Франк Хърбърт
Бялата чума (49)

През 1054 патриархът в Константинопол и Римският папа взаимно се отлъчили от църквата. Е, това е бил и краят на цялата святост и на двете църкви. От този момент нататък те се превърнали в инструменти на Дявола. Убеден съм в това.

Джоузеф Херити

По закътани тайни пътечки, черни коларски пътища, през поля и гори, блата, мочурища, хълмове и долини, Херити уверено водеше групата към Дъблин. Понякога нощуваха на открито и зъзнеха от студа, друг път прекарваха нощите в уюта на изоставени къщи и колиби. Осемнадесет дена им трябваха, за да стигнат подножието на планината Уиклоу, после още девет, за да я заобиколят откъм североизток — посоката, от която никой не ги очакваше. През целия път почти не срещнаха жива душа.

За Джон пътуването се превърна в едно непрестанно и внимателно премерване на силите с Херити. И най-непринуденият разговор с него можеше да се окаже извънредно опасен.

Беше ранен следобед, тъкмо бяха подминали наклонена крайпътна табела с надпис: Гаретстаун. Студен влажен вятър брулеше хълмовете и на Джон му се прищя да има нещо по-дебеличко и по-топличко на гърба си от тънкия пуловер.

— Много странни неща са вършили хората в тая страна, и то без причина — изведнъж изтърси Херити и хвърли кос поглед към Джон. И двамата вече бяха доста брадясали и с големи мустаци, но все пак плешивата глава на Джон рязко го отличаваше.

— Какви неща? — попита той.

— Ами например като избиването на хрътките в Килдеърския ловен клуб. Гадна работа. Да си го изкарваш на безобидните животинки за грешките причинени от човешката безотговорност.

— Тоя ловен клуб си беше работа на англичаните — обади се отзад отец Майкъл.

— Бях там — рече Херити. — И може и да има смисъл в туй дето го казваш, попе. Чиста проба провокация! Тълпата дето се беше събрала на лова така и не можа да разбере колко лесно е да събудиш дявола в съседа си.

Джон кимна, не можа да се сдържи да не клъвне Херити:

— По начина, по който някой е провокирал и О’Нийл?

Херити не захапа въдицата. Известно време повървяха мълчаливо. Отец Майкъл ги настигна и закрачи редом с тях. Чуваха, че момчето ги следва. Излязоха на тесен коларски път.

— И аз често си мисля за това! — рече отец Майкъл. Загледа се в Джон с озадачено изражение. — Човешката глупост няма граници.

— Като това да искаш да се върне Дъблинското Родео? — лукаво го попита Херити и също погледна към Джон. Сега и двамата вървяха от двете му страни и го зяпаха.

— О, това беше просто опит да се върнат добрите стари времена — отвърна отец Майкъл, без да сваля очи от Джон.

— Просто бизнес, както винаги! — изсумтя Херити и извърна глава напред. — Сякаш нищо непочтено не се е случило. Защо не ни разкажеш за това, отче? Ти беше там.

Извървяха почти петдесетина крачки в мълчание преди отец Майкъл да отговори. Бе забил поглед право в краката си.

— Леко ръмеше — започна той. — Натъкнахме се на него, малко след като тълпата се бе разпръснала. Даже видях някои от последните да си тръгват. Някои носеха ботуши, някои — дрехи, въобще всевъзможни работи. Видях например един дето бе преметнал почти ново палто през едната си ръка, а в другата стискаше окървавени бричове за езда. Хилеше се.

Гласът на свещеника бе тих и някак далечен, сякаш си припомняше сцени от някоя далечна земя, небивалици от езически места, а не случки от цивилизована Ирландия.

Пътят се спускаше в малка долчинка, с мостче над мочурливо поточе. И на двата бряга близо до мостчето растеше тръстика.

— Тълпата изобщо не изглеждаше засрамена от това, което бе сторила — продължи отец Майкъл.

— Охо — подметна Херити — гняв ли долавям в думите ти, отче?

— Навсякъде имаше трупове — отнесено продължи свещеникът. — Мъже… коне… локви кръв. Нямаше как да разберем кой е бил католик и кой не. Бяха отмъкнали всички кръстчета и синджирчета от избитите, заради златото. Даже пръстен не бяха оставили. На мнозина им бяха отрязани пръстите, та по-бързо да свалят пръстените. Коленичих в калта и взех да се моля.

— Но кой е сторил това? — попита Джон.

— Просто една разярена тълпа — сви рамене Херити.

Джон погледна отец Майкъл очаровано. Представи си как свещеникът се натъква на кървавата сцена, разхвърляните трупове. Простичките думи на отец Майкъл бяха извикали цялата сцена във въображението му.

— Бяха им смъкнали дори обувките и чорапите — рече свещеника. — Обувките и чорапите. Защо им е трябвало да го правят? Образът на стърчащите от калта голи крака, разтърси Джон по един особен начин. Цялото клане и накрая този последен знак на безвъзвратно изгубената човечност. Усети дълбоко вълнение, много по-голямо от всичко изпитано дотук от разказа на отец Майкъл. С тези голокраки мъртъвци от Ирландия си бе отишло и още нещо, помисли си Джон. Усети, че дори скритият в него О’Нийл не изпитва радост от чутото. Вярно, бе заинтригуван, разказът определено предизвика интереса му, но сякаш изобщо не се зарадва. Може би изпита нещо като задоволство… да, може би скритият в него О’Нийл бе доволен.

Изведнъж Джон осъзна съществуването на дълбока, огромна разлика между това да се чувстваш щастлив и това да се чувстваш доволен. Скритият в него О’Нийл можеше да бъде доволен от станалото и без то да го радва.

— Какво мислиш за това, Джон? — попита го Херити.

— Не е нещо, което би ме зарадвало — отвърна Джон.

— Дааа, черен ден — промърмори отец Майкъл.

— Я го чуй само какви ги дрънка — сряза го Херити. — Единствените католици там са били конярите и чистачите, простоватите работяги. Не виждам защо трябва да те разстройва факта, че глутница протестантски богаташи са заплатили с кръвта си за сторените злини.

— Те бяха избити! — почти изкрещя отец Майкъл. — Изклани като животни! С ножове, лопати, коси, вили, с голи ръце. Не бе даден дори един-единствен изстрел.

Херити се втренчи в Джон:

— Е, това поне трябва да ти даде някаква представа какво би станало, ако Безумецът О’Нийл вземе, че се появи сред нас.

Джон усети как скрития в него О’Нийл мълчаливо застана нащрек.

— Толкова безпричинно избити хора — продължи Херити. — О, всъщност имало е причина, но тук ще се съглася с попа, че следствието е отвратително. — Наклони се през Джон към отец Майкъл. — Но ти си бил просто очарован от всичката тая смърт, нали попе? Това наистина е добра причина да се помолиш с колене в калта.

Отец Майкъл потръпна. Не вдигана глава, продължи мълчаливо да се влачи по пътя.

Джон се вгледа в него. Херити много точно бе уцелил раната. Да, отец Майкъл споделяше отношението на своята Църква към смъртта, проповядващо любов към ближния, но и омраза едновременно. Упованието в правотата на вярата бе източникът на силата му като свещеник, но тя не бе достатъчна, за да се отрече от човека вътре в себе си. Както и Джон не можеше да се отрече от скрития в него О’Нийл. За всяко човешко същество смъртта бе окончателното, безвъзвратно падение. Смъртта бе проявление на нищожеството на човека и краха на илюзиите му. Тя бе могъщият властелин, чийто вечен закон никой не можеше да избегне.

Херити прозираше надълбоко в нещата!

— Твърде поучително, а — продължи Херити — да слушаш какво ти се говори, а да не поглеждаш човека в лицето. — Отново се наклони и се взря в свещеника през Джон. — Добре чух какво рече, Майкъл Фланъри. Разказа всичко за онова клане, но не обели нито думица, да покажеш най-после, че си разбрал защо плюх на твоята Църква!

Отец Майкъл не отговори.

Херити се изсмя и отново насочи вниманието си към пътя. Чуха момчето зад гърба им да хвърля камък в храсталаците. Бяха изкачили срещуположния хълм, който започваше от поточето. От другата страна на хълма пътят се спускаше сред гъста борова гора.

— Знаеш ли, попе — въздъхна Херити. — Не това ме притеснява. Трудното за мен е, че самият Бог ме изостави. Той изостави мен, не аз Него. Отнеха ми вярата!

Сълзи блеснаха в очите на отец Майкъл. О, да, Джоузеф Херити, помисли си той, много добре те разбирам. Познавам психологията на нещата, нали така ни учиха в семинарията. Сега ти ще кажеш, че за мен Църквата замества необходимостта от секс. Че тя е моята голяма любов, тази, която никога не бих могъл да намеря в една жена. О, да, много добре те разбирам. Ти си мислиш, че щом вече нямаме Жени, значи и Църквата е нова, различна.

Без да знае защо, отец Майкъл почувства, че думите на Херити му вляха сила.

— Благодаря ти, Джоузеф — рече той.

— Благодариш ми? Какви ги дрънкаш? — Гласът на Херити бе пълен с неприязън.

— Мислех си, че съм самотен — отвърна отец Майкъл, — но сега виждам, че не е така. За това ти благодаря.

— Аре нема нужда! — изсумтя Херити. Потъна в ядно мълчание. Постепенно на лицето му цъфна лукава усмивка. — Нещо пак бъркаш, попе. С теб нямаме нищо общо.

Джон видя задоволството изписано върху лицето на Херити. Отец Майкъл изглеждаше… объркан? На Херити очевидно му допадаше злобничко да се наслаждава на чуждата обърканост. Но сега и в Ирландия всичко се бе объркало. Дали и това му доставяше удоволствие? Едва ли. Не… това противоречеше на Каузата на Херити. Чумата бе подкопала основите на недосегаемото. Шокиран, Джон изведнъж осъзна, че е открил ключа към Херити. Открил е Ахилесовата му пет.

Подкопай вярата му в собствената му Кауза!

Но това бе същото, което Херити се опитваше да стори с отец Майкъл. Как така изведнъж това се превръщаше в слабост за Херити и… да, именно сила за отец Майкъл?

— Какви са политическите ти убеждения, Джоузеф? — попита Джон.

— Убеждения? — ухили се Херити. — Че аз съм си либерал, разбира се. Винаги съм бил такъв.

— Той е безбожен марксист — натърти отец Майкъл.

— По-добре отколкото безбожен поп — контрира Херити.

— Джон, чувал ли си теорията за „вечната война“? — попита свещеника.

— Затваряй си човката, Майкъл Фланъри — процеди злобно Херити.

— Никога не съм я чувал — отвърна Джон. Усети как Херити се напрегна.

— Теорията на ИРА — продължи отец Майкъл и отвърна с усмивка на отровния поглед на Херити. — Спри всякакви преговори, избий онези, които са готови на компромис, предотврати всякакви стъпки за мирно разрешение на въпроса. Дай на хората само война и насилие, смърт и терор, докато на тях толкова им писне от всичко това, че са готови да приемат първия, който им предложи нещо друго, дори и това да са безбожните марксисти.

— Нали не си забравил, Джон — вметна Херити, — че същия тоя поп плачеше преди малко за избитите протестантски богаташи на Дъблинското родео. За алчните капиталисти!

— Вярно е, че бяха алчни — кимна отец Майкъл. — Тук съм съгласен с теб. Алчността е това, което ръководи консерваторите. Но пък завистта движи либералите. А що се отнася до марксистите… — презрително тръсна глава отчето и насочи обвиняващ показалец към Херити — … всичко, което тия безбожници искат, е да седнат на мястото на управляващите и да станат господари на света. Интелектуалните аристократи!

Имаше някаква нова сила в гласа на отец Майкъл. Свещеникът очевидно имаше здрави корени и ги бе открил. Може и да бе измъчван от съмнения, но силата, която придобиваше, борейки се с тях, се увеличаваше. Ставаше все по-голяма с всеки изминал ден.

— Сега, когато знам вече как да се моля за теб, Джоузеф Херити, ще го сторя с още по-голямо усърдие — рече отец Майкъл.

Джон изгледа двамата мъже последователно.

Злобна усмивка изкриви устните на Херити, но не докосна очите му. Потупа автомата на гърдите си.

— Ето я моята душа, попе. Моли се за нея.

— Демон беснее из нашата земя, Джоузеф — кротко рече отец Майкъл.

Херити се намръщи. В очите му се появи див блясък.

— Демон казваш, а?

— Демон — повтори свещеника.

— На милостта се осланяме всички — мрачно рече Херити. — Тя ни пази от таласъмите нощем, когато заспим. — Вълчата усмивка се върна на устните му. — Казал го е Робърт Херик, попе. Виждаш ли предимствата на светското образование?

— Страхът от Бога също си има своите предимства — кротко, но твърдо отвърна отец Майкъл.

— Страхувам се само от реалните неща, попе. Мен не ме плашат илюзиите. Като твоята драгоценна Църква, например, с нейните красиви фрази и натруфени ритуали. Всичко туй не може да ти замести необходимостта да живееш като свободен човек.

— Ти свободен човек ли си, Джоузеф? — попита го отец Майкъл.

Херити пребледня и извърна очи. Загледа се някъде встрани от пътя.

— Аз съм по-свободен от всички ви тук. — Обърна се и впи поглед право в Джон. — По-свободен съм от този Джон Гарич О’Донъл, с ужасната му тайна, скрита дълбоко в душата му!

Джон стисна зъби. Едно мускулче върху челюстта му нервно потрепна. Проклет да си Херити!

— Всеки си има своите илюзии — продължи Джоузеф. — И не е задължително те да съвпадат у всички ни.

Джон упорито се взираше право пред себе си, притиснат и от двете страни от тежките изпитателни погледи на двамата мъже. Не бе ли и това една илюзия, в края на краищата?

— Живеем в свят пълен с илюзии — рече Херити с напрегнат глас. — Ти не смяташ ли своите илюзии за твърде удобни за теб самия, Джон? Също както и попа смята неговите илюзии за единствено правилните?

Джон усети как скрития в него О’Нийл се размърда неспокойно. Как стигнах дотук, зачуди се Джон. Можеше ли да каже със сигурност кога точно започна това съжителство. Процесът бе започнал отдавна и бе протекъл бавно… като покълването и израстването например, или като смяната на кожата. Бавен, но неумолим, все по-настойчив, но ненатрапчив процес. Бе засегнал същността на личността му и спомените за това бяха още живи.

В същото време отец Майкъл водеше вътрешна борба със собствения си демон, предизвикан от думите на Херити, макар да знаеше, че те не бяха насочени към него, а към бедния човечец, който вървеше редом с тях. Дали в тоя кротък американец наистина се бе вселил Безумецът?

Какво ли ни прави такива каквито сме, чудеше се свещеника. Спомни си църквата тяхното село — Болинспитъл. Янките често си правеха шегички с името^[1], но това все пак бе родното му село. Църквата бе варосана от местен майстор като дар към Бога.

Спомените дадоха на отец Майкъл възможност да се върне обратно в миналото, да се почувства по-уверен.

Чистият бял хоросан. Наредените икони по стената — Святото Сърце Христово… Дева Мария, Божията Майка… имаше и цяла редица портрети на Папи, също и благословеният орден, висящ на веригата си върху паното от червено кадифе и всичко това сложено в тежка сребърна рамка и покрито със стъкло, а отдолу малката медна табела, от която всеки, който си направеше труда да я прочете, щеше да научи, че орденът е благословен лично от самия Папа Пий. Спомни си и редиците от пейки. Седеше върху една от тях, беше толкова малък, та крачетата му не стигаха до пода, очите му вперени в облегалката на пейката пред него, върху която бе закована метална плочка с надпис:

„На святата памет на Айлийн Матюс (1896–1931). Дарено от любящите я деца.“

Колко далечно бе всичко това сега.

Мълчанието на спътниците му измъчваше Джон. Измъчваше го дори самото им присъствие. Прищя му се да избяга, да свърне от пътя и да отпраши през полята, да зарови лице в тревата и никога да не се надигне отново.

Но Херити бе прекалено опасен!

Той може да види всичко, което бих направил, и дори може да отгатне намеренията ми предварително.

— Е, май не трябва да любопитствам толкова — рече Херити жизнерадостно. — Нали туй е единадесетата Божа заповед.

Гърлото на Джон бе пресъхнало. Копнееше за глътка вода… или нещо по-силно. Какво ли носеше Херити в малките пластмасови бутилчици? Той често лъхаше на уиски, но явно не възнамеряваше да сподели питието с останалите. Джон погледна на дясно към хълма край пътя. В основата му се виждаше голият силует на изсъхнал бор. Бръшлян се виеше около мъртвия дънер като саван, покриващ зловещата голота на труп.

— Ще спрем тук — каза Херити.

Всички се подчиниха и спряха.

Херити гледаше наляво към малка къщурка само на няколко метра от прашния път. На затворената врата висеше табела с надпис: „Маймунска къща“. Съвсем мъничко поточе, широко не повече от човешка длан, течеше по черните камънаци близо до прага.

— Маймунска къща, а — каза Херити и вдигна предпазителя на автомата. — Твърде подходящо място за такива като нас да поспрат и да си починат, нали? Ако не е заето, разбира се.

Прескочи поточето и надзърна през един прозорец до вратата.

— Мръсно, но празно — рече. — Това не ви ли звучи като подходящо описание за едни, дето ги познаваме много добре.