Франк Хърбърт
Бялата чума (41)

Зарад мене погина горкият Исус;

Аз отнех на децата си Рая!

Трябваше мене да разпнат на Кръста.

Ни Адът би бил, ни скръбта, ни страха,

да не бях съгрешила!

„Плачът на Ева“, древна ирландска поема

Пътят излизаше на билото в края на долината много по-вдясно от къщата, отколкото Джон бе очаквал. Полегатият склон отдясно бе обрасъл с млади борчета, които ставаха все по-гъсти и по-високи на върха на хълма. Вляво склонът се спускаше стръмно надолу около петдесетина метра, преди да прелее в широка около хиляда метра долчинка. Замъкът — триетажна масивна постройка — се гушеше до една издатина в скалите в другия й край. Стадо овце кротко пасяха тучната зеленина на моравата отпред. Тополи се редяха от двете страни на обраслия селски път, който водеше към къщата, излизайки под ъгъл малко вдясно от нея. Двете редици тополи и растящите край тях борови дръвчета отчасти скриваха обширната ливада отвъд.

Западният вятър разклати дърветата и наклони високите тревни стръкове, прорасли из каменната ограда покрай пътя, по който вървеше Джон. Той се обърна да погледне към спътниците си. Херити бе стъпил с един крак на оградата и се бе наклонил напред, явно заслушан в нещо. Отец Майкъл и момчето бяха спрели до него и се любуваха на пасторалната гледка, ширнала се пред очите им.

— Погледни само — тихо го извика Херити.

Отец Майкъл сви длан и я постави като фуния на лявото си ухо.

— Я чуйте!

И тогава Джон чу детската гълчава — високите крясъци на детски гласчета. Играят на нещо, реши той. Покачи се на каменната ограда близо до Херити и се загледа към къщата. Гласовете идваха отвъд тополите и редицата борови дръвчета.

Херити свали крака си от оградата и с бърза крачка се понесе надолу, докато се озова отвъд преградата от дървета. Останалите побързаха да го последват.

Тичешком отец Майкъл извади от раницата си подарения му от Ганън бинокъл. Спря и го насочи към широката поляна, която вече се виждаше от новата им позиция. Другите спряха до него.

Сега Джон вече ги видя — група деца търчаха по поляната и гонеха една топка. Бяха облечени в бели блузки и чорапи, черни обувки и тъмносини… поли! Тъмносини поли!

Херити припряно протегна ръка към отец Майкъл:

— Дай ми тоя бинокъл!

Свещеникът изпълни исканото и Херити фокусира далекогледа върху играещите. Прошепна нещо, което не се разбра, после рече:

— Охо, виж ги ти само, малките красавици! Хубавиците ми те! — Бавно свали бинокъла от очите си и го подаде на Джон. — Я виж какво е пропуснал Безумеца.

С треперещи ръце Джон вдигна бинокъла и го насочи към ливадата. Играещите бяха момичета на възраст от около дванайсет до шестнайсет години. Косите им бяха сплетени на по две плитки; които се мятаха насам-натам, докато момичетата щъкаха из поляната, подритваха топката и викаха към другите играчи. Джон забеляза, че някои от тях имат зелени ленти на ръкава си, а други — жълти. Два отбора.

— Девическо училище? — попита той с дрезгав глас. Усети слабото, далечно потрепване на скрития в него О’Нийл. Насили се да потисне издайническия жест на раздразнение.

— Това е малкият гълъбарник на Бран Маккрий — рече Херити. — Направи това закътано убежище тук, извън обсега на Фин Садъл и другите. Пък и общоизвестно е, че Маккрий има най-малко пет ракетни установки, както и набор от други подбрани инструменти за насилие, така че Военният Съвет изобщо не поставя под въпрос правото му да прави каквото си иска.

Мълчаливото момче се приближи до отец Майкъл, без да отмества напрегнатия си поглед от поляната.

Джон свали бинокъла и го върна на свещеника. Той го предложи на момчето, но то поклати глава отрицателно.

— Това наистина ли са момичета, или са момчета, облечени като момичета? — попита Джон.

— Само момичета и млади девойки — отвърна Херити. — Надлежно пазени в префасонирания за целта френски замък на господин Маккрий. На теб не ти ли прилича на френски замък, Джон?

— Донякъде — промърмори отнесено Джон, загледан към покрива на сградата, който се виждаше над върховете на дърветата. Четири от комините димяха. До ноздрите му достигна миризмата на горен торф.

— Защо минахме оттук, Джоузеф? — попита отец Майкъл с леко треперещ глас. — Не трябва да се доближаваме до това място. Ние със сигурност сме заразени с чумата.

— Както и войниците, които ги охраняват — изсумтя Херити. — Това не им пречи обаче да бъдат добре изолирани и в цветущо здраве, както можете да се убедите сами. Не всички жени на Ирландия са мъртви.

— Що за човек е този Бран Маккрий? — попита Джон.

— Истински Крез — отвърна Херити. — Беше най-големият вносител на селскостопанска техника в страната. Фрашкан е с пари. Има няколко къщи като тази, купища оръжие, както и — тъй поне съм чувал — корави женоря, дето знаят как да си служат с него.

Обърна се и понечи да тръгне, когато откъм къщата се разнесе изстрел от карабина. Един куршум удари каменната ограда съвсем близо до него, рикошира и изсвистя във въздуха. Отец Майкъл повали момчето зад оградата. Джон понечи да се хвърли по очи на земята, но Херити го улови за ръката и го задърпа към отсрещната страна на пътя. Претърколиха се зад каменния зид в момента, в който още един куршум изсвистя над главите им. Отец Майкъл и момчето пресякоха пътя пълзешком, прехвърлиха се през оградата и се присъединиха към тях. Лежаха във високата трева на обраслия с борчета склон, който Джон бе видял по-рано.

Джон се ослуша. Вече не се чуваха виковете на играещите момичета. Откъм къщата висок мъжки глас, усилен от стържещия метален екот на мегафон излая команда:

— Бързо вътре!

— Само искат да ни предупредят — задъхано рече отец Майкъл.

— Явно не познаваш Бран Маккрий — отвърна му Херити. Впери поглед надолу към долчинката и към отсрещния скат. — Следвайте ме — викна им, и привел ниско глава се втурна надолу по склона. Запромъква се сред борчетата като газеше ниските и се провираше странично между по-високите клони.

Останалите го последваха. Отскачащите клони безмилостно шибаха раменете и ръцете на Джон.

— Тук вътре! — подвикна им Херити.

Пробиха си път през гъстия клонак и излязоха на малка полянка в средата на която се издигаше самотна гранитна скала. Херити се прикри зад нея, останалите сториха същото. Проснаха се задъхани в тревата, която миришеше на прах и кремък. Отец Майкъл се прекръсти. Момчето се притисна към него.

— Защо бягаме? — попита Джон.

— Защото знам що за човек е господин Маккрий — изсумтя Херити.

Над полянката се възцари тишина, после изведнъж откъм съседната долчинка с къщата се дочу свистящ тътен. Оглушителна експлозия избухна на пътя, който току-що бяха напуснали. Дъжд от камъни и пръст посипа околността.

Херити се обърна към свещеника:

— Видя ли какво имам предвид? Тоя Маккрий изобщо не си поплюва.

Ушите на Джон още пищяха от експлозията. Запуши ги с длани и разтърси глава. Скритият в него О’Нийл се бе размърдал. Експлозиите за него означаваха бомби, не мини. Бомби, убиващи хората, които обичаш.

— Тези, които обичаше, са мъртви — прошепна Джон.

— Какво казваш? — рязко попита Херити.

Джон свали длани:

— Нищо — отвърна тихо. Усети как скрития в него О’Нийл отново замря, но нямаше покой в тази летаргия. Какво щеше да стане, ако О’Нийл изведнъж се разбудеше и изплуваше на повърхността в присъствието на Херити? Това щеше да бъде катастрофа.

— Трябва да се махаме оттук — каза отец Майкъл.

Херити вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Втренчи поглед в боровата горичка на север. От там се дочу пропукването на съчка — нещо едро се движеше сред клонака. Херити посочи към джоба на Джон, устните му беззвучно произнесоха думата „пистолет“. Постави пръст на устните си, а автоматът изведнъж се озова плътно притиснат до гърдите му. Херити запълзя по посока на шума, стигна до гъстите клони и се запровира под тях. Няколко секунди по-късно изчезна от поглед.

Джон безшумно извади пистолета от джоба си и продължи да гледа в посоката, в която се изгуби Херити. Чувстваше се някак глупаво. Какво можеше да направи малкия тапешник в ръката му срещу една минохвъргачка? Откъм боровата горичка вече не се чуваше нищо.

Отец Майкъл бе извадил молитвената си броеница. Пръстите му прехвърляха зърната едно по едно, докато устните мърдаха беззвучно. Момчето се бе свило на топка, напълно изгубено в анорака си.

Тишината се проточи — мъчителна, потискаща. Джон изпълзя напред покрай свещеника, седна и опря гръб в топлата скала. Сега ниските борчета бяха точно срещу него, само на няколко крачки разстояние. Високата кафеникава трева и гъстите зелени клони над нея бяха почти идеален параван, който скриваше всичко, което ставаше извън полянката.

Някъде от високо, откъм хълма от дясната му страна се дочу мъжки глас. Джон не можа да разбере какво вика човека. Почувства се разголен, изложен на открито като мишена за всеки, който се спотайваше сред дърветата. Вдигна пистолета и запъна петлето. Сред борчетата настъпи раздвижване — може би Херити?

— Янки! — наистина бе неговият глас — Приятели са. Идваме при вас.

Джон освободи петлето, свали пистолета и го прибра в джоба си.

Херити се появи на поляната, следван от двама едри мъжаги, прилични на бостански плашила в зелените си униформи и тъмно зелените барети. Върху пагоните и баретите им се виждаше извезана арфа — отличителния знак на Ирландската армия. И двамата носеха автоматични карабини. Херити небрежно държеше автомата в отпуснатата си дясна ръка.

Джон впи изучаващ поглед в двамата новодошли. Приличаха си дотолкова, че спокойно можеха да минат за близнаци, въпреки че този, който вървеше отпред, изглеждаше по-възрастен — повече бръчки браздяха състареното му лице. Пясъчноруси кичури се подаваха изпод баретите и на двамата. Светлосините им очи напрегнато изучаваха обстановката наоколо. Къси носове, меки закръглени брадички и пълни устни завършваха описанието им.

Тримата стигнаха до прикритието зад скалата, докато Джон и отец Майкъл се надигаха на крака. Момчето остана седнало, като надничаше намръщено изпод качулката си.

Мъжете се спряха пред Джон.

Херити проговори пръв:

— Това е Джон Гарич О’Донъл, Лайъм. Отец Майкъл вече го познаваш. А това тук… — погледна надолу към момчето — … е хлапето.

По-възрастният от двамата новодошли кимна с глава.

— Това е Лайъм — представи го Херити на Джон — а това е братовчед му Джок. Те са от клана Калънс, и двамцата. Лайъм и Джок са тук с осемте взвода редовна армия, които държат под око господин Маккрий и същевременно охраняват чудничкото му именийце, което е доста изкусителна хапка за разни пропаднали типове, дето се навъртат наоколо.

— Хвала на Бога — прекръсти се отец Майкъл. — Нищо не бива да се случи на тези млади девойки там.

Лайъм хвърли на отчето гневен поглед изпод смръщените си вежди. Джон се учуди от тази проява на неприязън. Имаше нещо гнило във всичко тук и това започваше силно да го тревожи. Херити познаваше тези двама мъже. Те пък познаваха отец Майкъл. Въпросът, който свещеникът бе задал по-рано, сега му се стори твърде уместен. Защо бяха минали точно по този път?

— Хвала на Армията — изръмжа Джок, с характерно, гърлено „р“.

Този не говори като ирландец, помисли си Джон.

Сякаш прочел мислите му, Херити се обади:

— Нашият Джок има страхотно произношение, нали? Той е шотландец, Джон. От католиците в Антрим.

— Както и да е — намеси се и Лайъм. — Нали знаеш, че тоя път е затворен, Джоузеф. Защо си търсиш белята, като изкушаваш господин Маккрий и минохвъргачките му?

— Да го накарам да си изразходва амунициите — ухили се Херити.

— Я го гледай какъв веселяк се извъдил! — изсумтя Лайъм.

— Не по-голям от теб самия — бързо отвърна Херити. — Пък и не ми е толкова остър езика!

— Имаме негласно споразумение с Маккрий и ти знаеш това — каза Лайъм. — Онези момичета там трябва да бъдат запазени на всяка цена. Независимо, че се намират в мръсните лапи на Маккрий.

Отец Майкъл се приближи към тях:

— Какво искаш да кажеш, Лайъм Калън?

— Не се меси, където не ти е работата, попе — отряза го Лайъм. Обърна се към братовчед си: — Върни се и кажи на останалите, че всичко е наред. Могат да кажат на господин Маккрий, че няма нищо опасно. Само няколко безобидни поклонници са се заблудили насам.

Джок се обърна и тръгна. Зелената му униформа сякаш се разтопи сред боровете. Скоро дори и шумът от стъпките му вече не се чуваше.

Отец Майкъл не се предаваше лесно:

— Ти каза нещо за „мръсните му ръце“, Лайъм Калън? Какво става тук?

— Е, поне две от по-големите момичета със сигурност са бременни — отвърна Лайъм.

— Има ли свещеник горе, при Маккрий? — настоя отец Майкъл.

— Колкото до това — изсумтя Лайъм, — господин Маккрий вече не изповядва твоята религия и не съблюдава каноните на твоята Църква.

Отец Майкъл бавно поклати глава.

Разговорът между двамата явно се струваше забавен на Херити. Той се обърна към Лайъм:

— Успяхте ли вече да ги преброите?

— Не точно, но смятаме, че при него има девет възрастни жени и поне трийсетина момичета.

— Откъде са се взели там? — попита Джон.

— Виж това го знаем — отвърна Херити. — Нашият господинчо Бран Маккрий се усетил навреме и ги забърсал още при първите признаци на бедствието. Изкарал е дяволски късмет. Няма нито едно заразено момиче в цялата група. Колкото до жените… — Погледна въпросително към Лайъм.

— Те са с него от години.

— Как така ги е „забърсал“? — попита Джон.

— Казал на родителите им, че трябва да бъдат укрити на сигурно място, за да не се заразят с чумата — отвърна Лайъм. — Което всъщност било абсолютно вярно.

— Направил го е сам-самичък? — учуди се Джон.

Лайъм кимна.

— Трябва да говоря с него — каза отец Майкъл.

— Едва ли би искал да чуе и дума от това, което възнамеряваш да му кажеш, попе — рече Лайъм. — Маккрий и жените му са последователи на Друидската религия. Или поне така казват.

— Още едно богохулство! — гневно отвърна свещеника. — Нали каза, че имате споразумение с него. Поговори му. Кажи на Джок…

— Групова сватбена церемония ли възнамеряваш да проведели? — попита го Херити. — Свързвам господин Маккрий и всичките му жени в свещен брачен съюз! Колко трогателно!

Отец Майкъл не обърна внимание на саркастичната забележка. Продължи да гледа настойчиво Лайъм:

— Ако не ми уредите разговор с него, аз ще ви дам възможност да ме застреляте в гърба, докато се качвам там, при тях. Няма да оставя душите им да горят в ада!

— В края на краищата, защо не? — сви рамене Лайъм. — Ще ти уредя разговор с Маккрий. Това ще е добро забавление за моите момчета. Ще говориш с него по полевия телефон, и то най-малко на петстотин метра от неговата територия. Не можеш да се приближиш повече. Ако наистина искаш само да си поговориш с него, можем да го уредим. Но те предупреждавам, че ако възнамеряваш да не се подчиниш и тръгнеш да се срещаш с него лично, ще си получиш куршума на секундата. Дали в гърба или някъде другаде, ще решим ние.

— Кога ще уредите разговора? — вече поуспокоен, попита отец Майкъл.

— Довечера.

Лайъм се обърна и тръгна към дърветата.

— Когато се изравним с пътя, си дръжте главите наведени. Можете да ни изчакате от другата страна на склона.

Мъжете го последваха. Джон тръгна последен в редицата. Запровира се сред гъстите клони на боровете. Жълтият му пуловер се наби с иглички. Усещаше ги и по главата си. Между някои от дърветата имаше големи паяжини. Разчистваше ги с ръка.

Докато останалите се занимаваха със свещеника, някой друг можеше незабелязано да се промъкне до замъка на Маккрий. Тази мисъл го смути. Ако това станеше, Херити със сигурност щеше да разбере кой е О’Донъл.

Но кой съм аз всъщност?

Усети някакво бучене в ушите си и се зачуди, дали няма да припадне. Джон О’Нийл не искаше нито една жена да оцелее в цяла Ирландия. А в замъка имаше жени.

Херити и Лайъм Калън нещо се препираха приглушено отпред. Изведнъж гласът на Лайъм се извиси:

— Ти си глупак, Джоузеф Херити! Винаги си бил глупак. Превишил си правомощията си, както стори и тогава. Вече те предупредих, но ще го сторя още веднъж: имам си стриктни заповеди и няма да допусна да застрашиш с нещо изпълнението им!

Херити отвърна нещо, което Джон не разбра, но той вече и не слушаше. Заповеди? Какви заповеди?

Изведнъж застана нащрек. Какво ставаше тук? Усети как скрития в него О’Нийл се размърда неспокойно. Тоя поход през Ирландия не беше това, което изглеждаше. Колко време вече пътуваха? Повече от месец. Наистина ли им бе нужно толкова дълго време, за да стигнат до лабораторията? Защо бяха всичките отклонения и обиколни пътища? Защо Херити непрестанно повтаряше, че трябва да вървят по най-безопасните маршрути?

Ганън бе усетил нещо нередно. Дали не беше прав?