Франк Хърбърт
Бялата чума (13)

По-опасно в да се живее с невежеството, отколкото да се живее с познанието.

Филип Хендлър

Без да се възгордява прекалено. Джон смяташе лабораторията си в предградието „Болард“ за чудо на изобретателността. Центрофугата представляваше пригодена машина за баланс на гуми и му струваше по-малко от хиляда долара. Замразителят бе направен от домашно барче с прикачен към него калиброван термостат, който мереше с точност до един градус. Перисталтичните помпи бяха стъкмени от медицинско оборудване. Клетъчният разделител бе адаптиран сонар за яхти. Електронният микроскоп, модел ИСИ с две масички и трийсет ангстрьома разделителна способност, бе отнел най-много време и значителна сума. Беше част от една открадната партида и подземният свят на Сан Франциско му го бе предоставил за двадесет и пет хиляди долара.

Такова бе оборудването на цялата лаборатория. Помещенията за изследвания с отрицателно налягане беше обзавел от шперплат с тънко пластмасово покритие. Входът към него се изолираше с два малки корабни люка и той трябваше да пълзи, за да влезе или излезе от стаите. Това беше единственото голямо неудобство.

Преди да завърши лабораторията, Джон работеше на компютъра си, създавайки цветни графики на молекулярните модели, върху които щеше да съсредоточи вниманието си. В паралелни директории той записа цялата информация, до която успя да се добере по въпроса как съществуващите лекарства действат в човешкото тяло. Обърна особено внимание на информацията за ензимите и специфичните ДНК-рецептори.

Той със задоволство откри, че много от най-важните елементи за неговите молекулярни схеми бяха достъпни на компютърни дискове или програми, които можеха да се купят или откраднат. По времето, когато завърши лабораторията си, компютърът му бе запълнен с основните елементи на проекта.

Той усещаше някакво хипнотично очарование, когато седеше пред екрана, наблюдавайки как първичната двойна спирала се въртеше и пречупваше по негова команда. Червените, зелени, лилави и жълти линии сякаш оживяваха: Неговият ум и екрана се обединяваха в някакво друго измерение, в което образите на екрана и мислите му не можеха да бъдат разграничени. Струваше му се, че пръстите върху клавиатурата създават образите в главата му. Или пък образите в ума му магически оживяваха на екрана? Понякога си мислеше, че всъщност говори езика на генетичните кодове, че казва нещо на точно определени елементи от молекулата на ДНК.

В такива периоди съзнанието му губеше реална представа за времето. Веднъж като изпълзя през люка, той залитайки откри, че вече е утро. Разследването показа, че е работил непрекъснато трийсет и седем часа, отпивайки от време на време глътка вода. Беше ужасно гладен, ръцете му трепереха и той дори не можа да си приготви истинска храна преди да изпие цял литър мляко.

Структурата, която трябваше да види и разбере бавно се разкриваше пред него както на монитора, така и на изходните устройства на лабораторията, включени към компютъра. Той знаеше, че е само въпрос на време да вкара подходящия молекулярен ключ в биологическата ключалка. Отговорите бяха тук — в лабораторията и в главата му. Те само трябваше да се отворят към собствената си реалност. Цялата генетична информация за всяка биологична функция е кодирана в нуклеотидните вериги на ДНК. Трябваше само да се разшифрова кодът.

Без компютъра той щеше да бъде загубен. Във всеки един момент той работеше с около четири до двадесет хиляди гена. Чрез управляемо съчетание на тези гени и техните ДНК-кодове можеха да се образуват над милион нови гени. Той нямаше нужда от всичките, а само от ключовите, чието кодиране се обуславяше от точно определена нуклеотидна верига.

Чрез разбиване на клетките, ензимно фракциониране и контролирано сепариране в центрофугата, той търсеше парченца от мозайката, чийто компютърно-мозъчен образ вече бе изградил.

Не след дълго той започна да оформя рибозомни РНК от собствените си ДНК-шаблони, като подбираше и отхвърляше различни варианти в търсене на контролните геноми. Те, заедно с регулационните протеини, бяха първата му цел.

След двумесечна работа върху проекта, Джон разбра, че се нуждае от естествена ДНК за полимеризационния цикъл. Тази ДНК трябваше да е биологически активна и да има нужната структура. Нямаше как да се избегне факта, че генетичния материал на ДНК се копираше по двойки, като всяка спирала бе огледално копие на противоположната.

Главата му се пръскаше от мислене по този проблем, но той не можеше да бъде избегнат. Излизането навън беше рисковано. Дори опасно… но друга алтернатива нямаше.

Фалшификаторският комплект му даде нова самоличност — Джон Висенти, доктор на медицинските науки, служба Обществено здравеопазване. При комплектуването на лабораторията, той бе купил и портативна печатарска машина, на която успя да отпечата няколко подходящи бланки. На бланките той написа акредитивни писма, които подписа с едри началнически инициали. Купи си тъмна перука, потъмни кожата си и през цялото време търсеше по вестниците следващата дата за имунизация на учениците. След седмица откри съобщение за старта на имунизационна програма в Западната Сиатълска гимназия следващия понеделник.

Рано сутринта той се появи в гимназията, облечен с бяла престилка. От горния му джоб се подаваше стетоскоп, а на ревера си носеше идентификационна карта, на която пишеше „Джон Висенти, доктор на медицинските науки“. Беше студено зимно утро и фоайетата на гимназията бяха претъпкани с ученици, опаковани в дебели дрехи. Той премина през кресливата тълпа без да привлече особено внимание. В дясната си ръка той стискаше дървена кутия, която съдържаше внимателно подбран комплект, по чиито рафтове бяха подредени всички нужни инструменти и материали за взимане на кръвни проби. В лявата си ръка държеше куфарчето с писмата.

Преди да нахълта делово в стаята на училищната сестра, той прочете името й на вратата: Джанет Бланки.

— Здравейте — каза той с най-невинно изражение. — Аз съм доктор Висенти. Къде да се установя?

— Да се установите?

Сестра Бланки беше стройна млада жена с руси коси и неизменно разтревожен вид. Тя стоеше зад дълга маса, върху която имунизационните комплекти бяха старателно подредени в редици. В далечния край на масата имаше два купа формуляри, а зад тях — празен стол. На стената имаше календар и две цензурирани анатомични табла със съответни надписи „мъж“ и „жена“.

— За кръвните проби — каза той, остави куфарчето и дървената кутия на масата и показа на сестрата личната си карта и писмата. Сестра Бланки ги прегледа бегло и доби още по-разтревожен вид.

— Кръвни проби — промърмори тя.

— Длъжни сме да ги направим едновременно с вашата имунизационна програма, за да не пречим излишно на учебните занимания.

— Тази сутрин трябваше да ми помагат двама лаборанти от болницата — каза тя. — Единият току-що ми се обади, че е болен, а другият бил задържан заради спешен случай в „Добрия самарянин“. Сега и вие. Само това ми трябваше. За какво са ви тези проби?

— Правим национално изследване на генетичните типове, за да установим евентуална връзка между някои болести и съответните имунитети. Длъжен съм да използвам само номерата от списъка без имената на хората, да укажа дали пробата е от мъж или от жена и това е всичко.

— Доктор Висенти, никой не ми е казал нищо — уморено отвърна тя и посочи масата, — а днес трябва да минат двеста и шестнайсет ученика. За утре са дори повече.

— По дяволите! Това е втората им издънка само за две седмици! — процеди през зъби той. — Някой чиновник трябва да бъде уволнен.

Сестра Бланки съчувствено поклати глава.

— Добре тогава, как мога да ви помогна? — попита той. — Защо не вземем един ученик да се оправя с формулярите?

— Вече помолих да ми изпратят някой — отвърна тя и погледна към масата пред себе си. — Можете ли да разположите нещата си тук, до мен? Какви проби ще вземате?

Той отвори кутията, показвайки изрядно подредените тампони, епруветки, шишенца със спирт и ланцети.

— Е, това едва ли ще ни забави много, докторе — каза тя. — Мисля, че ние двамата ще се справим.

Вечерта, когато се прибра в къщата на „Болард“, „доктор Висенти“ имаше двеста и единайсет кръвни проби. Във всяка от тях ловко бяха вмъкнати проби от кожните клетки.

Ще има специфични разлики, каза си той в банята, докато сваляше от себе си камуфлажа, напоен с миризмата на цигарен дим. Имам генетичната информация за всяка биологична функция, включително и за пола. Тук има някаква схема, в която мога да включа злокачествен разрушител.

Позитивният взаимномоделиращ ефект на двойните спирални вериги, при който всяка страна може да възпроизведе другата — Тук се криеше ключа към загадката. В пептидните връзки, може би…

Той свали пробите в лабораторията. Отговорите трябваше да са тук, вътре, мислеше си той. В структурата на ДНК. Нямаше друг начин. Ако бактериален вирус инфектира бактерия, в бактериалната клетка влиза не протеина, а ДНК-то на вируса. Това беше носителят, от който се нуждаеше, за да усетят всички отмъщението на Джон Роу О’Нийл.

Вече бе изработил техниката за тестване на резултатите. Тя беше елегантна до съвършенство. Ще му бъде нужна бактериална форма с кратък живот, инфектирана от вирус. Бактериите ще предизвикат видими ефекти в предварително избрана част от населението. Ефектите трябваше да бъдат видими и лесно да се разпознават; да не бъдат фатални, но достатъчно големи, за да предизвикат реакции и коментари. Пробните бацили трябваше да се самоунищожават, да изчезват сами.

Тези изисквания биха затруднили и голям изследователски център, но той се справи с тях без излишно забавяне. Чувстваше се непобедим. Това бе само една стъпка в осъществяването на проекта. Чак когато откриеше верния ключ за неговата ключалка и се убедеше в неговата надеждност, той можеше да му придаде много по-злокачествена форма.

И тогава посланието ще бъде изпратено.