Франк Хърбърт
Бялата чума (43)

Ирландия бе притисната от наказателните закони. Англичаните ни забраниха да изповядваме нашата религия, забраниха ни каквато и да било форма на образование, а сега ни се присмиват, че сме неуки! Не можем да упражняваме никаква професия, нито да работим на държавни постове, нито да се занимаваме с търговия. Не можем да живеем в големите търговски центрове, нито дори да се заселваме по-близо от пет мили околовръст. Не можем да притежаваме кон, по-скъп от пет лири. Не можем да притежаваме или вземаме под аренда земя, нито да гласуваме, нито да притежаваме оръжие, или пък да наследяваме имуществото на протестант! Когато ожънем дадените ни под наем ниви, не можем да задържим печалба от реколтата по-голяма от една трета от стойността на наема. Законът ни принуждава да посещаваме протестантските религиозни обреди и ни забранява католическите меси. Плащаме двойни данъци, за да поддържаме милицията, която ни потиска. И ако католици-бунтовници причинят някаква вреда на държавата, пак ние сме тези, които плащат за това! Все още ли се чудиш защо мразим англичаните?

Джоузеф Херити

Херити и Лайъм Калън седяха на една малка полянка долу в ниското. Далеч отгоре, някъде над тях се намираше ливадата пред къщата на Маккрий, на която пасяха овцете. Ясно съзнаваха, че Джон ги наблюдава от високото. Двамата мъже сякаш лениво се наслаждаваха на залеза и сумрака, който се спускаше по хълма към долината и замъка. Лястовички се стрелваха след насекомите в оранжевия заник над главите им. Някъде откъм боровата горичка се носеха звуците на флейта. Свиреше някой от войниците — тиха и протяжна, мелодията се виеше из златистата синева. Ухаеше на борове и окосена трева.

— Ей там горе е — тихо рече Лайъм. — В момента ни наблюдава.

— Видях го. Добри стрелци ли са хората, които си разставил по пътя?

— Нима мислиш, че съм толкова глупав, та да изкушавам съдбата като тебе?

— Трябва да го хванат и да го доведат тук, а не да го убиват, нали разбра?

— Аз съм човек, който изпълнява дадените му заповеди, Джоузеф. — Лайъм хвърли бързо поглед към Джон, после отново извърна очи към ливадата. — Той ли е твоя човек?

— Понякога си мисля, че е той, а друг път съм сигурен, че не е. Отвън никой не може да ни помогне, нищо не могат да ни кажат за него. Паническият огън изпепели всичко, нали знаеш. Може и да е той, може и да не е. Нищо не е останало от малкото забутано градче, където е живял. Пък и никой не е оцелял, за да ни каже.

— Какво те кара да се съмняваш, че не е той?

— Спи като пън, със съня на праведните. Дори не трепва, доколкото мога да вярвам на очите си, а аз съм го наблюдавал доста.

— Тогава защо си мислиш, че той е Безумеца?

— Има някои дребни неща. Нещо странно проблясва в очите му, когато гледа цялата тая пустош, потънала в руини.

— Не си сигурен, а си го довел тук!

— Трябва да си призная, че и аз самият бях любопитен да видя това място — отвърна Херити. Поклати глава. — Как можете да живеете с това всеки божи ден?

— Имаме си своите задължения, а в армията сме свикнали да изпълняваме заповеди. Не можем да си позволим разни скитници да се мотаят наоколо и да дрънкат врели-некипели за нашата работа.

— Гроб съм за това, Лайъм.

— Така казваш сега, щото си трезвен. Ама какво ще стане после, като му удариш една-две чашки?

— Внимавай какви ги дрънкаш, Лайъм. ИРА защитаваше честта на Ирландия тогава, когато дори и твоята скапана армия не искаше да ни подаде ръка за помощ.

Лека усмивка се плъзна по устните на Лайъм:

— Хм, носят се разни слухове, че точно ти си вдигнал семейството на О’Нийл във въздуха.

— Какви ли не лъжи се приказват за всички ни, Лайъм. — Херити хвърли поглед към автоматичната карабина в скута на Лайъм и гласът му стана мек като коприна: — Е, стари друже, когато се гонехме като хлапета из ръжта, кой можеше да си представи всичко това, дето става сега?

— Теб винаги те е бивало в приказките, Джоузеф. От това, което ми разправяш в момента, обаче, схващам само, че наистина смяташ, че този янки е Безумеца. И защо… стари друже?

Херити се загледа в спускащия се над долината мрак. Зад прозорците на замъка се виждаше блещукането на запалени свещи. Крава измуча някъде откъм сенките под къщата.

— Беше още първия ни ден заедно — замислено заговори Херити. — Влачехме се по пътя и аз обърнах разговора към тероризма, както го наричат. Тогава янкито каза, че ИРА е посрамила честта на Ирландия.

— Точно това пише и Безумеца в писмата си, но тия приказки ги знаят вече всички. Не съм доволен от отговора ти, Джоузеф. Какво да предам в Дъблин?

— Кажи им, че още не съм сигурен… което означава, че той все още е заложена бомба със закъснител, която не можем да обезвредим.

— Дал си му да носи пистолет — сети се Лайъм. — Защо?

— Искам да го накарам да мисли, че му се доверявам.

— А ти всъщност не му се доверяваш, така ли?

— Не повече, отколкото се доверявам на теб. Няма ли да тръгваме вече към онази твоя колиба с полевия телефон?

— Не бива да пускам никой от вас да си тръгне оттук жив! Имам заповед да запазя тайната на Маккрий.

Херити рязко се извърна и се изправи лице в лице с него. Бяха на не повече от педя един от друг.

— Този янки е мой! Ясно ли ти е? Не си ти този, който ще решава дали той ще живее или ще умре! Той е мой!

— Така казват и ония в Дъблин — смекчи тона Лайъм. Обърна се и се заизкачва по пътеката нагоре до мястото, където Джон все още седеше и чакаше.

Видя ги да се приближават и се изненада, когато Лайъм, без да спира, го подмина и подвикна през рамо:

— Тръгвай с нас, янки.

Понеже не можа да чуе за какво си приказваха мъжете долу под него, Джон се тормозеше с най-различни предположения. Само едно му бе станало ясно. Херити не бе негов ангел-пазител, а просто негов пазач. Той подозираше нещо. Но какво?

Изпълнен с безпокойство и подозрения, той последва двамата мъже. Взеха отец Майкъл от колибата на караула. Момчето оставиха заспало върху сламеника в единия ъгъл. Вече се бе мръкнало напълно, когато стигнаха до дървената къщурка долу в ниското, в подножието на замъка.

Влязоха, Лайъм драсна клечка кибрит, запали една свещ и пламъкът й освети вътрешността на къщичката. Беше от нерендосани талпи с груби дървени дъски вместо покрив. Цялото обзавеждане се състоеше от един стол и маса, на която бе поставен полевия телефон. От него излизаше кабел, който минаваше под стряхата. Отвън се чуха стъпки, после гласът на Джок:

— Всичко е наред, Лайъм.

Лайъм видимо си отдъхна. Посочи стола на отец Майкъл:

— Уредих Маккрий лично да вдигне слушалката оттатък. Той изгаря от нетърпение да проведете една теологична дискусия, или поне така каза.

Отец Майкъл, който бе мълчал през цялото време, сега вдигна слушалката до ухото си:

— Благодаря ти, Лайъм.

— Оня откачения може и да ни пусне една мина тук, вместо да отговаря — промърмори Херити. — Нищо не можем да му направим.

— Можем да го уморим от глад, когато му свършат запасите с храна — отвърна Лайъм. — А сега млъквай! Достатъчно неприятности ни докара вече!

— Силни думи, силни думи — ухили му се Херити.

Лайъм отново завъртя ръчката на телефона.

— Защо трябваше да чакаме да се стъмни? — попита отец Майкъл.

— Маккрий винаги постъпва така — отвърна Лайъм. — Харесва му да ни гледа как се препъваме по нощите.

— Басирам се, че той си има прибори за нощно виждане — изсумтя Херити. — Може би оптически мерник с инфрачервени лъчи.

Настъпи мълчание. Някаква странна, застинала тишина, сякаш в колибата бе влязъл призрак и всичко живо се бе вкаменило от ужас.

Лайъм превъртя едно ключе отстрани на кутията с телефона. Тихо бръмчене се чу откъм уреда.

— Така ще можем да го чуваме — поясни той, — но само отчето ще приказва с него.

Секунда по-късно, телефонът прещрака и един дълбок, добре модулиран мъжки глас попита:

— Попа ли е отсреща?

Отец Майкъл се прокашля:

— Аз съм отец Майкъл Фланъри. — Изглеждаше нервен и притеснен, помисли си Джон.

— И какво искаш от мен, попе? — Маккрий сякаш се забавляваше. Изисканият му, вежлив тон звучеше така, като че ли някой шеф се опитва да бъде учтив с дребния си подчинен.

Отец Майкъл се поизправи и притисна слушалката силно към ухото си:

— Искам да знам как забременяха младите девойки!

— Аха — изхили се Маккрий — типичното невежество на римокатолическото духовенство. Никой ли досега не ти е обяснил функцията на…

— Не ми се прави на остроумен! — отряза го отец Майкъл. — Настоявам да науча, дали тези момичета са венчани за бащите на…

— Я се дръж прилично, попе, или ще вдигна оная колиба долу във въздуха, заедно с теб вътре.

Отец Майкъл мъчително преглътна:

— Ще отговорите ли на въпроса ми, господин Маккрий?

— Ами, виж сега, младите девойчета са бременни, защото такава е функцията на монахините. Те легнаха под самодивското дърво при пълнолуние и аз ги заплодих. И нека благодатта на самодивското дърво се посипе връз всинца ни!

Отец Майкъл пое дълбоко дъх няколко пъти. Лицето му бе бледо като платно.

Джон използва момента, за да се приближи незабелязано до единствената врата на колибата. Дали Джок бе все още отвън? Какво ли искаше да каже той с това „всичко е наред“? В момента и Лайъм и Херити не откъсваха намръщен взор от свещеника.

— Самодивското дърво — промърмори отец Майкъл.

— Нашите прадеди благоговеели пред самодивското дърво и били много по-щастливи от другите, които плащали лепта на Свети Петър — рече Маккрий.

— Не след дълго ще започнете да се кланяте и пред Митра, или някоя друга езическа статуя! — укорително рече отец Майкъл.

— Внимавай какво приказваш, попе — отвърна Маккрий. — Митра е бил ирански бог, донесен от римските легионери при походите. Като добър Гел, аз мразя всичко, донесено от римляните, включително и твоята католическа църква!

Херити се изкикоти:

— Чуй ги само как се дърлят като двама Йезуити! Хохохо, ти беше прав, Лайъм. Истинско удоволствие е да ги слуша човек.

Джон протегна ръка и тихо освободи резето на вратата. Открехна я леко. Маккрий трябва да се намираше някъде точно пред него. Телефонният кабел се виждаше опънат право в тази посока.

— С кого си приказваш там? — настоя да узнае Маккрий.

— С Джоузеф Херити — отвърна свещеника.

— Самият той от плът и кръв? Ммм, какъв рядък дивеч, който би изкушил стар ловец като мен. Лайъм Калън също е с теб в колибата, но има и още един. Кой е той?

— Казва се Джон О’Донъл.

Херити рязко протегна ръка и запуши устата на отец Майкъл с длан. Поклати глава отрицателно. Свещеникът го погледна изненадано.

— Та какво беше почнал да казваш, попе? — попита Маккрий.

Херити дръпна дланта си от устните на отец Майкъл и вдигна предупредително пръст.

— Тръгнали сме на север да търсим място, където да ни приютят — отвърна отчето със слаб глас. Вниманието му остана насочено към Херити.

— Ха, и няма място в крайпътния хан, така ли? — изкиска се Маккрий. — Та кой от вас, казваш, е бременен?

— Господин Маккрий, — започна отец Майкъл — аз се опитвам да спася душата ви от вечно проклятие. Не раз…

— Това не е в твоята власт — прекъсна го Маккрий. — Ние тук сме друиди, почитаме свещеното дърво и сме невинни като първите бебчета на земята. Можеш да си вземеш мръсния бог, тоя римски натрапник, и да си го завреш където не те огрява слънцето.

Херити избухна в гръмогласен смях. Лайъм се изхили.

Джон открехна вратата още няколко милиметра и се плъзна в мрака навън. Знаеше, че бяха дошли от дясната страна. Не виждаше нито Джок, нито някой друг, но подозираше, че има и други постове наоколо. От колибата се чу гласа на отец Майкъл:

— Господин Маккрий, трябва да се откажете от сатанинския път, по който сте тръгнал. Покайте се за греховете си преди да е станало късно! Бог ще ви прости…

— Не ми трябва прошка!

Имаше нещо налудничаво в този глас, реши Джон. Той зави зад ъгъла на колибата и погледна нагоре към огромния тъмен силует на замъка. Само зад два от прозорците горяха свещи. Усети, че е нагазил в храсти. Извърна се наляво и се опита да намери пролука в тях, колкото се може по-тихо. Гласовете в колибата се бяха снижили до шепот. Когато очите му привикнаха с тъмнината видя, че склонът, който го делеше от замъка бе покрит с ниски сиви храсти. Дали можеше да се мине през тях? Пристъпи напред, препъна се и щеше да падне, ако една ръка не го бе дръпнала назад. Изведнъж се намери проснат на земята. Студеното дуло на карабина бе впито във врата му, точно под дясното му ухо.

— И накъде се бяхме запътили? — изплува гласът на Джок от тъмнината.

Джон започна да мисли трескаво. Дулото се впи болезнено в плътта му. Лявата му буза бе притисната към остри камъчета.

— Отговори на въпроса, господин… О’Донъл!

Това бе гласът на Херити, някъде отзад в мрака.

— Тази откачалка Маккрий ще изпрати една мина тук и ще ни избие всичките — изхриптя Джон. — Можете да си стоите тук и да я чакате, щом ви харесва, но аз…

— Маккрий винаги казва така — прекъсна го Джок, — но не би го направил, освен ако не се опитаме да се приближим до замъка.

Натискът на дулото отслабна.

Херити изпсува под носа си.

Откъм колибата се чу гласа на Лайъм:

— Хайде, купона свърши, попе. Не можеш го убеди този.

Отец Майкъл се появи на вратата, следван от Лайъм.

— Боже спаси тоя грешник — молеше се отчето — и бедните дечица с него!

— И ще ми дрънка за зачатието и прераждането — презрително изсумтя Лайъм. — Сигурно му е доста забавно там, под самодивското му дърво — избута отец Майкъл навън от колибата и подвикна: — Заключвай вече, Джок. Аз ще изгася свещите.

Обгърна ги пълен мрак.

Някой помогна на Джон да се изправи на крака. Ръцете му останаха свободни, но усещаше присъствието на другите съвсем близо около себе си.

— Тихо вече! — Това бе гласът на Херити, току зад него. — Върнаха ни в реалността, а?

— Така си е. Гадната истина. — Това пък беше Лайъм, точно от другата му страна, една призрачна фигура, едва видима на светлината от звездите.

— С изключение на господин Маккрий, ей там горе — продължи Лайъм — нито един от нас не може да се похвали, че ще остане да живее в децата си. Лишиха ни от наследници.

— Уфф, не го казвай това, Лайъм. — Беше Джок. Гласът му идваше точно зад гърба на Джон. — Като си представя всичките онези малки сладуранки там горе и като си помисля, че никога няма да можем да ги докоснем!

— Това е наказанието, което получаваме за това, че живеем единствено с омразата си — промърмори отец Майкъл. — Трябва да забравим омразата, Джоузеф! Трябва да спасим онзи грешник, там горе!

— Ами, — рече Херити.

— Зъл!

— Лайъм, — продължи Херити — абе, вие двамата с Джок сте истински приятели. Много ми помогнахте.

— Наше задължение е да охраняваме онзи замък — отвърна Лайъм. — Ние се подчиняваме и изпълняваме заповедите си.

Джон усети как напрежението го напуска, докато другите си приказваха непринудено. Скритият в него О’Нийл остана притихнал. Все пак се опитах, помисли си Джон. Около него настъпи раздвижване. Някой го хвана за дясната ръка. Херити заговори тихо в ухо му:

— Наистина ли просто се опитваше да офейкаш, Джон?

— Глупаво беше да се наврем всичките в оная колиба — отвърна Джон. — Онзи горе е напълно луд. Можеше да направи всичко.

— Те лудите са си такива — каза Херити.

Някъде отпред, от тъмнината се чу гласа на Лайъм:

— Хайде по-живо. Връщаме се всички в щаба.

— А ние пък защо? — възпротиви се Херити. — Това си е ваше задължение.

— Така си е — насмешливо отвърна Лайъм. — Обаче всички си имаме своите заповеди, Джоузеф.

Джон се обърна към вървящия до него Херити:

— Кой ти е заповядал да ме пазиш?

— О, ами, самодивското дърво, разбира се — ухили се той.