Франк Хърбърт
Бялата чума (18)

Мъжете винаги са били едно сковано и безчувствено племе, което крие емоциите си под пластове сдържаност и притворство. Те се противопоставят на женската чувствителност и уравновесеност — спойката, която свързва всичко. Когато нашите пазачи забравят говорителя на интеркома включен, аз чувам как Падрейк си мърмори за това кого да привлече в своя Приятелски кръг, като си повтаря ту едно, ту друго име. Приятелски кръг! Те всички търсят нещо, което отново да ни обедини. Нещо, което да поддържа духа им в тези ужасни времена.

Из дневника на Кейт О’Гара Браудър

Напълно облечен, Бекет лежеше на спартанската кушетка в малката си стая в ДИЦ. Бе подложил дланите си под главата и усещаше неравностите по възглавницата. Единствената светлина в стаята идваше от светещия дисплей на часовника до главата му. Беше 2:33 сутринта. Отворените му очи се взираха в тъмнината над него. В гърлото му сякаш бе заседнала буца.

Слава богу, семейството ми е в безопасност, помисли си той. Целият северен Мичиган бе заобиколен с кордон от специални части.

Вървим по пътя на Швейцария и Франция.

Раздробяване.

Бекет знаеше, че ако затвори очи, в мозъка му ще изникне картината на умиращата Ариън Фос.

— Студено ми е! — непрекъснато повтаряше тя.

Въпреки това, през останалото време тя успя да обрисува клиничната картина на симптомите, видени отвътре през призмата на професионалния медик.

Стените на болничната стая бяха боядисани в светло зелено, а твърдият балатум на пода бе издраскан от редовните дезинфекции. Вместо прозорец на стената висеше картина, на която бяха изобразени планински върхове. Преобладаващият синьо-зелен тон на картината създаваше илюзия за дълбочина. Леглото на Фос бе омотано в сиви кабели, включени към електронната система, която следеше жизнените й функции. Над главата й висеше банка със стерилна течност, от която се спускаше прозрачна пластмасова тръбичка, вкарана в дясната ръка на Фос.

От стола си до леглото Бекет можеше да наблюдава едновременно пациента и монитора. Устните й помръднаха, но от тях не излезе никакъв звук. Очите й бяха затворени. Тя отново помръдна устни и този път успя да промълви:

— В началото бях някак странно дезориентирана. Усети ли?

— Да, Ари.

— И с Дорина ли е било така? Тя какво каза?

Бекет насочи настолната лампа към бележника в ръцете си и написа нещо.

— Жос ще бъде готов с доклада си всеки момент — каза той.

— Всеки момент? — прошепна тя. — Какво значи това?

— Най-много след час.

— След един час може да съм си отишла. Това нещо действа бързо, Бил. Усещам го.

— Искам пак да помислиш кое бе първото нещо, което би нарекла симптом?

— Върху свода на дясното ми ходило тази сутрин имаше бяло петно — отвърна тя.

„Бели петна по крайниците“, записа Бекет.

— А преди това не усети ли нещо друго? — попита той.

Тя отвори очи. Те излъчваха странен блясък, а клепачите бяха подути. Кожата и бе добила бледия, безкръвен цвят на смъртта, почти същия като на възглавницата под главата й. Лицето й бе подпухнало, а къдриците — мокри от пот и преплетени.

— Помисли пак! — каза той.

Тя затвори очи и след малко каза:

— О, не!

— Какво? — попита той и се наведе над нея.

— Не може да бъде — прошепна тя.

— Кое?

— Онзи ден се събудих страхотно възбудена.

Той се облегна назад и записа.

— И това ли ще напишеш? — тихо попита тя.

— Всичко, което може да се окаже важно. Нещо друго?

— Изкъпах се и… Господи! Коремът ме болеше.

Той отбеляза и това.

— Така, ти се изкъпа…

— Чувствах се странно. Струваше ми се, че водата не е достатъчно топла, въпреки че кожата ми се зачерви и се вдигаше много пара. Беше ми студено.

„Изкривяване на усещанията“, записа той и попита:

— Обля ли се със студена вода?

— Не — отвърна тя, бавно поклащайки глава. — Бях гладна. Толкова гладна, че изядох две закуски. Реших, че е от нерви… Всичко това… Но ти знаеш.

— Провери ли пулса си?

— Мисля, че не. Не си спомням. Но за бога, това ме притесняваше. Винаги се страхувам да не наддам. Как стана с Дорина?

— Припадна в коридора. Дезинфекцирахме наоколо и я изолирахме в отделна стая. Стори ни се добра идея… за всеки случай.

— В случай че едната от нас оживее. Правилно решение, но аз поне не мисля, че ще оживея. Какво е това в банката?

— Просто физиологичен разтвор. След няколко минути ще ти прелеем кръв. Трябва да стимулираме белите кръвни телца.

— Значи това уврежда костния мозък?

— Още не сме сигурни.

— Бил, мисля, че когато видях петното на крака си, аз вече знаех. В корема ми сякаш имаше ледена топка. Не исках да се замислям за това. Забеляза ли петното на китката на Дорина?

— Да.

— Искам да направиш добра аутопсия — каза тя. — Открий всичко, което можеш.

Тя затвори очи и после внезапно ги отвори пак.

— Дълго ли бях в безсъзнание?

— Сега ли?

— Не! Когато ме донесохте тук.

— Около час.

— Строполих се като чувал с картофи — каза тя. — Помня как ми помогна да седна на леглото и да облека нощницата си. И изведнъж — тряс!

— Кръвното ти налягане рязко падна — каза той.

— И аз си помислих същото. А другите жени в ДИЦ? Разпространява ли се заразата?

— Страхувам се, че да.

— Мамка му! — ядно каза тя и млъкна. След малко продължи:

— Бил, не мисля, че изолацията ще свърши работа. Според мен мъжете са носителите.

— Опасявам се, че си права — каза той и се прокашля.

— Каква е температурата ми? — попита тя.

— Отначало беше висока, но сега падна — 37,5 градуса — отвърна той и погледна към монитора. — Сега пулсът ти е 140.

— Ще опитате ли с дигиталин?

— Поръчах да донесат ланоксин, но все още се колебаем. Не помогна много на Дорина.

— Аутопсията… — прошепна тя. — Търсете фибробласти.

Той кимна.

— Имам предчувствие — продължи тя. — Черният ми дроб сякаш е стара футболна топка.

Бекет записа нещо в бележника си.

— Опитахте ли интерферон… Дорина? — с усилие прошепна тя.

— Да.

— Е, и?

— Със същия успех можехме да използваме вода.

— Забелязах, че моята медицинска сестра е мъж. Зле ли са другите жени в центъра?

— Зле.

— Какви мерки вземате?

— Затворихме изолиращите врати. За щастие, целият проклет комплекс е проектиран така, че да устои на радиоактивно заразяване.

— Мислиш ли, че някоя от тях ще оцелее?

— Рано е да се каже.

— Някакви идеи за това как е проникнала заразата?

— Може да е внесена от всеки от нас. Лепиков мисли, че е той. Казва, че не може да се свърже със семейството си в Съветския съюз.

— Данза е от Франция — промълви тя.

— Да, но не е бил там от дълго време.

— Лепиков… Преди да го изпратят тук са го разпитвали много пъти. Специалисти, дипломати… Годелински ми се оплака.

— Лепиков смята, че има някаква инфекция.

— Ти имаш ли симптоми?

— Лека хрема и повишена температура, но това беше преди пет дни.

— Пет дни… — прошепна тя. — А аз вече умирам.

— Според нас инкубационният период е не повече от три — четири дни — каза той. — Дори по-малко. Може би за няколко дни мъжът се превръща в активен носител.

— Доброкачествена при мъжете, фатална за жените — промърмори тя. — Този Безумец е един побъркан кучи син! Още ли смятат, че е О’Нийл?

— Вече никой не се съмнява.

— Мислиш ли, че и той е носител?

Бекет сви рамене. Нямаше смисъл да й казва за Сиатъл и Такома, Имаше си достатъчно проблеми.

— Нека да прегледаме още веднъж твоите симптоми — предложи той.

— И без това няма да можем повече от веднъж…

— Не се предавай, Ари.

— Лесно ти е да го кажеш — каза тя и се замисли. След около минута заговори отново. — Онази сутрин, когато бях възбудена, имах и разстройство. После бях жадна. И с Дорина ли е било така?

— Подобно — отвърна той.

— Главобол. На моменти много силен. Сега Почти изчезна. Дадохте ли ми болкоуспокояващо?

— Още не.

— Болят ме зърната — каза тя. — Казах ли ти да направиш най-добрата аутопсия в живота си?

— Каза ми.

Влезе Данза и на пръсти се приближи към Бекет.

— Дорина току-що умря — прошепна му той.

— Чух те — каза Фос. — Отбележи това, Бил. Изостряне на слуха. Всички шумове са ужасно силни! Ще ми намериш ли равин?

— Опитваме се — отвърна Данза вместо него.

— Подходящ момент да се върна към… Мамка му! Проклетият ми стомах направо гори!

Погледът й минаваше някъде покрай тях.

— Този Безумец е долен садист! Сигурна съм, че знае какви болки предизвиква това.

Бекет се замисли дали да й каже какво бяха открили: повечето жени изпадаха в кома и умираха без да се събудят. Реши да не казва нищо. Нямаше смисъл да разкрива, че техните усилия да продължат живота на Ариън, само продължаваха мъките й.

— О’Нийл… — промълви тя. — Дали неговата жена е почувствала…

Тя млъкна и затвори очи.

Бекет сложи ръка на врата й, напипвайки артерията и после кимна към монитора: кръвно налягане шейсет на трийсет. Пулсът падаше.

— Всички антибиотици, които дадохме на Дорина само влошиха състоянието й — каза Данза, — но можем да опитаме хемо…

— Не! — извика Фос. Гласът й бе учудващо висок и ясен. — Разбрахме се… да опитате върху Дорина, не върху мен.

Замъгленият й поглед се плъзна към Бекет.

— Не казвай на мъжа ми за болката.

— Няма — сподавено каза той. В гърлото му бе заседнала огромна буца.

— Кажи му, че е било леко и… бързо.

— Искаш ли морфин? — попита Бекет.

— Няма да мога да разсъждавам и няма да разберете какво става с мен.

В стаята влезе млад мъж с изпито лице. Под престилката на медицинска сестра той носеше военна униформа. На джоба му имаше табелка с името „Дигинс“. Той уплашено се взря в неподвижната фигура на Фос.

Бекет се обърна към него.

— Намерихте ли инфектирана кръв от подходяща група? Някаква по-лека инфекция?

— Да, сър. Човекът със сигурност има инфектиран пикочен мехур.

— А преброяване на белите кръвни телца? — попита Бекет.

— Доктор Юп каза, че са достатъчно. Не нося точните цифри.

— Докарайте го тук. Ще даде кръв.

Дигинс остана на мястото си.

— Сър, вярно ли е, че всички ние сме носители на това нещо? Всички мъже тук?

— Вероятно — отвърна Бекет. — Докарайте донора, Дигинс.

— Съжалявам, сър, но всички се чудят, задават въпроси… запечатаните врати и така нататък…

— Ще се наложи да се поизпотим, Дигинс. Ще доведеш ли най-после този донор?

Дигинс се поколеба и накрая каза:

— Ще видя какво мога да направя, сър.

Той се завъртя на пета и бързо излезе от стаята.

— Дисциплината отива по дяволите — каза Фос.

Бекет хвърли поглед към монитора: пулс осемдесет и три, кръвно налягане петдесет на двайсет и пет.

— Колко е кръвното ми налягане?

Бекет й каза.

— Така си и мислех. Дишането ми е затруднено. Студено ми е. Треперят ли ми краката?

Бекет сложи ръка на дясното й ходило.

— Не.

— Почти не ги чувствам. Знаеш ли, Бил, сетих се нещо. Аз не се страхувам от смъртта, но това бавно умиране направо ми изкарва акъла.

Тя поспря и после съвсем тихо прошепна:

— Не забравяй, приятелче. Най-добрата аутопсия…

Бекет погледна монитора. Пръстите му напипаха отслабващия пулс. Мониторът отчете пулс десет. Кръвното налягане изчезваше. Мониторът протяжно запищя.

Данза заобиколи леглото и изключи системата.

Настъпи мъртва тишина. Бекет отдръпна ръката си от врата на Фос. По бузите му се стичаха сълзи.

— Проклет да е! Проклет да е! — прошепна Бекет.

— Залата за аутопсии е подготвена — каза Данза.

— Пръждосвай се оттук, смотан френски боклук! — изкрещя Бекет.