Франк Хърбърт
Бялата чума (55)

Нагоре по дългата стълба,

надолу по късото въже —

Върви при дяволите, крал Били,

със теб и папата вземи!

Песни на Нова Ирландия

Джон седеше в дъното на бронираната кола и наблюдаваше местността през тънък процеп в стоманения корпус. Зелените хълмове се къпеха в лъчите на утрото. Навън беше студено и от всеки допир до стоманата кожата му измръзваше. Седалката не беше тапицирана. Отец Майкъл и момчето седяха срещу него. Момчето се бе свило и спеше, облегнало глава на свещеника. Отпред шофьорът и въоръженият войник упорито мълчаха. Те бяха червендалести, чернокоси младежи в зеленикави военни униформи. Изражението на лицата им издаваше вътрешно безпокойство — те сякаш слушаха някакъв невидим говорител, който ги предупреждаваше, че предстоят ужасни събития.

На стотина метра отпред се движеше друга бронирана кола, а зад тях имаше още две. И трите бяха с пълен екипаж. Водещата машина бе снабдена с ракетна установка.

Откак се бе отправил към Килмейнхамския затвор, от Херити нямаше и следа и нито отец Майкъл, нито някой от останалите можеше да каже къде е отишъл.

Отец Майкъл се обърна напред и заговори с шофьора. Момчето се размърда и изстена в съня си. Думите на свещеника не достигаха до Джон, но той ясно чу отговора на шофьора:

— Пътят, по който се движим, е сравнително безопасен, отче. В наши дни по-дългият път често е най-пряк.

Отец Майкъл кимна и отново се намести на седалката.

Бронираната кола се друсаше по неравния път, който се виеше през хълмовете. Тук-там през пролуките в иглолистните горички се виждаха къщи с пушещи комини, а по-нататък проблясваха ледовитите води на Ирландско море. Тихата, спокойна красота, която излъчваше този великолепен пейзаж разтърси Джон, събуждайки дремещия в него О’Нийл. Той усети глухия му вопъл и онзи ужасен писък, дебнещ някъде в дълбоките подземия на съзнанието му. Тази гледка надолу към морето не трябваше да остане недокосната; и земята трябваше да носи белезите от изчезването на старата Ирландия. Иначе… защо беше всичко?

Шофьорът се обърна към войника до себе си и каза нещо. Джон чу само последните две думи, изречени по-високо заради усиленото ръмжене на двигателя по стръмния наклон.

… Но сега…

Тези последни думи отекнаха в съзнанието на Джон. Те символизираха новата Ирландия. Тази мисъл успокои надигащия се в него О’Нийл и Джон остана сам с мислите си.

… Но сега…

Едва ли можеше да се намери по-изчерпателен израз за времената, които настъпиха. След сега следваше нищото. Някога хората мислеха, че могат да разрешат всеки проблем, научен или друг, ако се захванат с него достатъчно упорито, с добра воля и търпение, без оглед на необходимото време. Така поне сочеше научното мислене. Но сега…

Какво можеше да направи той в Килалойската лаборатория? Дали най-черните страхове на Дохъни ще се окажат истина? Това не може да бъде! Замисли се за раздялата си с Дохъни тази сутрин. Беше още тъмно и в кабинета бе студено. Лампата над бюрото бе като жълт остров сред мрака. Дохъни разписваше куп документи и ги подаваше на прегърбен възрастен мъж, застанал зад него. Той поемаше документите с кокалестите си пръсти и ги подреждаше на бюрото. После ги взе и си тръгна. През цялото време двамата не обелиха нито дума.

Джон се разхождаше из кабинета и разглеждаше фотографиите по стените, мъчейки се да различи образите на мъждивата светлина. Пред една от снимките той се спря, привлечен от мистериозен надпис върху тухлена стена. Опита се да го разчете, но част от думите бяха заличени.

„АКО МАТЕ ФОРМА АУБ А ЕКС ОЗИ, ПЛАХ, ИЛИ РИСТ АКЦИ, ДЕТ СЕ НА ЕЛ. 65–155, ФАСТ. НИМ СТА ГАР АНА.“

Дохъни забеляза интереса на Джон към фотографията и каза:

— Държа я, за да ми напомня. Беше безсмислено — думи вместо действия. Само думи и много малко действия. Въпреки това, управниците на Ълстър отдаваха голямо значение на тези послания. Може да се направи интересно сравнение със сегашния ни проблем. Ако възстановим липсващите части, текстът е следният:

„Ако имате информация за убийства, експлозии, заплахи или терористични акции, обадете се на тел. 65–155, Белфаст. Анонимността е гарантирана.“

Джон се обърна и погледна Дохъни, завладян от безпокойство. Тероризъм!

— Безумецът ни изпрати послание с липсващи части — каза Дохъни и кимна към снимката. — Този надпис е от Дери. Сведенията се събираха в Белфаст.

Джон заговори бавно, втренчен в снимката. Тероризъм.

— Сведения за хора като Джоузеф Херити?

— За протестантите също. Едва ли можеш да избираш между тях, ако си мишената за техните куршуми и бомби.

Джон се обърна, бавно и неохотно. Дохъни се втренчи в него и в благия поглед на тъмните му очи се забеляза искрица циничен сарказъм. Под жълтеникавата светлина на лампата, на фона на сивото утро, процеждащо се през прозореца зад него, той удивително приличаше на кукла с разчорлена коса.

— Ние сме като онези шейсет хиляди души, живели там — каза Дохъни. — Сега… бих казал не повече от пет-шест хиляди. Без жените градът умира.

Джон се прокашля, но не каза нищо.

— Един град се поддържа от търговията — продължи Дохъни. — Но тя зависи от дома и семейството. Градът… — той хвърли поглед към фотографията зад Джон — градът е място за занаятчии, бакали, разносвачи по домовете и други подобни, но душата на градската търговия са жените. Останали сами, мъжете са принудени да се върнат към земята, да извличат от нея храната си и да преоткриват какво значи да си земеделец — една позабравена дума.

Джон се втренчи в рамката на прозореца, неспособен да срещне пронизващия поглед на Дохъни.

— На цветната снимка вдясно от тази има същия надпис, само че от другата страна на реката — каза Дохъни. — Онова малко бяло петно там. Не може да се разчете от толкова далеч, дори текста да е пълен.

Джон се обърна и погледна снимката на старата част на Дери с нейните назъбени каменни стени, белязани от многобройните конфликти през вековете… зацапани кафяви камъни, издигащи се над река Фойл… и ниско в единия ъгъл онзи малък бял правоъгълник, запълнен с черни букви.

— Мъжете, които останаха там, няма да си отидат — каза Дохъни, — но вече няма смисъл да се работи, да се изкарват пари и тях скоро няма да ги има. Знаеш ли, Джон, всичко опира до заплатата. Тя е в основата на семейството и дома, източник на храна, дрехи, забавления. Ще те попитам направо, Джон, според теб колко източника на средства могат да се намерят сега в Дери?

Джон се обърна към Дохъни, срещайки пронизващия му поглед.

— Не много…

— Каква е ползата от непълни послания? — попита Дохъни. — И все пак фантазията на образования човек надделява.

Джон се отдръпна от стената, заобиколи бюрото и седна на дървения стол. Тези снимки сякаш го заразиха! Столът под него бе твърд и леденостуден. Дохъни го следеше с непроницаем поглед.

Докато гледаше навън през тънкия процеп на бронираната кола, Джон си мислеше за този разговор. Конвоят пресичаше обширно блато. Наскоро изкопаните купчини торф бяха старателно покрити с тъмен найлон, затиснат с камък на върха на всяка камара. Гледката бе толкова спокойна и обичайна, че той усети как О’Нийл отново се надига.

Внезапно отец Майкъл се обърна и се втренчи в Джон.

— Все още копаят торф — отбеляза Джон.

Отец Майкъл заговори тихо, за да не събуди момчето:

— Водноелектрическата централа в Арднакраша бе взривена още в самото начало. Сега имаме само ТЕЦ-ове на торф, а и мъжете, които копаят торф за тях, не са много.

Джон забеляза, че под черния костюм свещеника си бе облякъл сива жилетка с остро деколте и бели копчета. Беше сменил шапката си с черна фуражка. Цветът на жилетката му напомняше за стария беззъб пазач в двора на болницата. Дохъни бе оставил Джон сам с мъжа, за да отиде „да види какво задържа колите“.

Жилетката на стареца беше ръчно плетена от дебела домашна прежда. Джон стоеше на камъните, пропит от влажния сутрешен студ. Мъглата се вдигаше и отгоре прозираха късчета синьо небе. Виждаха се късчета синьо небе. Вниманието му постоянно се връщаше към стареца, който стоеше там в напрегнато мълчание. Немощният му гръден кош едва-едва надигаше сивата жилетка.

„Жена му я е плела“, помисли си Джон. В същия момент стареца се загърна още по-плътно и жилетката зяпна, защото в долната част липсваше едно копче. Изглеждаше мръсна, сякаш никога не бе прана и Джон си помисли: „Иска да усеща нейния допир чрез дрехата, изработена от пръстите й“.

И тогава чу гласът на О’Нийл да му прошепва: „Нима не е останало нищо, докосвано от Мери?“

В очите му напираха парещи сълзи.

Старецът отмести поглед в посока на шума, който идваше отвъд двора, наклони глава, за да чуе по-добре, и когато се обърна, напрежението в погледа му вече го нямаше. Имаше само едно повехнало лице с празни очи и беззъба уста. Той заговори с дрезгав глас:

— Ти си оня, дето дойде с попа?

— Да, аз съм.

— Да му кажеш да не се залавя с църкви и литургии тук — рече му стареца. — Ако се опита, ще го удуша в собственото му расо.

Джон бе стъписан от горчивината и силата в старческия глас, сила, която не достигаше очите и не докосваше устните, сякаш беззъбата дупка само механично повтаряше едно послание, извиращо от дън душа.

— Не искаш отец Майкъл да отслужи литургия? — попита Джон.

— Да отслужи литургия! — старецът се изплю върху каменните плочи на двора и заговори тихо и уморено, сякаш това възклицание бе изсмукало силите му докрай:

— Аз съм стар и времето ми изтича, няма сила и живот в мен. Не ходя на литургия, щот там мисля за Фиона и мен, как се молим коленичили — каза той и дрезгавият му глас отново се оживи. — Какво донесе нейната молитва, освен самота?

Джон почувства стаения в него О’Нийл — безмълвен наблюдател, хипнотизиран от беззъбата уста и горчивите думи, които излизаха от нея.

— Роден съм в полунощ и мога да виждам сенките на умрелите — продължи старецът. — Ако си присвия очите както трябва и гледам в едно място много дълго, аз виждам моята старица край печката как ми готви каша за закуска, съвсем като истинска.

Старецът присви очи и се втренчи в някаква невидима точка в пространството. Гласът му премина в шепот:

— Туй не е като спомен за минала мъка. Той може да се забрави, знаеш. Тази мъка не си отива. Да, тя е вътре в главата на човека и само гробът я лекува — той уморено тръсна глава. — Май и там няма да се отърва от нея.

През сводестия вход към тях бързо крачеше Дохъни. Походката му бе твърде енергична за такъв тежък човек. Старецът вяло го поздрави.

— Сега вземат отец Майкъл и момчето — каза Дохъни. — Ще бъдат тук след минута. Да не би старият Бари да ти губи времето с някоя от неговите истории?

Джон кимна.

Дохъни потупа стареца по рамото и му каза:

— Иди на входа, Бари, и им махни с ръка, когато се появят. След малко идваме и ние.

Без да изпуска от очи отдалечаващия се старец, Дохъни заговори на Джон:

— Някои сред нас живеят с надеждата за отмъщение — започна той, хвърляйки бърз поглед към него. — Други са отчаяни, трети се потапят в забравата на всякакви възможни развлечения — алкохол, наркотици, извратени пародии на секс без надежда за потомство.

Той кимна към стареца, който бе заел позиция на входа и гледаше надясно.

— Бари само иска да срещне Безумеца и да му зададе един въпрос: „Доволен ли си от това, което направи?“ — каза Дохъни и отново погледна Джон. — Повечето от нас са изтощени до краен предел — той прочисти гърлото си и Джон помисли, че ще се изплюе, но Дохъни преглътна. — Всеки от нас бяга от действителността по различен начин и ако някой ни принуди всеки божи ден да се изправяме лице в лице с нея, всички ще полудеем.

Откъм улицата се чу ръмженето на няколко двигателя. Старецът се наведе напред, взирайки се в посоката на шума.

— Предполагам, че отмъщението на О’Нийл също е такъв начин за бягство от действителността. Терористите, чиято жертва е станал той, онази бомба — това е бил техния начин да избягат от собствената си реалност — каза Дохъни и отново отправи дълъг, изпитателен поглед към Джон. — Някои дори съчувстват на онзи нещастен Безумец, О’Нийл.

Джон прокара ръка по гърлото си, неспособен да избегне втренчения поглед на Дохъни.

— Ако единственото, което му остава, е отчаянието, човек може да експлодира — продължи Дохъни. — Пред себе си имаме само модела за поведение на нашите бащи, примерите на Църквата, на държавата, на семейството. Те са сурови, жестоки и болезнени.

Дохъни се обърна към входа:

— А, ето ги и тях.

Джон погледна и видя стареца, който им махаше с ръка. Зад него под аркадата навлизаше маслиненозелена бронирана кола.

— Когато пристигнете в Килалой — каза Дохъни, — накарай ги да ти дадат нови дрехи, нещо по-удобно. Поне ще се почувстваш по-добре.

В бронираната кола по пътя за Килалой Джон отново и отново се връщаше към странната сцена в двора на болницата… старецът, Дохъни. Сякаш бе театър, специално подготвен за него. Но с каква цел? Не беше ли това примамка за О’Нийл?

Вътре в него О’Нийл запази мълчание. Нямаше ги въздишките, шепота, нямаше го дори ехото на онзи вик, нито воят на изоставено куче. Този вой бе по-страшен от всичко друго.

Онзи старец не му излизаше от мислите. Джон изпитваше състрадание към него. Същото чувстваше и към О’Нийл. И двамата бяха преживяли голяма трагедия. А какво можеше да стори стареца? Да пази вратата? Може би да изпълнява поръчките на Дохъни. Да запълва дните си, докато умре… в самота. Джон не си бе представял така старците в Ирландия. Всъщност това важеше и за младите.

По бузите му потекоха сълзи. Той затвори очи и когато ги отвори видя отец Майкъл, втренчен в него.

Джон потупа празната седалка до себе си:

— Отче, моля ви седнете при мен.

Внимателно, за да не събуди момчето, отец Майкъл вдигна главата му от скута си, несръчно се прехвърли през седалката, блъсна се в Джон и подпомогнат от един рязък завои непохватно се стовари на седалката до него.

— Какво има, Джон — попита той.

— Отче, ще приемете ли моята изповед? — промълви Джон.

Най-после, помисли си отец Майкъл. Той предчувстваше това от мига, когато за пръв път видя Джон край езерото — тази странно обезкосмена глава, измъченото лице, сега покрито с брада… но в очите още блестяха адски пламъчета.

— Да, разбира се — отвърна той.

Джон изчака, докато отецът намери куфара си под седалката и се подготви за древния ритуал. Чувстваше се спокоен. Не можеше дори да си спомни откога не е бил толкова спокоен. Дори преди… преди… Не, никога не се бе чувствал така спокоен.

Отец Майкъл се наведе към него:

— Откога не си се изповядвал, сине мой?

Въпросът смути Джон. Той никога не се бе изповядвал.

Джон Гарич О’Донъл никога не бе изричал думите, които сега бяха на езика му. Той ги каза:

— Прости ми, отче, защото съгреших.

— Да, сине мой. В какво си съгрешил?

— Отче… Джон Роу О’Нийл е в мен.

Сянка на смут премина по лицето на свещеника.

— Ти… ти си О’Нийл? — дрезгаво прошепна той. Джон се взря в него. Защо той не разбираше?

— Не, отче. Аз съм Джон О’Донъл. Но О’Нийл е вътре в мен.

Очите на отец Майкъл се разшириха. В изцъкления му поглед се четеше удивление. Той бе учил психология при изтъкнат професор-йезуит, отец Амброуз Драйфус, експерт по Фройд, по Юнг, Адлер и Райх и всички покрай тях. Понятието шизофрения не бе чуждо за отец Майкъл. Но това! Чудовищно… опасно…

Предпазиха го навиците на изповедник:

— Да, сине мой. Продължавай, ако обичаш.

Да продължи? Джон бе озадачен. Как да продължи? Той бе казал всичко. Чувстваше се като изнасилена жена, която носи в себе си бебето на изнасилвача и гинеколога я пита: „И какви други симптоми имате?“

Като видя, че Джон остана безмълвен, отец Майкъл попита:

— О’Нийл иска да се изповяда чрез теб?

Джон усети ужасяващата тръпка в себе си, задаващия се вик. Не! Той притисна длани към ушите си, осъзнавайки, че нищо не може да спре вика на страданието.

Отец Майкъл усети обхваналия го душевен смут и каза с най-успокояващия си тон:

— Искаш да изповядаш себе си?

Няколко дълги мига Джон не помръдна. Свали ръцете си чак когато усети, че се успокоява.

— Да, себе си — прошепна той.

Бронираната кола направи остър завой и отец Майкъл залитна към Джон. Двигателят изръмжа, превключен на по-ниска предавка. Отец Майкъл погледна напред. Шофьорът и войникът до него очевидно нямаха представа за драмата, която се разиграваше отзад. Момчето спеше.

Джон се наведе и прошепна в ухото на свещеника:

— Това е ужасно бреме, отче.

Отец Майкъл трябваше да се съгласи. Усети как се изпълва със състрадание. Горкият човек! Загубил ума си… но все пак идва тук като скромния, незабележителен Джон О’Донъл. Иска да помогне. Безумното същество вътре в него се опитва да поправи ужасното зло.

— Помогни ми, отче — каза Джон.

Отец Майкъл положи ръка на главата му и усети как мускулите на врата му се стегнаха за миг и после се отпуснаха. Джон наведе глава.

Как може да се облекчи такова страдание? — питаше се свещеника. Може ли да има изкупление? Усети, че другият, О’Нийл, го чакаше да заговори.

— Моля те, отче! — промълви Джон.

Отец Майкъл машинално прошепна обичайното опрощение и благословията. Оставаше най-трудното. Как да го посъветва да изкупи вината си? Можеше ли въобще някой да помогне на тази нещастна душа?

Господи, помогни ми! — молеше се отец Майкъл.

Отговорът изпълни цялото му съзнание и той заговори с благословено спокойствие:

— Джон, трябва да направиш всичко, което е по силите ти, за да откриеш лекарство против чумата. Само така поне отчасти ще изкупиш вината си.

Той стори кръстен знак пред челото на Джон, усещайки как огромното бреме се стоварва и върху неговите плещи. Кой друг свещеник е трябвало да пази такава ужасна тайна, разкрита в тайнството на изповедта? Може би единствено Христос е познал такова бреме. Отец Майкъл не можеше да отговори.

Затворил очи, Джон седеше безмълвен и самовглъбен, здраво стиснал юмруци в скута си. Отец Майкъл усещаше силното му вълнение, но не можеше да чуе ужасяващия вой.