Франк Хърбърт
Бялата чума (21)

Тя бразди буйната коса на морето,

и аз не се боя, че викингското войнство

ще прекоси водите между нас.

из „Бурята Пазителка“, келтска балада от VIII век

Един лек кръстосвач от Изолационния корпус настигна малката ветроходна яхта малко преди тя да влезе в залива на Кинсейл. Яхтата се движеше със стегнати платна срещу вятъра в сивотата на настъпващата вечер, когато високият борд на кръстосвача я прикри от бушуващия вятър. Военният, кораб бе построен в корабостроителниците край Клайд по поръчка на Южна Африка още в дните преди ембаргото заради апартейда и плаваше под флага на ООН. Яхтата се появи на радара му преди час и капитанът изпрати съобщение в главния щаб на адмирал Франсис Делакур — канадецът, който командваше Изолационния корпус от базата си в Исландия.

— Предупредете го — заповядаха от щаба. — Изпратен е катер, който да го ескортира обратно.

— Сигурно са вестникари — бе казал един от помощниците на Делакур. — Тъпи копелета.

Кръстосвачът подходи от наветрената страна и намали ход.

Един матрос с мегафон в ръка се появи в отвора на товарния порт в средната част на кораба. Изкривеният, металически звук на гласа му достигна до Джон, който бе застанал зад кормилото на яхтата.

— Намирате се в забранени води! Обърнете и поемете курс на юг.

Джон се втренчи в ръждясалия борд на кораба. Виждаше флага на Обединените нации, който плющеше под напора на силния вятър, но не чуваше звука, заглушен от разбиващите се в корпуса вълни. Останала без вятър в платната си, яхтата опасно се люшкаше от силното вълнение. Усети, че трюма под краката му се пълни с вода.

Дълга само осем метра, яхтата му излезе шейсет хиляди долара в Брест — четиридесет хиляди за нея и двайсет за подкупи. След като внесе сто и четиридесет хиляди долара в тайна сметка в Люксембург, той реши, че останалите парични резерви са предостатъчни, за да изпълни остатъка от плана си. Но яхтата значително ги намали, а трябваше да се примири и с други затруднения. Основното от тях бе петнадесетдневното забавяне, предизвикано от повторното му разболяване. Изкара болестта в един хан в околностите на Брест, мечтаейки си за грижите на Консуела. Когато отново се изправи на крака, светът вече бе изпитал първите трусове, причинени от неговата бяла чума и цените на всичко скочиха с изненадваща бързина. По време на дългите пазарлъци за яхтата и разрешението за отплаване, французите усетиха, че той бърза и това, разбира се, удължи процедурата безкрайно. Щом ги накараше да побързат, те почваха да отлагат, а цената растеше.

На четиридесет и деветия ден от избухването на бялата чума, той достигна петдесет градуса северна ширина и навлезе в Ирландско море. Времето и своенравният му радиопеленгатор очевидно не бяха на негова страна. Яхтата бе проектирана за плавания в крайбрежни води, а не за открития океан или Ирландско море. Радиопеленгаторът работеше по собствено усмотрение — час-два и после се повреждаше. Накрая Джон се принуди да го отвори, за да провери батериите и свързването.

Не беше сигурен в курса, който следваше, чак до сутринта, когато забеляза в далечината откъм десния борд фара на Фастнет Рок. Зората очерта хълмовете на Ирландия, които се издигаха над утринната мъгла. Други плавателни съдове не се виждаха и той помисли, че ще може незабелязано да стъпи на брега.

Сега този проклет кръстосвач на Изолационния корпус не искаше да го пропусне. Изпълнен с гняв, Джон чу как матроса повтори заповедта си:

— Обърнете на юг или ще бъдем принудени да ви потопим!

Джон вдигна малкия мегафон, който бе приготвил още щом видя военния кораб на хоризонта, включи го и го насочи нагоре към дребната фигура на матроса в широкия отвор на порта.

— Искате да ме хвърлите обратно на тълпите? — попита той с най-добрия си ирландски акцент.

Това ще ги накара да се замислят, реши той. По новините непрекъснато съобщаваха за побеснели тълпи из цяла Европа, които се нахвърлят върху всеки ирландец или британец. Либийците бяха по-малко, но и тяхната съдба не бе по-добра.

Матросът се обърна и заговори с някой отзад. После отново насочи мегафона към Джон.

— Удостоверете самоличността си!

Джон с мъка вдигна мегафона си. Той още не беше напълно възстановен от неизвестната болест, която го повали. След дългия, безсънен преход от Брест, бе отслабнал и раздразнителен.

— Аз съм Джон Гарич О’Донъл от графство Корк, глупако! Прибирам се у дома!

— Тези води са забранени! — изръмжа матросът, очевидно отговаряйки на някой зад него.

— А и целия останал свят, тъп англичанин такъв! — извика Джон. — Къде да отиде един ирландец, освен в Ирландия?

Той свали мегафона си и се втренчи в черния отвор. Непрекъснатото люшкане и подскачане на яхтата измъчваше нервния му стомах. Той се опита да не мисли за това. Сега не бе време да се разболява отново. В тази среща имаше нещо абсурдно, което го караше да се чувства като лилипут. До него достигаше буботенето на корабните двигатели, които поддържаха кръстосвача откъм наветрената страна на яхтата. Вълните заобикаляха носа и кърмата на кръстосвача и се пресичаха около яхтата, което я правеше още по-нестабилна.

Матросът отново се обърна назад и размени няколко реплики. После мегафонът отново се насочи към Джон, сякаш бе някакво механично цвете, израсло от устата на матроса.

— Упълномощен съм да ти кажа, че ние сме от Южна Африка, малоумен ирландецо! Заповядвам ти да свалиш платната си!

— Двигателят ми не става! Чуваш ли, второразредно англоподобно? — извика Джон и потърси опора в стената на кокпита. Погледът му остана прикован във фигурата на матроса, високо над него. Внезапен порив на вятъра изду голямото платно на яхтата и я завъртя. Джон рязко дръпна румпела към себе си и върна яхтата към подветрената страна на кръстосвача, но когато вдигна поглед към отвора, там нямаше никой.

Джон усещаше, че те нямат голям избор. Акцентът му беше добър, а при тези условия би заблудил дори ирландец. Кой друг, ако не подгонен от чумата ирландец, би рискувал да излезе в открито море с тази черупка? Да го върнат обратно в Европа значи да го изпратят на сигурна смърт в ръцете на тълпите. В Брест го бе спасил подчертания американски акцент. Той му вършеше работа, докато имаше достатъчно долари за харчене, но към края потопа от лоши новини и нарастващо подозрение се превърна в сериозна заплаха и за него.

Всъщност, името му беше ирландско.

Понятието „честна игра“ никога не е било познато на французите, помисли си той, но може би все още значеше нещо за англоговорящите моряци. Все нещо е останало от традиционното другарство между моряците, особено при сегашните условия. Екипажите на големите стоманени параходи винаги са чувствали някакво романтично влечение към ветроходците. Гневните думи, които той избълва срещу тях, сигурно са били отдадени на ирландската жилка в него, както и на личната трагедия, която си мислят, че е преживял.

За хората от Изолационния корпус неговото положение беше просто и ясно: към ада или към Ирландия. Те не можеха да направят нищо повече. Неписаният закон на морето щеше да присъства в мислите им, дори и подсъзнателно.

Достъп до всяко пристанище при буря.

А кога е имало такава буря като чумата, която сега разтърсваше света из основи?

Матросът отново се появи и вдигна мегафона:

— От кое пристанище потеглихте?

— От Джърси — излъга той, разбирайки, че е спечелил.

— Имали ли сте някакъв допир с чумата?

— Откъде, по дяволите, да знам?

Джон свали мегафона си и зачака, забелязвайки как матроса наведе глава към някой зад него.

— Останете на място! Изпращаме лодка, която ще ви изтегли на буксир до Кинсейл.

Джон облекчено въздъхна и върна мегафона на мястото му под седалката. Чувстваше се изтощен.

От отвора, където до преди малко стоеше матроса, се показа стрелата на кран. На нея висеше десантна моторна лодка, боядисана в същия сив цвят като неръждясалите места от корпуса на кораба. Стрелата се разпъна докрай и Джон чу ръмженето и скърцането на лебедката, докато лодката се плъзгаше надолу, увисвайки неподвижно малко над разпенените вълни. Върху нея се появиха хора и откачиха куките. Изведнъж лодката се заби във вълните и за миг изчезна от поглед. Куките висяха празни. Малката десантна лодка описа широк кръг и се отдели от кръстосвача. Джон погледна към кормчията на руля, който докара лодката на около трийсет метра пред яхтата и намали оборотите на двигателя.

Лодката имаше ниски бордове и малка кабина в задната част. От нея излезе един лейтенант и насочи мегафона си към Джон.

— Ще хвърлим буксирно въже — извика той. Спазвайте дистанция. Двигателят ви работи ли въобще?

— От време на време — отвърна Джон през собствения си мегафон.

— Когато влезем в залива, ще откачим въжето — извика лейтенанта. — Ако двигателят запали, продължете към кея за яхти в южната част на залива. Завържете яхтата за кея и я напуснете незабавно. Ще я потопим. Ако двигателят ви не проработи, ще трябва да плувате до брега.

— Тъй вярно! — извика Джон.

— Свалете платната си, докато ви теглим на буксир — нареди лейтенанта. — Ако паднете зад борда, няма да ви вадим. Разбрахте ли?

— Съвсем точно.

Един моряк се покачи на покрива на кабината, прицели се внимателно и изстреля въжето към яхтата. Краят му падна до кокпита. Джон пусна румпела, вдигна въжето и го завърза здраво за кнехта на носа на яхтата. После свали платната и се върна в кокпита. Двата съда излязоха иззад кораба и Джон усети щипещия леден бриз. Въпреки студа, той бе потен и сега затрепери от поривите на вятъра. Не бяха изминали и една миля, когато резките придърпвания на буксирното въже отново разстроиха стомаха му. Миризмата на изгорелите газове от мотора на лодката го задавяше и той се закашля. Оттук виждаше само гърба на кормчията, стиснал румпела в лявата си ръка.

Беше се смрачило, когато двата съда приближиха Старата Глава на Кинсейл. Джон забеляза, че по брега нямаше признаци на живот. Зад тях лекият кръстосвач бе окъпан в светлина и Джон дори видя въртящата се радарна антена. Той се вмъкна в кокпита, чудейки се как ли ще го посрещнат на брега. В малката ръчна чанта носеше само паспорта с името О’Донъл, както и белгийски автоматичен пистолет, купен в Брест, малко суха храна, един кат дрехи и медицински комплект за спешна помощ.

На север Джон забеляза светлините на други кораби, чиито силуети се открояваха на фона на тъмнеещото сиво небе. След като заобиколиха Старата Глава, в далечината се появи шестсекундния фар на Булман. На лодката включиха сигнален прожектор, който бързо замига. В отговор светна прожектора на пункта Хенгман. Лодката зави наляво и се насочи към входа на Кинсейлското пристанище. С помощта на прилива скоростта й се увеличи.

До руините на форт Чарлз откъм десния борд, Джон забеляза сигнална светлина — един от ориентирите, които трябваше да следва. Вече беше тъмно, но сребристата светлина на луната очертаваше бреговата линия. Лодката зави към южния край на залива. Там се намираха градския пристан и митническия кей. Джон стана, като се подпираше на мачтата. Буксирното въже се отпусна и потъна във водата. Прожекторът на десантната лодка се плъзна покрай яхтата и освети брега. Изведнъж дълга верига от светлини освети целия пристан.

От лодката се чу рязка команда:

— Изтеглете буксирното въже преди да запалите двигателя.

Олюлявайки се, Джон изтегли мокрото въже и го захвърли на палубата. Измокрен и вкочанен от студ, той изпълзя обратно в кокпита и вдигна капака на двигателя, осветен от мъждива шестволтова крушка. Усещаше как приливът го тласка към брега. Предишният собственик на яхтата му бе демонстрирал работата на двигателя само веднъж. Джон отвори кранчето за гориво, нагласи дроселната клапа и дръпна въженцето за запалване.

Нищо.

Отново дръпна въженцето. Двигателят се закашля, прекъсна няколко пъти и заработи. Кокпитът се изпълни с изгорели газове.

Мегафонът отново загърмя:

— Швартовайте яхтата на плаващата платформа до пристана. Бързо!

Джон отпусна съединителя и слабия двигател бавно започна да обръща носа на яхтата към пристана. Сега скоростта бе дори по-малка, но пристанът бе съвсем близо. На пристана и на платформата под него, Джон забеляза група въоръжени мъже. Със стържещ звук яхтата се долепи до платформата.

— Остави двигателя на празен ход — заповяда един от мъжете.

— Разбрано.

Джон взе сака си от кабината и скочи на платформата. Един от мъжете го сграбчи за ръката, за да не падне, но Джон усети, че този жест съвсем не е приятелски.

Със заучено движение мъжете на платформата завързаха въже за кърмата на яхтата и дърпайки го насочиха носа й към изхода на залива. Един от тях скочи на борда, завъртя румпела и освободи съединителя. Водата зад кърмата на яхтата закипя, обливайки ниската платформа. Мъжът скочи обратно, а друг извади брадва и отсече въжето. Яхтата бавно потегли към чакащата военна лодка.

Внезапно от десантната лодка изригна огнена дъга. Носът на яхтата се заби във вълните, а кърмата се извиси нагоре. Лампите на пристана осветиха въртящия се винт на яхтата. Изведнъж ревът на двигателя секна и яхтата се плъзна надолу в черната вода.

С насочен към водата прожектор, военната лодка описа няколко кръга над мястото, където яхтата потъна. После обърна кърмата си към пристана. За последен път мегафонът прогърмя:

— Водим ви един от вашите. Прибирал се вкъщи. Ще се видим другата седмица, момчета.

— Един от нашите, значи?

Гласът беше писклив тенор, но нещо в него накара Джон да потръпне.

Той се обърна към пристана, за да погледне притежателя на този глас, но вместо това видя автомат, насочен към гърдите му. Оръжието бе в ръцете на висок мъж с мършава фигура, груби конопени панталони, изтъркано зелено яке и широкопола шапка. Периферията на шапката бе вдигната от лявата страна по австралийски маниер. Той стоеше на стълбите, които водеха към пристана. Светлината на лампите отзад и самата шапка скриваха чертите на лицето му.

— Казвам се Джон Гарич О’Донъл — каза Джон без да се опитва да имитира ирландски акцент в такава компания.

— Говори като янки, а Кевин? — каза мъжът зад Джон. — Дори да е О’Донъл, по-добре да нахрани рибите.

— Тук аз решавам, Мюърис — каза високият мъж без да сваля поглед от Джон. — Какво ви води в добрата стара Ирландия, Джон Гарич О’Донъл?

— Притежавам някои умения, които са нужни в сегашния момент — отвърна Джон, усещайки опасността, която витаеше около него.

— Значи се връщаш в страната на дедите си — каза мъжът с австралийската шапка. — От кое място в страната на янките идваш?

— От Бостън — излъга Джон.

Шапката кимна.

— Тъй ли? По радиото казват, че в Бостън чумата е в разгара си. Как напусна града?

— Бях в Европа — отвърна Джон. — Няма връщане в Бостън. Градът е изгорен.

— Така казват — съгласи се високият мъж. — Семейството ти в Бостън ли е?

Джон сви рамене.

— Тогава в Ирландия?

— Не знам — каза Джон.

— Значи Ирландия е единственото място, където можеш да отидеш?

— Сигурно сте чули за тълпите във Франция и Испания.

— Към ада или към Ирландия. Това ли си мислеше?

Джон с усилие преглътна. В гърлото му сякаш бе заседнала буца. Този човек с шапката — Кевин… Гласът му режеше като нож. Живот или смърт — това зависеше от моментния му каприз.

— Точно сега Ирландия се нуждае от моя талант — повтори Джон.

— И какъв ли е той? — поинтересува се мъжът с непроменен тон. Дулото на автомата продължаваше да сочи към гърдите на Джон.

— Аз съм молекулярен биолог — каза Джон и се взря в неясното лице под периферията на шапката, мъчейки се да открие някаква следа от реакция.

Нищо.

— Значи ти си молекулярен биолог? — попита някой зад Джон.

— Трябва да открием лекарство срещу тази чума и за това са нужни хора с моята специалност — отвърна Джон.

— Чу ли това, Кевин — попита мъжът зад Джон. — Той е дошъл да ни излекува от чумата! Не е ли прекрасно!

Мъжете на платформата зад Джон се засмяха, но този смях едва ли можеше да се нарече весел.

Внезапно някой блъсна Джон към насочения автомат и болезнено му изви ръцете назад.

— Вижте какво има в чантата — заповяда мъжът с шапката. Чантата моментално бе изтръгната от Джон.

— Но кои сте вие? — попита Джон.

— Фин Садъл — отвърна мъжът с шапката. — Наричат ни „Бреговаците“.

— Виж това, Кевин!

Един от мъжете отиде до него и му подаде кутията с парите и белгийския автоматичен пистолет.

Мъжът с шапката отвори кутията и разгледа съдържанието й, като с едната ръка продължаваше здраво да държи автомата.

— Толкова много пари — каза той. Ти си бил богат човек, Джон Гарич О’Донъл. Какво щеше да правиш с това богатство?

— Щях да помогна на Ирландия — излъга Джон. Устата му бе пресъхнала. Той усещаше, че омразата, която витаеше във въздуха около него, можеше всеки момент да се трансформира в брутално насилие.

— А пистолетчето? — запита мъжът с шапката. — С него какво щеше да правиш?

— Ако тълпата ме беше нападна, щях да ги накарам да си платят — каза Джон.

Мъжът с шапката пъхна кутията във външния джоб на якето си.

— Има ли някакви документи?

Няколко чифта ръце се плъзнаха по джобовете на Джон. Усети как му измъкват джобното ножче и ръчния часовник. Портфейлът и фалшивият паспорт бяха предадени на мъжа с шапката. Без да изпуска автомата от ръката си, той прибра парите в джоба си и изхвърли празния портфейл във водата.

После разгледа фалшивия паспорт. Секунди по-късно и той последва портфейла.

— Съвсем правилно. О’Донъл — потвърди той и се наведе към Джон, скривайки блестящите лампи зад себе си. Сега Джон можеше да разгледа чертите на лицето му. То бе тясно и издължено, с остра брадичка и хлътнали очи. Безумната ярост, обхванала Джон, го подтикваше да се хвърли срещу пазачите си. Мъжът с шапката изглежда разбра това и в очите му се появи блясъка на лудостта. Ярост срещу ярост, лудост срещу лудост. Тази искра прескочи между двамата толкова бързо, че Джон се почуди дали наистина я е имало. Нещо бе разтърсило цялото му същество. Сякаш в тъмно огледало, той бе зърнал за миг в мъжа пред себе си другата свря половина.

И двамата се отдръпнаха назад.

Джон отново стоеше заслепен от светлината на лампите, а лицето на мъжа с шапката пак се бе превърнало в неясна сянка.

— Склонен съм в този случаи да наруша правилото, момчета — каза мъжът с шапката.

— Само защото се казва О’Донъл, като теб — измърмори някой зад Джон.

— Може би имаш по-добра идея, Мюърис?

Дулото на автомата се отклони от Джон и се насочи някъде край него.

В този момент Джон осъзна, че мъжът с австралийската шапка наистина може да застреля своя спътник, че той е управляван от жаждата да убива и че сигурно вече е застрелял някого, за да поддържа авторитета си.

Какво беше това, което двамата видяха един в друг?

— Стига, Кевин — уплашено каза Мюърис.

— Да не се казвам Кевин О’Донъл, ако не застрелям на място следващия, който оспори властта ми.

— Разбира се, Кевин — каза Мюърис и въздъхна успокоено.

— Този да бъде съблечен и закаран с камиона на обичайното място — заповяда О’Донъл. — Може да оживее, а може би не. Това е моето решение. Някой иска ли да го оспори?

Мъжете около тях не издадоха нито звук.

Кевин О’Донъл отново се обърна към Джон.

— Брегът принадлежи на Фин Садъл, Не се връщай към брега или ще бъдеш застрелян без предупреждение. Сега си в Ирландия и ще си останеш тук, жив или мъртъв.