Франк Хърбърт
Бялата чума (25)

Миналото е мъртво.

Арабска поговорка

Металният под студенееше под голото тяло на Джон. Той се бе свил на топка, плътно притиснал ръце към гърдите си. Друсането на камиона го лашкаше насам-натам, а пронизващият вятър свиреше през пролуките в брезента и го режеше като с нож. Бяха го смъкнали от лодката в Кинсейл. Съблякоха го и си поделиха дрехите му и съдържанието на торбата като доста се посдърпаха кой да вземе шестте френски шоколада.

Кевин О’Донъл не се заинтересува от подялбата, но прибра за себе си парите и белгийският пистолет.

— Защо правите това? — бе се възпротивил Джон.

— Защото сме прекалено добри — бе отвърнал Кевин. — Обикновено убиваме всеки, който хванем на брега.

— Дори и ако идваме от морето?

— Виж к’во, ти направо ни разочарова, Янки. Ние с момчетата очаквахме съвсем друг кораб-ковчег. Може би с някоя и друга хубава женица на борда.

— Вече много малко жени оцеляват от пътуванията — бе се намесил един от останалите, докато смъкваше дрехите му.

Смъкнаха дори обувките и чорапите му и когато приключиха с него той остана чисто гол, притиснал ръце към гърдите си, тръпнещ от ледения вятър.

— Радвай се, че не сме те похарчили, Янки — бе казал Кевин О’Донъл. — Айде мърдай! И вие горе в камиона с него, момчета. И този път гледайте да се върнете с по-хубава стока.

Трима пазачи се качиха заедно с Джон отзад в камиона. Бе дочул името само на един от тях, Мюърис Кон, дребен мъж с лице, което сякаш бе сплескано отгоре и отдолу. Малките му очички бяха твърде близо до носа, носа твърде близо до устата, а брадичката му почти докосваше долната устна.

Тримата се настаниха на пейката до канатата, а Джон бе принуден да седне на голия, метален под. Когато се оплака от студа, Кон го срита грубо с ботуш и изграчи:

— Бе, ти нали чу Кевин, бе! Още си жив, а туй е повече, отколкото заслужаваш.

За Джон пътуването се проточи в едно безкрайно ледено мъчение. За да го преживее трябваше да извика на помощ цялата си воля. Една мисъл го крепеше. Ако повярваха на историята му, можеше лесно да се добере до това, което ирландците правеха, за да се преборят с чумата. Щом го стореше щеше да саботира усилията им.

Камионът запъпли нагоре по един стръмен хълм и Джон се отърколи към задния капак. Похитителите му го издърпаха отново напред и го проснаха близо до краката си.

— По кой път се движим? — попита единия останалите.

— Чух ги да казват, че пътят през Белгули е най-безопасен — отвърна Кон.

— Значи са поправили пет километровия мост — рече отново първия. Замълча за момент, после попита: — Колко време ще останем в Корк?

— А стига, бе Джили, — сряза го Кон — толкоз пъти си го пътувал туй разстояние и пак питаш!

— Тъй съм прежаднял, че цялата река Лий да изпия, не мога даже си накваси гърлото — рече първия.

— Ама ще трябва да почакаш, докато се отървем от тоя боклук — рече Кон и срита Джон в рамото. — Ще се наквасим като удавници на връщане. Ама после не знам к’во ще кажем на Кевин. Хич не ща да му се мяркам пред очите, като е в туй откачено настроение.

Усетил леката топлина, излъчвана от краката на мъчителя си, Джон се присламчи по-близо, но Кон долови движението в мрака и го отблъсна назад с ботуша си като изръмжа:

— Дръж си смърдящия задник по-надалеч от нас, Янки. Ще трябва да се къпя цяла седмица, само за да премахна вонята ти от краката си.

Джон се озова притиснат до металната подпорка на пейката от другата страна на камиона. Острият ръб на подпорката се впи в гърба му, но това бе болка различна от студа. Той се съсредоточи върху тази нова болка, вкопчи се в нея. Мракът, студът и болката завладяха съзнанието му. Беше си мислил, че О’Нийл е заровен дълбоко навътре в него, на сигурно място, скрит завинаги. Но собствената му голота в този хладен, ужасяващ мрак в тъмната утроба на камиона бе нещо, което никога не си бе представял. Усети стаената дълбоко в себе си жестокост, която само чакаше удобният момент да избухне. Дочу налудничавите крясъци на вътрешния си глас — Джон Роу О’Нийл, крещящ за мъст.

— Ще я имаш — промърмори.

Гласът му бе заглушен от дрънченето на изкачващия още един хълм камион, но все пак Кон го чу.

— Рече ли нещо, Янки? — попита той. Джон не отговори и онзи го срита.

— Отговаряй като те питат, в пъкъла да гориш дано!

— Студено ми е — каза Джон.

— Ааа, нека ти — рече Кон. — Не бихме желали да влезеш в страната ни удобно.

Спътниците на Кон се изхилиха.

— Туй е начинът, по който всички идваме в Ирландия, тъй да знаеш — рече Кон. — Голи като оскубани пилета, готови за тенджерата. Хабер си нямаш в каква тенджера си се наврял, дяволе.

Умълчаха се и Джон се оттегли на арената на вътрешната си борба. Можеше да почувства присъствието на О’Нийл. Беше като око, като светлинен лъч, пронизващ главата му отвътре. В него нямаше топлина. Беше студен… хладен… леден, като метала под тялото му.

Камионът затрополи по някакъв дървен мост и дрънченето на колелетата по дървените трупи прозвуча като барабанен тътен в главата на Джон. Почувства как О’Нийл се опитва да се покаже и това го ужаси. Мястото на О’Нийл не беше тук! Той щеше да закрещи. Това би доставило удоволствие на тримата пазачи.

Светлини!

Просто почувства светлините, които се промъкваха през задното чергило на камиона това го поуспокои. Разбра, че очите му са все още плътно затворени и бавно ги отвори. О’Нийл потъна обратно в забвение.

Светлините идваха и от двете страни на пътя — градската улица бе добре осветена. Чуваха се хорски викове. Гласовете звучаха доста пиянски. Прозвуча изстрел, последван от вреслив кикот. Опита се да се надигне, но Кон го бутна обратно на пода с крак.

— Нацапотили са се като курви — рече единия от пазачите. Джон усети нарастващо безпокойство. Нима някои от жените бяха оцелели? Нима се бе провалил с чумата?

— Поне да бяха курви — изръмжа Кон. — Бих предпочел мойта дърта вещица, или дори пачаврите от Монто. Нали помниш дебеланите, дето ни задиряха по улицата с вдигнати поли.

— Да, щеше да е по-добре от това тук — отвърна другият. — Мъже с мъже! Това е против Божиите заповеди, Мюърис!

— Това е всичко, което имат, Джили — каза Кон. — Те нямат нашия шанс да вкарат по някоя топла женица в леглото.

— Не ми харесва туй дето ги избиха и заровиха — намеси се и третия. — Защо не ги затвориха в резервати, Морис?

— Уф, тая чума е гадна и отвратителна работа. Кратък живот. Изживей го във веселие, както е рекъл поета.

— Никога няма да легна с мъж! — ядно рече Джили.

— Запази си тия приказки за времето, когато корабите-ковчези престанат да идват, Джили. — Кон се плъзна по пейката покрай Джон и се вгледа през задната каната на камиона. — Срамота! Хубавият Корк се е превърнал в гнусно бунище!

Върна се обратно при другите.

— Чухте ли, че английската кралица пукнала? — запита Джили.

— Тъй й се пада! Целият Уиндзор да се сгромоляса дано!

Камионът направи плавен завой на ляво и шофьорът превключи на по-ниска предавка, за да изкачат поредния хълм. Пазачите се умълчаха.

Широко отворил очи Джон следеше играта на сенките по брезентовия покрив. Камионът набра скорост по доста равен участък от пътя.

— По шосе Север-25 вече почти няма движение — рече Кон. — Ще стигнем Югъл достатъчно рано. После ще излезем на светло, а, Джили?

— Май дяволът е целунал майка ти — отвърна Джили.

Кон се изсмя.

— А може и да е направил нещо повече, а?

— Сцепено ли ти е копитото, Морис?

— Аз знам как да оцелея в тия времена, Джили. Не забравяй това. Двамата с Кевин знаем как да се оправяме в днешно време.

Джили не отговори.

Въпреки болката и студа Джон се унесе. Висенето над руля на лодката бе твърде изтощително, а после и шока от посрещането. Очите му се затвориха. Той бързо ги отвори и се насили да ги задържи така. Не искаше О’Нийл да се върне.

Разминаха се с някаква кола, чиито фарове за миг осветиха брезента. Видя, че пазачите му бяха затворили очи. Не след дълго, друга кола ги изпревари. Движеше се много бързо. Фаровете й осветиха вътрешността на камиона, после всичко отново потъна в тъмнина. Двигателят на колата виеше от високите обороти.

— От Дъблин са — рече Кон. — Видях флагчето на бронята.

— Караше поне с двеста — каза Джили.

— Ако не и повече — изръмжа Кон. — Бързичко се движат нашите големци.

На три пъти камионът намаляваше скоростта и свиваше с друсане по неравния селски път, преди да се върне отново на асфалтовата настилка. Когато намали за четвърти път, Кон произнесе само една дума:

— Югъл.

— Ще се радвам да товарим и да се омитаме оттук колкото се може по-бързо — рече Джили.

— И да се отървем от тоя багаж — рече Кон и подритна Джон с върха на ботуша си.

Направиха плавен завой и продължиха бавно напред още известно време. После изведнъж камионът се закова със силен тласък.

— Измъкнете го! — провикна се някой отпред.

Кон се прехвърли през задната каната и ботушите му изхрущяха на чакъла.

— Хайде. Давайте го — викна.

Двамата останали пазачи помогнаха на Джон да се изправи.

— Тръгвай, Янки — рече Джил незлобливо. — И гледай да не си потрошиш краката по чакъла.

Джон се сковано се спусна долу. Мускулите му се бяха схванали от студа и бездействието. Кон го хвана за ръката над лакътя и го отведе до предната страна на камиона. След куцукането и препъването по неравния чакъл и останки от асфалт, Джон почувства облекчение, когато спряха до фаровете. Те очертаваха два населени с насекоми светлинни тунела. От двете страни на пътя се мяркаха гъсти храсти. Някъде от дясно се дочуваше ромоленето на река.

Кон посочи напред, където светлината от фаровете се разсейваше в мрака.

— Ей на там ще вървиш, Янки. Не се връщай обратно. Долу в ниското е Черната река. Дръж я от дясната си страна докато пресечеш моста. Около миля нагоре по пътя ще видиш каменна колиба. Поповете си държат там складче с дрехи за тях си. Може и нещо да стане на скелета, дето го имаш за тяло. И още нещо, Янки. Ако това изобщо те интересува, Кевин О’Донъл от клана Клогън О’Донълс ти пощади глупавия животец. Доколкото го познавам, сигурно не е искал прахосването на един добър куршум да му тежи на съвестта. А що се отнася до мен, с нетърпение очаквам да видя трупа ти да плува надолу по черната река.

Треперещ от студа, Джон заекна:

— Къ… къде о… отивам?

— По дяволите, ако питаш мен! Хайде мърдай.

Препъвайки се по неравната настилка Джон закуцука нагоре по пътя. Чу как камионът обърна и подкара обратно. Светлините му се изгубиха, а малко по-късно и шума от мотора. Остана сам в тъмнината. Едва виждаше пътя, сегиз-тогиз осветяван слабо от крехкия лунен сърп, временно очистен от облаците. Пътят правеше лек завой наляво, после обратно надясно. Покрай него се мяркаха редици от високи дървета с гъсти, надвиснали корони. Чувстваше се безсилен, ядосан и жалък.

Какво ли пък друго очаквах? запита се. Във всеки случай, не и това.

Пътят започна леко да се изкачва. Облаците отново се отдръпнаха и той видя, че пътя се е превърнал в тясна пътека сред гъсти храсти от прещип. Малко по-нататък се виждаше моста, а след него пътя се разклоняваше. Лявото отклонение бе блокирано от камара нападали дървета. Оттам се носеше тежката, задушлива смрад на гниеща плът.

Джон внимателно прекоси моста. Когато наближи блокираното отклонение видя гол човешки труп, заклещен между дърветата. Тялото бе подпухнало, а месата капеха. Отмина забързано. Пътят отново започна да се изкачва. От двете му страни сега се виждаха мъртви, голи дървета, черни на фона на студената лунна светлина. Протягаха се към него като съсухрените пръсти на злокобна вещица и сякаш искаха да го спрат.

И двете му стъпала бяха разранени и кървяха, но той се насили да не обръща внимание на болката. Движеше се колкото може по-бързо и безшумно.

Какво ли бе убило онзи човек долу? Осъзна, че трупът е бил оставен там като предупреждение.

Сякаш бяха сигурни, че няма да оцелея дълго.

Стигна върха на хълма. Мястото бе сравнително равно. Колибата се намираше от дясно на пътя. Тревата около нея бе изгорена. Постройката бе от свързани с хоросан камъни, с малка барака отзад. Точно срещу нея, от другата страна на пътя стърчаха изгорелите руини на някаква къща.

Какво да правя сега?

Реши, че ако нахлуе неканен в колибата, обитателите й можеха да го убият на място. Кон беше споменал нещо за попове.

— Ало, има ли някой? — провикна се Джон.

Отговор не последва.

Тясна каменна пътечка водеше през изгорелите храсти до колибата.

Трябва да си намеря дрехи и обувки.

Той внимателно слезе по пътеката и се изправи пред черната продълговата врата. Вдигна ръка към чукчето, но преди още да го бе докоснал, вратата се отвори със скърцане. Безмълвната фигура вдигна нагоре свещта и се втренчи в Джон.

— Казаха… ъъъ… казаха ми, че тук… има дрехи? — успя да изрече той.

Мъжът в расото отстъпи встрани кимна на Джон да влезе. После черната фигура затвори вратата, постави свещта на една полица на стената и се шмугна в ниския отвор, който водеше към бараката в задната част на колибата. След малко се върна с купчина дрехи в ръце. Поемайки, дрехите от благодетеля си, Джон видя празният поглед в очите му.

Дали не е сляп?

Не, човекът в расото се движеше твърде уверено, а съвсем точно подаде дрехите в ръцете му. Джон се огледа и видя ниско, дървено столче точно под полицата със свещта. Остави дрехите върху него и започна да се облича. Вместо бельо имаше наполеонки, бели и меки. Почувства се добре веднага щом навлече с дрехите премръзналото си тяло. Панталоните бяха от черен туид, а тъмно зелената риза — вълнена. Имаше още и жълт, вълнен пуловер.

Докато се обличаше Джон разглеждаше фигурата срещу него.

— Вие свещеник ли сте? — попита го.

Човекът мълчаливо кимна в знак на съгласие.

— Да не би да сте дали обет за мълчание? — попита Джон. Отново кимване.

Джон сведе поглед към изранените си, кървящи нозе. Свещеникът проследи погледа му.

— Имате ли някакви обувки?

Мъжът в расото потъна в ниския отвор, смесвайки се със сенките в бараката. Движи се като призрак, помисли си Джон. Чу се глухо тупване откъм бараката, после скърцащ звук. Свещеникът се появи с чифт износени, груби обувки и чифт зелени, вълнени чорапи. Джон ги прие с благодарност. Седна на столчето и нахлузи чорапите върху изранените си крака. Обувките му бяха малко широчки, но като стегна връзките нещата се оправиха.

През цялото време свещеникът стоеше мълчаливо надвесен над него.

Джон се изправи.

— Дойдох тук от Щатите да помогна с каквото мога — каза той. — Аз съм микробиолог. Има ли някъде изследователски институт, където бих могъл…

Свещеникът му направи знак с ръка да замълчи. Пъхна ръка в гънките на расото си и извади оттам малък бележник с прикрепен на него молив. Написа нещо върху него и го подаде на Джон.

Той го поднесе към светлината на свещта и прочете: „Тръгнете по пътя за Капокин. Има табели. Като стигнете Кахър, питайте там“.

Свещеникът взе бележника от ръцете на Джон, откъсна използваното листче и го поднесе към пламъка на свещта. Остави го да изгори в купичката на свещника. Когато хартията изгоря напълно, отиде до вратата и я отвори. Изведе Джон навън и посочи с ръка нагоре, където пътят потъваше в гъст храсталак и се губеше зад билото на хълма.

— Това е пътят, така ли? — попита Джон.

Свещеникът кимна отново и пъхна ръка в гънките на расото си.

Очаквайки появата на бележника, Джон едва в последния момент видя дългото острие на ножа, понесло се право към гърлото му. Рязко отскочи назад, избягвайки на косъм острието. Нападателят му не помръдна. Остана така, протегнал ножа напред.

Без да сваля очи от човека, Джон се запрепъва заднешком по каменната пътека. Излезе на пътя.

През цялото време фигурата в расото не помръдваше, продължаваше да стои така, като мрачна статуя на смъртта.

Стъпил на пътя Джон се втурна през глава към храстите на върха. Превали хълма и се спусна надолу задъхан, като хвърляше тревожни погледи през рамо при всяка възможност. Спря се да поеме дъх едва когато изкачи втория хълм. От тук пътят завиваше на ляво. Седна да отдъхне на един каменен зид и се загледа надолу по пътя. Нямаше и следа от преследване.

Това наистина ли беше свещеник? Може би, някой побъркан поп? Изведнъж му просветна:

Кон е знаел! Той беше сигурен, че ще ме убият!

Тук на върха бе тихо, долавяше само глухия стон на вятъра в храстите. Бе благодарен за топлите дрехи. Нападението при колибата обаче беше доста тревожно. Явно тук нещата не бяха такива, каквито изглеждаха.

Когато се поуспокои, Джон потегли вече по-бавно.

И все пак вече съм тук, помисли си той.

Дрехите по тялото му ухаеха на свежо пране. Чувстваше се удобно, но някак странно в тях. Изведнъж разбра, че се чувства като съвсем нов човек. Не бе останала и частица от старата му личност. Кон беше прав за това. Джон се чувстваше като новороден в Ирландия.

Това бе най-сигурното скривалище в света. Тук Джон Роу О’Нийл можеше спокойно да наблюдава опустошителното действие на отмъщението си тихомълком, без никой да го усети.

О’Нийл в него не отговори и Джон му беше благодарен за това.

Зората го завари в друга речна долина. Спря пред някаква ръждясала порта, която някога е била боядисана в бяло. Тухлените колони от двете й страни бяха порутени, с опадал хоросан. Отвъд портата започваше буренясала алея, която се губеше в горичка от борове и клен. По краищата й избуяваха коприва и слез. Вляво от пътеката Джон съзря няколко каменни плочи, едва показващи се над тревата. Разбра, че се намира пред гробище. Чувстваше се изтощен и гладен, гърлото му бе пресъхнало от жажда.

Капокин? зачуди се той. Разумно ли беше да отиде там, където му бе казал човекът в расото?

Кого ли пък и бих се престрашил да попитам?

Всеки, който срещнеше тук, можеше да се окаже опасен. Това бе урокът, който научи от ножа на мнимия свещеник. А може би такова бе и намерението? Да му послужи за урок?

Реката покрай пътя сякаш го зовеше. Хладните й води щяха да утолят жаждата му.

Първо ще пийна малко, помисли си той. После ще реша какво да правя.