Франк Хърбърт
Бялата чума (36)

Опита се тиранът да ни учи на своите правила.

Презираше ни той, за туй, което сме.

„Галъуей Бей“, ирландска балада

След по-малко от час предстоеше работен обяд в малкия личен апартамент извън бъркотията в Белия Дом, а президентът Адам Прескът знаеше, че все още няма ни най-малка представа как да разреши проблемите. Знаеше обаче и това, че ще трябва да изглежда уверен в себе си и сигурен в действията си. От лидерите се очакваше да вземат решенията и да водят.

Седеше сам в Овалния кабинет, потопен във вековната история на мястото. Тук, само за кратки мигове са били взимани съдбоносни, глобални решения и нещо от тях сякаш се бе пропило в стените на стаята. Те просто витаеха в атмосферата. Бюрото пред него бе подарено на Ръдърфорд Б. Хейз^[1] от Кралица Виктория. Картината над камината срещу него бе дело на Доминик Серез и изобразяваше битката между Добряка Ричард и Сераписта. Джон Ф. Кенеди^[2] й се бе любувал от същото това място. Продълговатата маса зад гърба му бе поръчана и използвана от Джеймс Мънроу^[3]. Столът, на който седеше, бе част от същата поръчка.

Сега столът му се струваше като затворнически нар. Гърбът го болеше, независимо от финия дизайн на елегантната мебел, изработена от самия Пиер-Антоан Беланж.

Купчина доклади лежеше на бюрото пред него. Бяха разпръснати като ветрило и в горния им ъгъл се виждаха табелките с номерата, за да може да избира какво да чете. Бе прочел вече всичките, но това с нищо не му помогна, само още повече засили объркването му.

Информация, помисли си той. Каква полза от нея?

Всичко бе толкова безсмислено, помпозно и надуто. Щом беше предназначено за очите на президента значи трябваше да бъде не само важно, но извънредно важно. На президентите не трябваше да се досажда с дребни неща.

Информация. Това не бяха факти, не бяха точни данни, не беше цялата истина. Това бе сумарен отчет на чужди наблюдения. Други хора бяха видели всичко, чули всичко или изпитали всичко на гърба си, а това, което намираше място върху бюрото, от което се бе възхищавал Ръдърфорд Хейз, бе само предварително смляна информация.

Прескът се загледа в етикетчетата на докладите. Погледът му се спря върху надписа Пробиви. Хм, а медиите наричаха огнищата на зараза „горещи точки“. Вече изобщо не можеше да става и дума за евакуиране на хората. Къде можеха да отидат? Чужденците бяха опасни. Хората, които се връщаха от други страни вкъщи също бяха опасни. Добрите, приятели, които се завръщаха отдалеч вече не бяха добри приятели. Железопътните линии се прекъсваха. По пистите на летищата се изсипваха камари отпадъци, за да не може да кацне самолет. Пътищата биваха блокирани и охранявани от въоръжени мъже. Мостовете се вдигаха във въздуха.

Един от докладите пред Прескът съобщаваше, че всички изходи на магистралата А-11 от Париж са били взривени от професионално поставени бомбени устройства и липсата на транспорт създаваше опасността от липса на храна в отделни райони. Френските партизани явно помнеха наученото от една предишна война, но бяха забравили, че освен врага, по магистралите пътуват и хранителните доставки.

На много места в Съединените щати положението не бе по-добро. Мъжете не смееха да излязат, за да търсят храна и заплахата от гладуване се превръщаше в сериозен проблем не само за градовете, но и за селските райони. Ню Йорк се оправяше за сега, благодарение на наличните хранителни култури, засадени покрай огнената бариера, оредялото население, както и претъпканите с консерви складове. Столицата Вашингтон можеше да изкара със запасите си приблизително още две години, докато започне да затяга колана. Използваха дълбоките запаси в атомните убежища, както и засаденото в градините и всяка друга годна за обработване открита площ.

Вашингтон и предградията му бе останал незасегнат от чумата главно заради генерал Уилям Д. Кафрън, който на своя глава изолира метрополията с пръстен от огнехвъргачки, прикривани от танкове и пехота, с изричната заповед да се стреля на месо по всеки, който дръзне да доближи кордона. После бе изпратил отряди от самоубийци да прочистят всяко огнище на зараза, което откриваше чрез безмилостните си мерки за сигурност. На малкото останали, пропусквателни пунктове бяха инсталирани карантинни отделения, които се обслужваха от жени-доброволки, всички пуснати специално за целта от местните затвори и внимателно следени с камери.

Прескът измъкна папката с надпис „Десятък“ от купчината и я разгърна.

Странно, но това бе единствената възможна дума за тази папка.

Без съмнение Изолационният корпус докладваше за разширяване политиката си на „свободните лодки“, изпращайки по-големи доставки на ирландската Фин Садъл и английската Брегова Охрана. На времето „свободните лодки“ изглеждаха добра идея — малки, радиоуправляеми съдове без човек на борда, които се разтоварваха в пристанищата на Кинсейл, Хоут, Ливърпул и други. Пратките включваха вестници, храна, напитки, малки оръжия, амуниции, дрехи… Един прост радиосигнал бе достатъчен, за да разруши лодките след като изпълнеха мисията си.

Фин Садъл.

Бреговата Охрана.

Прескът потръпна при спомена за някои от действията на Фин Садъл, които му бяха докладвани. Но… десятък?

Дъблин заплашваше да изтегли Фин Садъл от граничните си постове по бреговата ивица и да насърчи масов опит за имиграция, пренасяйки заразата далеч извън собствените си граници, ако исканията му не се изпълнеха.

Прескът прехвърли страницата! Ирландия искаше да й се върне заграбеното от Викингите. Цели колекции от безценните сбирки на музеите в Дания, Норвегия и Швеция трябваше да бъдат натоварени на лодки и върнати обратно.

— Цялото богатство заграбено от варварите да се върне в Армаг — заявяваха ирландците.

В Армаг?

Планираха голяма церемония пълна с езически ритуали.

Норвежците и Шведите веднага бяха отговорили, че са съгласни, но Датчаните нещо се опъваха.

— Щом сега искат това, какво ли ще поискат после? — казваха те.

Проклетите алчни Датчани!

Прескът надраска бележка в полета на страницата: „Кажете на Датчаните, че трябва да се съгласят. Или ще се подчинят, или ще ги принудим“. Подписа се.

Разбира се, тази заповед щеше да бъде предадена по много по-дипломатичен начин. Датчаните много добре щяха да разчетат заплахата между редовете на празните дипломатически брътвежи. Малките нации доста отрано развиваха нюха си за подобни ситуации.

Исканията на Англия бяха дори още по-странни на пръв поглед. Въпреки че ги предявиха доста след ирландците и въпреки доста по-възпитания начин, по който го направиха, посланието им съдържаше същата заплаха.

Библиотеките.

— Когато това време отмине и остане само като нерадостен спомен, ние искаме да бъдем нацията-съкровищница на човешката мисъл. Искаме всички книги, манускрипти, карти и религиозни документи, скици и картини на художниците. Искаме оригиналите, където и да се намират в момента. Разбира се, ще ви позволим да си направите копия преди това.

Експертите по анализа на поведението смятаха, че това е извънредно хитър ход от страна на англичаните. Цивилизованите нации биха се колебали дълго преди да се решат да изпепелят цялото това богатство… ако разбира се, се стигнеше до там. Проблемът, обаче, идваше от това, че светът вече не можеше да се нарече цивилизован.

Прескът намери листа с исканията на Англия и отгоре в полето написа: „Да се изпълни“. Отново се подписа.

За сега Либия не се бе включила в тази нова игра, но оставаше и въпросът, дали Либия изобщо има централно правителство. Снимките от сателитите показваха, че цялата страна е в руини и пепелища и населението й вероятно вече е намаляло до съвсем нищожна бройка… колко точно беше? Три милиона? Цялата Северна Африка вече бе в развалини. Отряди от Силите за Стерилизиране, новите „СС“ както ги наричаха, вече бяха подпалили всяко населено място по границите на Либия и в целия район от Суецкия канал до Бели Нос, и се придвижваха към вътрешността, оставяйки след себе си кобалтовата ивица — новата граница на обречената земя.

Ами Израел?

Прескът остави папката с надпис „Бразилия“ настрана, реши да я вземе със себе си на работния обяд. Сега Северна Африка беше от първостепенна важност. Огромни тълпи оцелели бежанци се събираха в Чад и Судан. Намеренията им бяха очевидни. Всеки момент щеше да избухне нов джихад.

Неутронни бомби! помисли си Прескът. Това е единственото решение.

Вярно, че районът беше извън начертаният от О’Нийл, но какво значение имаше дали той е забранил бомбардирането на Либия? Такава държава вече не съществуваше.

Говорителят по новините от снощи нямаше как да бъде посветен в тайната информация от сателитите предназначена за президента, но очевидно бе чул това-онова.

— От тази страна се носи само ужасно мълчание.

Прескът остави папката настрана и тъжно обходи с поглед останалите. Просто думи върху хартия. Можеха ли думите да се докоснат до същността на това ужасно бедствие?

Китай сякаш вече се бе справил с проблема с Индия, но все още оставаше разкола между тях и руснаците. Това трябваше да бъде главния проблем за разискванията на тази работна среща. Погледна часовника си, оставаше му половин час. Една война в далечния Изток сега би била фатална за всички. Щяха да се появят хиляди бежанци. Нямаше да има централен контрол, нито система за наблюдение и карантина върху големите групи от хора.

Мисълта за крехката нишка, на която се крепи цялото човечество се стовари с цялата си сила върху президента. Усети остра болка в гърдите, дишането му стана по-трудно и по-учестено. Надписите върху папките затанцуваха пред очите му, буквите оживяха и запламтяха с огнените езици на унищожението.

„Денвър… Улан Батор… Перон… Омск… Тсиенпо… Луанда…“

След малко пристъпът отмина и сърцето го отпусна. За момент се поколеба дали да не повика лекаря си, но още един поглед върху часовника му показа, че вече не остава никакво време до работната среща. Вероятно отново кръвната захар, помисли си той.

Очите му се фокусираха върху папката с надпис „Изследвания“.

Даа, това също бе въпрос от първостепенна важност. Какви гаранции имаха, че ирландците или англичаните ще споделят с тях евентуалното откриване на лекарството? Ами ако наистина успееха да намерят такова средство и започнеха да изнудват останалия свят? Ами ако онзи Безумец наистина се криеше в Англия или Ирландия…

Трябваше да повдигне този въпрос сега на обяда. Агентите, които бяха внедрили в тези две страни не бяха достатъчно. Трябваше да намерят някакви други начини за страничен надзор.

Звънецът монтиран под бюрото му иззвъня. Два пъти, кратко и отсечено, не търпящ възражение. Даа, те вече стояха отвън и го чакаха.

Постави длани върху бюрото и се надигна. В момента, в който се изправи, остър пристъп на агония прободе гърдите му. Стаята се завъртя пред очите му, сякаш изведнъж попадна сред водовъртеж. Смътно долови някакъв далечен звън. Не усети удара и изпадна в благословено безсъзнание, което — погълна ужаса му, агонията и гледката под страничната масичка до бюрото — медната лапа, с която завършваше крака на масата и малко по-нагоре дълбоките резки, които една от шпорите на Андрю Джонсън^[4] бе оставила в махагона.