Франк Хърбърт
Бялата чума (10)

Служа на Властелина на Смъртта.

Част от клетвата на нелегална организация в Ълстър.

В ранната утрин след отминалата буря в Атлантика жителите на остров Акил, разположен южно от залива Блаксод, се бяха заловили за работа. Те се подготвяха да посрещнат първия поток от туристи за сезона: засаждаха люцерна, вадеха чимове и ги трупаха на купчини за да съхнат и изобщо вършеха обичайната си всекидневна работа.

Островът бе обагрен във всички нюанси на зеленото, тук-таме се забелязваха петна от черни скали, а на места се белееха къщите на местните жители. С оттеглянето на последния ледник, остров Акил бе останал откъснат от сушата на Ирландия и по него растяха много малко дървета. Полегатите склонове на хълмовете бяха обрасли с прещип, забелязваха се и първите цветчета на блатните теменуги. Измежду камънаците вирееха в изобилие бурени и диви къпини.

На върха на един от хълмовете имаше гранитни руини от стара крепост, целите потънали в буренаци. Под тях се извиваше пътят от Мълрейни и се спущаше надолу към моста, който свързваше острова със сушата. От бойниците на крепостта бяха останали само купчини от камъни покрити с бръшлян и лишеи. Нищо не напомняше за някогашните амбразури, зад които безуспешно са се сражавали защитниците на крепостта, опитвайки се да отблъснат атаките на армията на Кромуел.

Върху моста имаше издигната барикада и до нея бяха застанали две учтиви войничета с ирландски нашивки върху пагоните. Те вече бяха отпратили обратно две леки коли с туристи, които бяха успели да навлязат в междинния участък от пътя, преди да бъде издигната подобна барикада при Мълрейни. Войничетата се бяха извинили за неудобството и бяха предложили на туристите да посетят Булмалет, „красиво място, където са се съхранили старите традиции“. На всички въпроси те отговаряха: „Не сме упълномощени да даваме информация, но със сигурност мерките са само временни“.

По-трудно им беше да убедят шофьорите на трите товарни камиона, които зареждаха магазините на острова: „Съжаляваме, момчета, но не зависи от нас. Съгласни сме, че е трябвало да ви предупредят, но и да се оплачете, няма да има никакъв смисъл. Заповедта си е заповед. Пътят е затворен.“

Докато войничетата се разправяха с шофьорите, наблизо спряха четири бронирани коли. От първата изскочиха един майор и сержант със зареден автомат в ръка. Майорът беше слаб човек, с орлов поглед и гъста прошарена коса под фуражката. Войниците му отдадоха чест и той им отвърна, след което каза на шофьорите: — Хайде обратно, момчета! Излишно е да спорите.

Единият от шофьорите понечи да му каже нещо, но майорът тутакси го сряза:

— Казах обръщайте и да ви няма, иначе ще наредя на мойте хора да засилят камионите във водата, а вас ще ви арестувам!

Мърморейки под мустак шофьорите се качиха по кабините, обърнаха на паркинга и подкараха обратно към Мълрейни. Майорът се приближи до радиста в една от бронираните коли и му нареди:

— Предупреди нашите хора в Мълрейни да следят движението на тези камиони!

След това се върна при войниците на барикадата и бавно обходи с поглед околността: високите хълмове над Палрейни, ресторанта до паркинга, барикадата, белите сгради на острова близо до отсрещния край на моста, групичката мъже, които се бяха събрали пред тях и оживено разговаряха. Не след дълго се върна при радиста и го запита:

— Патрулните катери заеха ли вече позиция при Булзмаут и Акилбег?

Радистът, нервен пъпчив младеж, се наведе над микрофона и след по-малко от минута докладва:

— Те са на позиция, сър! Един е тръгнал за насам да прибере рибарските лодки на местните жители.

— Отлично! — каза майорът — не бива да се изкушават да напуснат острова с лодка. От гърдите му се изтръгна въздишка. „Боже мой, каква бъркотия“ — помисли си той. С бавна крачка се отправи към бронираните машини и каза на един от сержантите:

— Разпределете личния състав за отцеплението. Никой не трябва да напуска или да влиза в района с изключение на медицинския персонал, но те тъй или иначе ще се придвижват с хеликоптери.

След като даде разпорежданията си, той се отправи към заведението на паркинга. Влезе вътре и войниците го чуха да пита дали има кафе.

Два километра назад по шосето за Мълрейни три взвода войници под командването на един лейтенант опънаха палатков лагер на защитената от вятъра страна на хълма, от който се виждаше най-добре тесния пролив разделящ остров Акил от сушата. На билото на хълма бе оборудвана огнева позиция с две картечници и бруствер от чували с пясък.

Когато всичко бе привършено, лейтенантът нареди на един ефрейтор:

— Вземи хората от твоя взвод и уведомете местните жители да не се отдалечават от домовете си. Да няма движение насам-натам и никакво ходене на острова. Ако питат, кажете им, че има карантина и нищо повече.

Четири километра южно от тази позиция върху високия 526 метра хълм Кораун друга войскова част разположи едно 20-милиметрово оръдие и две минохвъргачки сред развалините от стара крепост. Докато работеха заваля дъжд и те опънаха платнища над установките и се сгушиха в шубите си. Малко по-надолу от тях един полковник наблюдаваше през бинокъла си остров Акил.

— Много шават на острова — каза полковникът — Ще се успокоя чак като им приберат лодките за да не могат да мръднат никъде.

Един от войниците се осмели да го попита:

— Гус’ин полковник, опасна ли е тая болест, дето я имат там?

— Така разправят — отвърна полковникът. Той свали бинокъла, огледа критично позицията и погледът му се спря на един висок сержант, който се скатаваше встрани от групата:

— Сержант, я опънете още няколко платнища! — заповяда му той — И си отваряйте очите на четири! Само медицински персонал могат да влизат в района и никой няма право да напуща!

— И пиле не може да прехвръкне, сър!

С големи крачки полковникът се отправи към джипа, който го чакаше на тесния път под позицията.

След като си тръгна, войниците като един извърнаха погледите си към остров Акил, който някога е бил остров на орлите, но сега от тях там нямаше и следа. Дъждът правеше пейзажа мрачен. На фона на зеленината се белееха скали и къщи. Сивите ленти на няколко шосета опасваха хълмовете. Долу в ниското океанът бе още по-тъмно сив. Високите върхове Сливмор и Крогхоун се извисяваха в облаците. Островът бе като един огромен котел и войниците чувстваха покачващото се налягане вътре в него. Поколения островитяни бяха заклеймявали остро неправдите извършвани спрямо Ирландия. Нямаше ирландец, който да не усети напрежението, което кипеше на острова, породено от напразните въжделения на хората, загинали в името на „ирландската мечта“.

— Свещениците ще са доста заети тия дни — каза сержантът и добави — Не чухте ли какво каза полковникът? Трябва веднага да се опънат няколко платнища!

През това време кръчмата на Мълвейни, разположена на острова в близост до моста, започна да се пълни с посетители. Те притичваха под дъжда от колите си и влизаха в задушния салон изпълнен с тежкия мирис на мокри дрехи и бира. Сградата на кръчмата бе двуетажна, с варосани стени, плочен покрив с три масивни комина и представляваше естествено сборно място за жителите на острова. Помещението скоро се препълни с мъже, които разговаряха на висок глас, лицата им бяха разкривени от гняв, а жестовете им — резки и заплашителни.

Пред кръчмата спря малка полицейска патрулна кола и разговорите стихнаха. От колата излезе Денис Флин, местният полицай. Той беше нисък рус мъж със сини очи и детинско изражение на лицето. Когато влезе в кръчмата, хората видяха, че е пребледнял и трепери. Сториха му път и той отиде до другия край на салона и се покачи на един стол.

В изпълнената с очакване тишина гласът му прозвуча тънко и неуверено:

— Намираме се под карантина — каза той — Изпратени са медицински екипи с хеликоптер. Никой няма право да напуска или да идва на острова, с изключение на лекарите и представители на властта.

В последвалата какофония от въпроси се наложи Флин да повиши колкото може глас за да въдвори тишина:

— Нужно е търпение. Правим всичко, което е по силите ни.

Мълвейни, огромен, добродушен човек, с плешиво теме, което блестеше като тезгяха на бара, си проправи път през тълпата и застана до Флин. Посочи с палец назад и каза:

— Моята Моли лежи болна там отзад, а има само един доктор. Искам да знам какво й има!

— Аз съм само полицай — отвърна му Флин — Като дойдат лекарите ще кажат.

Мълвейни впери поглед през прозореца в посока на Нокмор и село Дроега, скрити зад хълмовете в една котловина, която ги защитаваше от силните атлантически бури. Преди десет минути оттам му се беше обадил брат му, Франсис, и през сълзи му беше съобщил за още една смърт.

Мълвейни изгледа Флин свирепо и му каза:

— Твойта жена живее оттатък Мълрейни и е в безопасност. Затова ни казваш това; дето го разправят официално. Ама мене питаш ли ме — тази сутрин е починала снаха ми Шанлийн.

Един човек от тълпата се провикна:

— И моята Кейти е болна, Флин, искаме да знаем какво става и то веднага!

— Казах ви каквото знаех — каза Флин. — Повече нищо не мога да направя.

— Какви са тези представители на властта, дето ги спомена? — попита Мълвейни.

— От Здравното министерство в Дъблин.

— А защо са стоварили толкова войска? — попита някой друг — Горе на Кораун даже оръдия са сложили!

— Няма нужда да се създава паника — каза Флин. — Но иначе работата е много сериозна.

— Защо не съобщават нищо по радиото?

— Нали ви казах — за да не се създава паника.

— Чума е, нали? — запита Мълвейни.

В помещението настана гробна тишина. Нисък, смугъл мъж с остри черти се изкашля и каза:

— Да се мятаме на лодките и…

— И дума да не става, Мартин! — сряза го Флин — Всеки момент ще минат морските и ще приберат лодките. Имам заповед да предотвратя всякакви опити за напускане на Акил… даже със сила, ако трябва!

С дрезгав глас Мълвейни запита:

— Всичките ни жени ли ще измрат? От вчера насам са умрели деветнайсет и то все жени и момичета. Каква е тази работа, Денис?

— Докторите ще кажат — отвърна Флин. Той се подпря на Мълвейни и слезе от стола, но не посмя да го погледне в очите. Прекият началник на Флин бе споделил с него същите опасения в разговор по телефона преди по-малко от час:

— Ако измрат всички жени работата е много зле, Денис. И се носи слух, че е направено умишлено. Но засега не го споменавай на никой!

— Умишлено? От кого — хората в Ълстър или англичаните?

— Няма да го обсъждаме сега, Денис. Казах ти го само да разбереш колко е сериозна работата. Ти оставаш единствен представител на властта в зоната под карантина, поне за известно време. Разчитаме на тебе!

— Значи ли това, че няма да получа никакво подкрепление?

— Набираме доброволци от войниците, но по-рано от утре няма да можем да ги изпратим.

— Аз не съм се главил за доброволец, сър!

— Да, но си положил клетва да изпълняваш задълженията си, а именно това се изисква от теб в момента.

Докато се измъкваше от кръчмата на Малвейни и се преструваше, че не чува въпросите, които хората крещяха към него, той си припомни този телефонен разговор. Имаше да изпълнява и други заповеди и да върши още много неща.

Дъждът навън бе станал ситен като мъгла. Той влезе в колата, без да поглежда към гневните лица, които го наблюдаваха от кръчмата. Запали мотора и бавно подкара към бетонния кей за рибарски лодки. Забеляза в далечината патрулния катер, който идваше откъм Булзмаут и оставяше широка бяла диря след себе си. След не повече от пет минути той щеше да бъде до кея и Флин бе благодарен за това. Той паркира върху бетонния кей, взе пушката си и излезе от колата. Чувстваше се неловко с оръжие в ръка, но заповедите на началника му бяха категорични:

— Искам те въоръжена охрана докато прибират рибарските лодки. Трябва да си наясно, че ако се наложи, ще използваш оръжието.

Флин впери безизразен поглед към океана, откъдето се задаваше катерът. В небето крещяха чайки и се носеха в плавни кръгове. Той пое дълбоко въздух и почувства познатия солен мирис на водорасли и риба. Толкова пъти досега бе наблюдавал тази гледка и никога не му се бе сторила така странна, Флин се зачуди. Сега… имаше разлика. Мисълта го накара да потръпне. В съзнанието му изплува отново това, което му се бе искало да каже на мъжете в кръчмата, това, което изпълваше душата му с горчивина и стягаше гърлото му.

Началникът му обаче изрично бе подчертал, че то трябва да остане в тайна: „Повечето жени ще умрат, може би всички на острова. Разчитаме на тебе да поддържаш реда и да няма размирици докато пристигне помощта. Да няма паника, да няма разюздани тълпи. Трябва да проявиш твърдост при опазването на реда.“

„Трябваше да им кажа“, промърмори на себе си Флин, „Да имат време да извикат свещеници. Нищо друго не им остава.“

Той погледна навързаните лодки, усети самота и се почувства неловко.

— Боже помогни ни сега, когато сме в нужда — прошепна той.