Франк Хърбърт
Бялата чума (42)

Ако се оставим да зависим изцяло от защитните мерки, все повече и повече ще заприличваме на преследвани животни, които непрекъснато бягат от едно прикритие до друго, всяко от които по-сложно и по-скъпо от предишното.

Рене Дюбо

— Този замък е обитаван от духове — прошепна Кейт. Потрепери в леглото до Стивън, поне веднъж доволна от това, че леката вдлъбнатина на дюшека ги принуждава да се притискат плътно един в друг.

— Шшшшт — отвърна Стивън. — Няма такова нещо.

Цялата камера и лабораторията около нея тънеше в мрак. Само приглушените стъпки и сподавеното кашляне на пазачите отвън нарушаваха покоя на нощта.

— Слушай какво ти говоря! — сопна му се Кейт. — Баба ми винаги усещаше кога наблизо има духове. Наследила съм го от нея. Това място е прокълнато.

— Тук си в безопасност от чумата — леко повиши глас Стивън. Бе се отказал за момента от опитите да заспи. Когато изпаднеше в такива настроения, Кейт трудно можеше да бъде успокоена.

— Духовете ме преследват — рече тя. — Няма да изляза жива от тук. — Взе една от дланите на Стивън и я постави върху корема си. — И това бедно дете няма да се появи живо на белия свят.

— Кейт, престани!

Тя продължи, сякаш изобщо не го бе чула:

— Войниците тук се бият помежду си, Стивън. Всичко това идва от лошите духове. И двамата знаем, че е така!

— Нищо подобно!

— Нали чу за Дърмот Хулихън и Майкъл Лински? Дето се сбили заради гласа на говорителката?

— Казахме им да спрат да използват жени-говорителки по радиото — рече Стивън.

— Дърмот казал, че гласът на жената по радиото бил абсолютно същия като на неговата починала Лилиан. Майкъл казал, че не, не било вярно, ами гласът й бил точно като на неговата Пег. Чух как Мун го разказваше, Стивън. Истински ужас! Заудряли се с юмруци, вкопчили се и се затъркаляли по пода. И сълзи се стичали по окървавените им лица.

— Кейти, скъпа, но нали после заедно отишли в бара, хванати под ръка. Даже се смеели и разправяли „какъв голям пердах“ си били дръпнали.

— Пълна лудост!

— За тях е нещо нормално, Кейти.

— Не ми викай „Кейти“! Не съм дете!

— Съжалявам, скъпа. — Посегна да я погали, но тя отблъсна ръката му.

— Духовете са — тихо прошепна тя. — Вече няма жени, които да оплакват мъртъвците. Затова феите прибират душите им. О, много работа имат феите напоследък.

— Кейт, трябва да престанеш с тия приказки. Не е добре за бебето.

— Целият свят не е добър за моето бебе!

— Просто си уморена, това е — опита се да я успокои той. — Вече е много късно, Кейт. Трябва да е три или четири сутринта.

— Многото пари ще ги принудят — поклати глава тя. — Ще им омръзне да плащат толкова много пари, за да ни държат тук и ще ни изхвърлят навън, на чумата.

— Ще убия първият, който се опита! — рече Стивън.

— И как ще ги спреш? С това малко пищовче ли?

— Ще намеря начин!

— Стивън, какво ще стане, ако не намерят лекарство?

— Почваш да говориш глупости, Кейт — меко я сгълча той. — Как така няма да намерят лекарство? Защо… защо… — Замълча, неспособен да намери аргумент, с който да обори тази ужасна мисъл.

— Дори няма да ме погребат като хората — продължи Кейт. — Вече няма свещеници.

— Разбира се, че има свещеници.

— Тогава защо не могат да намерят поне един, за да ни венчае?

— Ще намерят. Нали чу какво каза Ейдриън? Дори и в момента, търсят този… как му беше името? А, отец Майкъл Фланъри.

— Търсят свещеник посред нощите? Правят го само, когато трябва спешно да се вземе последно причастие. А не след дълго аз ще имам нужда точно от това.

Стивън не отговори. Тези мрачни настроения на Кейт го плашеха. И тия нейни приказки за феите! Тя не беше дете. Скоро щеше да стане майка. Феи! Глупави детинщини.

— Къде са летящите ескадрони, да ни спасят от мъката и нищетата? — прошепна Кейт.

Стивън разбра, че тя мисли за баща си. Летящите ескадрони! Тя му бе казала, че баща й все разправял за тях.

— Редовно ходехме на конските панаири, когато някой пристигнеше в околността — рече Кейт. — Веднъж дори отидохме на Дъблинското Родео. Бях толкова малка, че татко трябваше да ме вдигне „на конче“, за да мога да виждам. Беше толкова вълнуващо!

Не трябва да я оставям да мисли за Дъблинското Родео, реши Стивън. Тя знаеше какво се бе случило там, след като избухна чумата и наложиха карантина. Сега щеше да започне да говори и за това.

— Ще намерят лекарството, Кейт — бързо рече той. — И скоро единствените ни тревоги ще бъдат в кое училище е най-добре да изпратим децата си.

— В утробата си нося само едно дете, Стивън, а и още е прекалено рано да се говори за училища.

— Чух, че в момента възстановявали колежа „Света Една“ — рече той. — Няма ли да е прекрасно, нашето дете да…

— Малоумници! — злобно изсъска Кейт. — Сякаш се надяват да призоват духа на Свети Патрик^[1] да ни благослови. Внимавай, когато викаш духове! Баба ми винаги тъй казваше.

— Това е само едно училище, Кейт.

— Колко ужасно е да се фантазират такива неща!

— Ще говоря още веднъж с Ейдриън за свещеника — рече той.

— Това много ще помогне, няма що! Той ни е затворил тук, защото така му отърва. И изобщо не го е грижа, че душата ми ще гори в Пъкъла!

— Кейт!

— Скоро от мен ще остане само една малка медна табела като тия в мемориала в Глазнъвил — „На героинята на Ирландия… И нека паметта й вечно живее в нас“. Само думи, Стивън. Само думи. А сега се обръщай и заспивай.

Типично в неин стил, помисли си той. Наплаши ме със страховете си, разбуди ме, а сега хайде иди, че спи!