Франк Хърбърт
Бялата чума (15)

Слава! Слава на смелите фенианци!

Балада от Пиъдър Киърни

Две седмици преди демонстрацията на остров Акил, Джон беше готов да напусне скривалището си в къщата край Сиатъл. Той знаеше, че трябва добре да прикрие следите си. Щяха да организират масирано преследване по целия свят. Мащабите на търсенето предполагаха, че бързо ще открият това място. Всеки, който е контактувал с него щеше да бъде подложен на огромен натиск, дори онзи фалшификатор от Сейнт Луис, и никоя тайна нямаше да им се изплъзне. Джон не си правеше илюзии, че правителствата ще се подчинят на заповедта му да не го търсят.

Зае се да направи нов паспорт с изключително старание. За основа му послужи паспорта на Мери. Отвори кутията, в която беше паспортът на Джон О’Нийл, този на Мери и два отделни за близнаците. Не знаеше защо избра точно паспорта на Мери, но внимателно скри останалите в подплатата на куфара си.

Докато работеше върху документа, той се спомни как Мери настоя близнаците да имат собствени паспорти „за да се чувстват по-важни“.

Спомените му бяха странно променени. Чувстваше се като подслушвач; като някой, който скрито наблюдава човешките радости на друг; шпионин, вмъкнал се в тайните на чужд семеен живот. Все пак той си спомни за радостта на близнаците, когато сравняваха снимките си; как бързаха да се похвалят с умението си да четат и пишат, важно изписвайки имената си в нужната графа.

След като изтри по химически път паспорта, той почувства, че сякаш още повече е отдалечил Мери от света на живите. Извади от тайника в куфара си трите сини паспорта със златисти надписи. Бяха истински. Но какво от истинския човек се съдържаше в тях? Ако изтрие всичките, ще станат ли хората нереални? Той се вгледа в перфорирания код на паспорта на Мери. Смехът и щастливите лица при получаването на паспортите бяха кадри от филмовата лента, която се въртеше в главата му. Виждаше как Мери дава паспортите на децата. Първо на Кевин, после на Мейрид.

„Те са личности и сега имат документ, за да го докажат“, бе казала тя.

Колко е мъдра!

Той върна трите неизползвани паспорта в тайника и отново се зае с фалшифицирането. Тресеше го и той се зачуди дали не е прихванал нещо долу в лабораторията. Не. Беше много внимателен за собственото си тяло. Това бе част от крайната цел.

Сякаш само тази цел поддържаше живота в него. Всичко друго пропадаше в безкрая на филмовата лента. Неотложните задачи бяха причина за треската. Времето го притискаше. Съдбоносните писма бяха почти готови за изпращане. Той запали лампата над тясната стълба до кухнята и занесе изтритият паспорт на Мери в лабораторията. Стълбите проскърцаха под тежестта му и той се запита колко ли е часът. Навън бе тъмно. Няма значение. По стълбата имаше паяжини.

Колко ли пъти съм минавал оттук?

Струваше му се, че винаги е живял тук, че винаги е минавал по тази скърцаща стълба. Това бе единственият дом на Джон Маккарти. Лабораторията в мазето му даваше увереност, че съществува. Тя играеше основна роля в живота му — бялата пейка с трите газови горелки; самоделната центрофуга в ъгъла; автоклавът, направен от тенджера под налягане; фурната с вграден прецизен термостат; електронният микроскоп; съдовете на Петри, стерилизирани и грижливо опаковани… Той чу как се включи бояджийският компресор, който захранваше основната помпа на системата за вакуум.

Той внимателно се зае с преправянето на паспорта като грижливо обмисляше всяко от прецизните си движения. Майсторът-фалшификатор бе прав. Той наистина беше добър. И ето, новата му самоличност се появи на бял свят. Само болката в гърба издаваше, че е минало много време. Той погледна към китката си. Беше забравил часовника на мивката в кухнята. Нямаше значение. Трескавата мисъл, че няма време бе изчезнала.

Току-що се бе родил Джон Гарет О’Дей. Ето го на фалшифицирания паспорт — плешив мъж с тънки мустачки и черни очи, които гледаха от квадратната снимка.

Джон се вгледа в новото си „аз“. Джон Гарет О’Дей. Винаги се е чувствал като Джон Гарет О’Дей. В неговото семейство по линията на О’Нийл е имало О’Дей. И ето го на снимката. Джон усети, че е продължил назад по родословното дърво, откъсвайки се все повече от Джон Роу О’Нийл.

Те ще търсят О’Нийл и дори повече ще търсят Маккарти заради това, което е направил. Но те бяха мъртви — О’Нийл и Маккарти. Остана само О’Дей, но скоро той щеше да е далеч оттук.

Гладът стържеше стомаха му. Той изпълзя през шлюза и внимателно го затвори след себе си, запечатвайки лабораторията. Навън бе светло и часовникът му показваше 9:36, вероятно сутринта. Когато слезе в лабораторията, навън беше тъмно. Да, сега е събота сутрин. Само след две седмици на Акил ще се събудят, за да посрещнат страшния ден на равносметката. После ще пристигнат писмата и предупрежденията. Неговите войници бяха на път. Така той наричаше нещата, които бе изпратил до Ирландия, Великобритания и Либия.

Войници.

Фаталната крачка бе направена. Връщане назад нямаше.

Той чу виковете на децата по улицата и внезапно се сети за съседите наоколо. Дали неговите войници щяха да дойдат и тук? Беше му безразлично и той бързо забрави този въпрос.

Време е да тръгва.

Той се замисли за къщата, която напускаше. Овладя го някакво странно чувство. Дали не е пропуснал нещо долу в лабораторията? Той закопча ръкава си, забързано слезе по стълбите и пропълзя в лабораторията, оставяйки люковете отворени. Нямаше повече, какво да пази. Педантичните навици на Джон Маккарти можеха да бъдат забравени.

В първото изолирано помещение погледът му падна на страничната поставка с прикрепената към нея кухненска вакуумираща машинка. Тогава си помисли, че този прост домакински уред, предназначен за консервиране на храна, дава облика, на цялата лаборатория. Преследвачите му ще се дивят на тези хитроумни приспособления, на уредите и машините, използвани за цели, за който не са предназначени.

Сега той си спомни какво го бе върнало в лабораторията толкова спешно. Термичните бомби! Разбира се. Той внимателно обиколи лабораторията, нагласявайки часовниковите механизми. После влезе в мазето, където имаше още устройства.

Той се върна в кухнята и си отвори пакет с готови тестени продукти. Яденето го успа и той се зае да направи кафе, но първо реши да подремне няколко минути на масата. Трябваше да тръгне през нощта.

Когато се събуди беше 12:11. Навън все още беше светло. Чувстваше се отпочинал, но гърбът му се бе схванал от неудобната поза. Отново чу гласовете на децата, които играеха на улицата.

Точно така. Днес е събота.

Той наплиска лицето си със студена вода на кухненската мивка, избърса се с кърпата за чинии и се качи в спалнята да приготви багажа си. Като приключи, той свали куфарите в микробуса и тръгна по стълбите към кухнята за да досвари кафето си. На площадката той спря, замръзнал от ужас. Откъм кухнята се чу трясък.

Крадец!

Точно от това се страхуваше Джон Маккарти по време на целия проект.

Обзе го ярост. Как смееха! Той се втурна към кухнята и едва не се спъна в една детска топка. Мивката бе пълна с раздробени стъкла. В рамката на прозореца над нея бяха останали само няколко здрави парчета.

Откъм уличката зад къщата се чу женски глас:

— Джими! Джимиии! Ела тук веднага!

Той облекчено въздъхна.

— Джимииии! Виждам те!

Леко развеселен, той вдигна топката и излезе на задната веранда. Млада жена в син пеньоар влезе през градинската порта и спря в двора. В лявата си ръка тя стискаше ухото на около десет годишно хлапе. С изкривено от болка и страх лице, хлапето се мъчеше да нагоди главата си към приложената сила и мрънкаше:

— Мамо, пусни ме! Пусни ме, мамо!

Жената погледна към Джон и пусна ухото на детето. После вдигна очи към счупения прозорец и топката в ръцете на Джон. Хлапето се скри зад нея.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Ще ви сложим нов прозорец, разбира се. Постоянно го предупреждавам, но той все забравя. Съпругът ми ще купи прозорец на път за вкъщи. Той умее да поправя разни неща.

Джон се насили да се усмихне.

— Няма нужда, госпожо. Мисля, че и аз дължа няколко прозореца от детството си — каза той и подхвърли топката към момчето. — Ето ти я, Джими. Защо не си играете на онази празна площадка в края на квартала? Там е по-безопасно, отколкото на улицата.

Джими се измъкна иззад майка си и се завтече към топката. После я притисна до гърдите си и погледна към Джон, сякаш не вярваше на големия си късмет.

Успокоена, жената се усмихна.

— Много мило от ваша страна — каза тя. — Името ми е Пейчън, Глейдис Пейчън. Живеем точно срещу вас, на шейсет и пета. Ще се радваме да ви заплатим прозореца. Не може…

— Наистина няма нужда — прекъсна я Джон като стриктно се придържаше към добросъседския тон. Точно сега най-малко се нуждаеше от посещения на съседи. Без сянка от смущение, той продължи: — Вие просто възпитайте Джими така, че когато стане на моите години сам да си плаща прозореца, ако някое дете го счупи. Ние мъжете не се стискаме, когато плащаме счупени прозорци.

Глейдис Пейчън се засмя и каза:

— Мисля, че това е много, много мило от ваша страна. Не съм и предполагала… искам да кажа… ние не сме… — объркана, тя млъкна.

Джон с усилие поддържаше усмивката си.

— Предполагам, че съм бил загадка за вас през всичките тези месеци. Аз съм изобретател, мисис Пейчън. Работих много усилено върху… е, мисля, че не му е дошло времето да кажа върху какво. Казвам се… — тук Джон се поколеба и едва не се представи като Джон Гарет О’Дей, но се овладя и самоуверено каза: — Джон Маккарти. Мисля, че скоро това име ще се прочуе. Приятелите ми викат Джак.

Добре изиграно, помисли си той. Правдоподобно обяснение. Усмивка. Издаването на това име вече не беше проблем.

— Джордж ще бъде очарован — каза тя. — Той също доста се върти из гаража. Има си малка работилница. Аз… знаете ли, трябва да наминете към нас за следващото барбекю. Не ми отказвайте!

— Звучи чудесно — отвърна Джон. — Моите манджи наистина са ми омръзнали — каза той и погледна момчето. — Разучете онази площадка, Джими. Може да стане добро игрище.

Джими кимна два пъти утвърдително, но не проговори.

— Е, Глейдис, нищо лошо не е станало — каза Джон. — Наистина няма проблем. Тъкмо ще мога да сложа чист прозорец над мивката. Сега трябва да се прибирам. Сложил съм нещо на котлона.

Той махна за довиждане и се вмъкна обратно в кухнята. Прекрасно изпълнение, мислеше си той, докато закачаше парче найлон на мястото на счупения прозорец. Нямаше смисъл да сменя стъклото. И без това, тази нощ всичко щеше да изгори.

Глейдис Пейчън се върна в собствената си кухня и веднага покани на кафе съседката си, Хелън Ейвъри.

— Видях те да говориш с него — каза Хелън Ейвъри, докато Глейдис й наливаше кафе. — Какво представлява? Помислих, че ще умра, когато видях топката на Джими да разбива прозореца му.

— Приятен е. Мисля, че е много стеснителен… и самотен — отвърна Глейдис и наля кафе и за себе си. — Той е изобретател.

— Значи с това се занимава в мазето! Бил и аз постоянно се чудехме защо лампите там светят през цялото време.

— Беше много внимателен с Джими — каза Глейдис, докато сядаше на масата. — Не иска да му плащаме прозореца. Каза, че и той дължал пари за няколко прозореца от времето, когато е бил на годините на Джими.

— Каза ли ти какво изобретява?

— Не, но се обзалагам, че е нещо голямо.