Казвам се Финтън — отвърна Дохъни. — А това е отец Майкъл…

— Свещеник значи! — възкликна брадатият. — Към Балимор ли отивате? Бог е свидетел, че минералната ни вода има чудотворни лечебни свойства.

Отец Майкъл погледна нагоре. На лицето му бе изписано: Защо пък не? После кимна и рече:

— Да, смятаме да пием от водите на Балимор. Такава е Божията воля.

— Наистина е чудотворна — каза брадатият. Той се наведе напред и се втренчи в Джон, който при тази проява на внимание сведе глава и затвори очите си. — Какво му е на приятеля ви?

Дохъни навлажни устни с език щом улови изплашения поглед на отец Майкъл. Но преди и двамата да успеят да измислят някакъв отговор, момчето излезе напред и хвана Джон за ръката.

— Отиваме към вашия извор, господине. Това е баща ми. Откакто мама умря, е все така.

Конникът се изправи и каза тъжно:

— Мнозина са така, Бог да ни е на помощ.

Той се извърна и извика към хората си:

— Дез! Донеси пакета с хляба и сиренето! — а сетне се обърна към отец Майкъл. — Забелязах, че не носите храна. До Балимор е много път. Ще си я поделим с вас и ще се молим да останете в Балимор.

Той посочи с глава някъде отвъд замъка.

— Имаме работа в Килалой. Можете ли да ни кажете как да се промъкнем през тълпата?

— Работа в Килалой ли? — попита Дохъни.

— Аз съм Алдин Каниф, старейшината на Балимор — каза брадатия. — Придружаваме Ърскин МакГинти до Килалой. Казаха ни, че там имали радиовръзка със света. На Ърскин му се явило видение, което го подтикнало да каже на всички хора за нашите лечебни води.

— Не знам да има радиовръзка в Килалой — каза Дохъни.

— Всички го знаят — отвърна Каниф. — Нали знаете, че новият папа се нарича Адам заради новото начало. Представяте ли си. Най-обикновен свещеник, после станал кардинал, а сега е папа.

— Ако сте тръгнали към Килалой по-добре стойте настрана от пътищата — рече Дохъни. — Тълпите са опасно нещо.

— Добър съвет, мистър Финтън — каза Каниф. — Алдин Каниф покорно ви благодари за това.

Иззад дърветата се появи конник и спря до Каниф. Беше слаб юноша с рошава черна коса, която обрамчваше слабо лице и усмивка с редки зъби. В лявата си ръка държеше пушката и поводите, а в другата носеше кожена торба. Той подаде торбата на отец Майкъл. Каниф погледна към него.

— Иди и кажи на останалите да се върнат по пътя, по който дойдохме. Спомняш ли си оная пътека? Чакайте ме там. Няма да вървим по пътя.

Юношата обърна коня си и се върна зад дърветата. Каниф погледна към отец Майкъл, който стоеше, здраво стиснал торбата с двете си ръце.

— Пътят до Балимор е безопасен, отче. Маркиран е с купчини от по седем камъка със стрелка, указваща посоката. Само внимавайте като пресичате Н-6 и стойте далече от Моути. Лоши хора има там. Ако някой ви спре кажете му, че сте под закрилата на Алдин Каниф.

— Бог да ви пази — каза отец Майкъл.

Каниф смушка коня си, обърна се и скоро изчезна зад дърветата. Чуха тропота на отдалечаващи се копита. Дохъни изчака звука от копитата да затихне и се обърна към отец Майкъл. Свещеникът кимна. И на двамата бе ясно. Ако някой от хората на Кевин О’Донъл оцелееше след нападението на тълпата, лесно щеше да разпознае по описанието Джон и спътниците му. Можеше да се разчуе, че свещеник, момче и двама мъже са били видени на пътя за Балимор.

— Опасно е да свиваме към Дъндолк — каза Дохъни. — Ще очакват да се насочим към приятелите ми.

Отец Майкъл се обърна към Джон, който стоеше, вперил поглед в езерото. Момчето все още държеше ръката му. Изражението му бе толкова проникновено сякаш се опитваше да надникне в душата на Джон, където да намери отговорите на тайнствени въпроси. Трябваше по-скоро да кръстят някак момчето, щом не искаше да им открие истинското си име. То искаше да го кръстят пак, макар и да призна, че вече е кръщавано в църква. Но това бе всичко, което разкри.

— Поверена ни е скъпоценна стока и трябва да я пазим — каза отец Майкъл.

— Гладен съм, отче Майкъл — каза Джон. — Остави ли ни Джоузеф някаква храна?

— Скоро ще ядем — отвърна му Дохъни. — Трябва да се махнем от този път. Имахме късмет при срещата, но е опасно да се осланяме само на късмета.

Той се обърна и пръв пое нагоре по пътя, чувайки стъпките на останалите зад себе си. Когато хвърли поглед назад видя, че момчето все още държи Джон за ръка и го води.

Нощта ги завари насред тесен път, който криволичеше през гъсталак от вечнозелена растителност. Дохъни познаваше черните пътища като този, по който вървяха сега. Беше дърварски и щяха да стигнат до някакъв заслон. Наоколо имаше и много дърва за горене, с които да се топлят през студената нощ. Пресякоха няколко второстепенни пътя, а веднъж дори изчакаха скрити в храстите преди да пресекат един по-широк главен път. Дохъни не знаеше къде точно се намират, но бе забелязал по слънцето, че се движат главно на изток. Ако можеха да избягнат Бреговаците…

Джон ги следваше с покорството на уморен човек. Вече вървеше сам, а свещеникът и момчето бяха в края. Джон рядко вдигаше глава. През повечето време гледаше къде ще стъпи.

Заслонът беше там, където Дохъни очакваше да го намери — точно зад едно възвишение в малка блатиста низина, защитена от западните ветровете. Представляваше навес, подпрян на пръти и замазан с кал и мъхове. Вратата бе от преплетени пръти, имаше дървено резе и висеше на кожени ремъци вместо панти. Прозорци нямаше, но в единия ъгъл на покрива зееше дупка с огнище точно под нея, а наблизо бе струпана купчина дърва. Вътре миришеше на горски торф и пушек.

Джон се строполи на пода и се облегна на една стена. Отец Майкъл пусна кожената торба на земята и заоглежда потъналата в мрак колиба. Момчето последва примера на Джон.

Дохъни запали огън на последните отблясъци дневна светлина и клекна край него да стопли ръцете си.

Отец Майкъл затвори вратата и я подпря с една пръчка. Момчето се примъкна зад огъня, използвайки топлината, която стената бе поела. Джон се изправи и закрачи безцелно в затвореното пространство. Отец Майкъл го наблюдаваше внимателно.

Джон внезапно спря и проговори:

— На О’Нийл не му харесва тук.

Отец Майкъл хвърли изплашен поглед към Дохъни, приклекнал край огъня. Дохъни погледна към свещеника и му направи знак да се приближи.

Отец Майкъл заобиколи Джон, застана с гръб към огъня и погледна надолу към Дохъни. От мокрите места по одеждите на свещеника започна да се вдига пара.

— Би ли ни казал О’Нийл, защо не му харесва мястото? — попита отец Майкъл.

Дохъни му махна с ръка да мълчи. Нима свещеника не разбираше? О’Нийл можеше да излезе от тази човешка обвивка. Човекът бе видял твърде много от ужасните последствия, предизвикани от чумата. Може и да е искал отмъщение, но не и такова.

Отец Майкъл гледаше Дохъни, смръщил озадачено вежди.

Джон мълчеше, наклонил глава на една страна сякаш се ослушваше.

Само едно напълно лишено от морал чудовищно същество би могло да живее, при условие че на съвестта му лежеше цяла Ирландия, мислеше си Дохъни. От всичко научено за О’Нийл личеше, че е бил човек със съвест — поне преди да избухне бомбата на Херити.

Внезапно Джон изправи глава и заговори:

— О’Нийл казва, че този свят е пълен с опасности — той погледна надолу към Дохъни. — Джоузеф не ви ли остави някое от оръжията си?

— Тук нямаме нужда от оръжия — каза Дохъни и се изправи сковано. — Има ли още от хляба и сиренето, отче?

— Достатъчно за вечеря и закуска — отвърна отец Майкъл.

Момчето пристъпи иззад огъня и застана по-близо до тях. Дрехите му миришеха на мокра вълна.

— О’Нийл е прав — започна момчето. В детския му глас прозвучаха нотки присъщи на възрастен човек. — Оръжията и бомбите побъркват света и го правят несигурен.

Лудите и децата говорят истината, помисли си Дохъни.

— Света Троице, ще доживеем ли да видим нормален свят! — възкликна отец Майкъл.

— Където хората ще продължат да се лъжат най-безочливо — каза Дохъни.

— Това, което казвате, е жестоко, господин Дохъни.

Дохъни се обърна и се заслуша във вятъра, който шумеше в дърветата около навеса. Огънят припламна от течението, което влизаше през дупките. По стените танцуваха причудливи сенки.

— Да, жестоко е — продължи Дохъни, — но промяната често е жестока, а сега именно това става — промяна. Не бяхме достатъчно съпричастни с делата на нашия свят.

— Съпричастност! — отец Майкъл беше шокиран. — С убийствата и диващините!

— Смятам, че съм реалист — каза Дохъни. — Повечето хора живееха в своя затворен свят с пазачи на всяка врата — лекари, адвокати, проповедници, избрани демагози — които да ги предпазват от сътресенията, съпътстващи промените.

— Тогава как стана така, че тази ужасна чума свари пазачите неподготвени? — попита отец Майкъл.

— Защото и те се хванаха в капана на този свят, ограничен от седмичната надница, вечерната програма на телевизията, ежегодния отпуск и рядкото разточителство да си купят бонбони или билет за цирк.

— Все още не мога да разбера как се случи — каза отец Майкъл почти шепнешком. Той погледна с уплаха към Джон, който бе отишъл до вратата и надничаше през една пролука до пантите.

— Защото слушахме само богатите американци — каза Дохъни.

— Но знаех, че мразиш американците — учуди се отец Майкъл.

— Да ги мразя? Не, аз им завиждах. Но твърде малко от тях се интересуваха от световните проблеми.

— Все това повтаряш — запротестира отец Майкъл. — Какво искаш да кажеш?

— Говоря за най-бедните, които знаят, че може и да гладуват. Говоря за моряците, фермерите и дърварите, които всеки ден се сблъскват с природните бедствия. Говоря за пророците, които се самобичуват в желанието си да надмогнат болката.

Отец Майкъл погледна момчето, което стоеше и жадно ги слушаше. Нощните шумове от вятъра и гората ги притискаха от всички страни. Какво ли виждаше Джон през онази дупка в стената. Отвън бе само тъмната гора.

— Пазачите всъщност нищо не пазеха — заговори пак Дохъни, тихо и замислено. — Казваха, че ще допускат само приятните изненади — като подаръците от Дядо Коледа например. Не трябваше да позволяват на нищо да разстройва спокойствието на хората, които вярваха, че са собственици на този свят в кутийка.

Джон се извърна и срещна погледа на отец Майкъл. В очите на Джон се четеше странна напрегнатост и почуда.

— Къде сме? — попита той.

— В един дърварски заслон — отговори му Дохъни без да вдига очи от огъня.

Джон го изгледа.

— А ти кой си?

Дохъни поклати глава, потънал в собствените си мисли.

— Казвам се Финтън Крейг Дохъни и не съм по-добър от другите пазачи.

Той се обърна и видя на трепкащата светлина от огъня странното напрегнато изражение върху лицето на Джон.

— Как стигнахме до тук? — попита Джон.

Дохъни отвърна с тих, несигурен глас:

— Пеша.

— Странно — каза Джон. — Говориш като ирландец. Все още ли съм в Ирландия?

Дохъни кимна.

— Чудя се къде ли са Мери и близнаците? — каза Джон.

Отец Майкъл и Дохъни се спогледаха. Момчето попита:

— Какво става?

Дохъни махна с пръст, за да го накара да мълчи.

— Аз съм Джон Роу О’Нийл — рече Джон. — В това съм сигурен. Да не би да съм имал… амнезия? Не… не може да е това. Май си спомням… нещо.

Дохъни се изправи внимателно и застана нащрек, готов да реагира ако Джон започнеше внезапно да буйства.

— Кой ме доведе тук? — попита Джон.

— Доведе те Джон Гарич О’Донъл — каза отец Майкъл.

Джон стрелна свещеника с ужасен поглед.

— Джон… Гарич…

Очите му се разшириха от ужас. Той заотстъпва назад докато не се опря в стената до вратата. Погледът му се плъзна по Дохъни и отец Майкъл, после се спря за миг върху момчето и всички видяха как спомените го връхлетяха.

Дохъни вдигна длан срещу него.

Устата на Джон се отвори като черна дупка върху агонизиращото му лице и от нея се изтръгна злокобен вик.

— Не-е-е-е-е-е-е-е-е!

Той направи крачка към Дохъни, който замръзна на място. Тогава Джон се завъртя, хвърли се към вратата и я отвори с трясък.

Преди някой да успее да направи нещо, той вече беше навън и с див крясък се втурна в гъсталака.

Дохъни вдигна ръка, за да попречи на отец Майкъл и момчето да го последват.

— Няма да го хванете. А дори ида успеете… — Той поклати глава.

Заслушаха се в звуците, които долитаха от тъмното — протяжни писъци и шумолене на храсти. Чуваха ги още дълго, но накрая всичко заглъхна в далечината и се смеси с воя на вятъра в клоните.

— Някой трябва да го намери — каза отец Майкъл. — Някой трябва да му даде подслон. Ние носим отговорност за Безумеца и трябва…

— Я млъквай! — изсъска Дохъни. Отиде до вратата, изправи я и я подпря. Когато се върна при огъня, момчето го изгледа, заслушано в неясните звуци от тъмнината. Дали младежът все още долавяше воя?

— Това е банши, духът на смъртта — прошепна момчето.