Франк Хърбърт
Бялата чума (35)

Историята на Британското управление, особено в Ирландия, е ярък пример за противопоставяне на един предразсъдък срещу друг. Разделяй и експлоатирай! Британската управляваща класа е превърнала това в начин на живот. А, вие, Янките сте го научили от тях!

Джоузеф Херити

— Значи, пруфесур по филусофия! — иронично рече Херити с подчертан селски акцент.

Току-що бяха седнали да пият следобедния си чай от билки и Ганън им бе казал, че е бил преподавател в Тринити Колидж в Дъблин.

Седяха върху твърдите столове в голямата стая на къщата. Навън вече притъмняваше, канеше се да завали. Три свещички светеха, поставени в чинийки в три ъгъла на стаята. Придаваха призрачна атмосфера на обикновената всекидневна с фотографиите в рамки по стените и с масивните дървени мебели. В малкото огнище гореше огън, който не топлеше особено, но затова пък пълнеше стаята със задушлив пушек при всяко свистене на вятъра в комина.

Херити показваше признаци на несигурност от изпитото количество домашна ракия на Ганън, но когато излязоха да съберат наличния арсенал на домакинството, за щастие бяха оставили каната в кухничката и после не я бяха донесли тук, в дневната. Оръжията, които се състояха само от една ловджийска пушка и един пистолет лежаха изпразнени на пода в краката на Херити.

Макар че от време на време оказваше внимание на гостите си и се грижеше за тях, още от момента, в който бяха влезли в дневната, гласът на Ганън бе придобил странна скованост, сякаш говореше в свърталище на духове.

— Дойдохме тук по моя роден край, когато положението в Дъблин стана вече нетърпимо — обясни той. — Там повече не можеше да се живее и ние просто избягахме. Зет ми дойде от Корк, градовете вече не бяха място, където да отглеждаш деца.

Зет му, Уик Мърфи, бе довел със себе си двамата си оцелели сина, Тери и Кенет. Двете му дъщери и прислужницата бяха починали преди да напуснат града. Съпругата му, по-голямата сестра на Ганън, бе починала още при раждането на Тери. Успокоен от обяснението, че действията на Херити са били продиктувани просто от предпазливост и гостите им не са „от ония ужасни главорези дето върлуват наоколо“, Мърфи им разказа цялата семейна история.

Джин бе седнал на едно ниско столче, облегнат отстрани на камината. Задушливата миризма на пушек тук бе по-силна, но пък тухлите зад гърба му поне бяха топли!

Отец Майкъл и децата бяха взели един фенер и бяха слезли долу на полянката с гробовете.

Мърфи седеше на люлеещ се стол, който проскърцваше при всяко негово движение. А той бе вече доста пиян, по-пиян от Херити. Имаше самодоволното изражение на човек, който си е похапнал, пийнал и денят му не е бил по-лош от предишния.

Херити седеше сам на дивана с все така провесен на кожен ремък през врата-автомат. Изглеждаше изненадан от факта, че мъже можеха да поддържат такъв добър ред в едно домакинство и изказа доста хвалебствия за готварските умения на Ганън.

Самият Ганън с нищо не показваше, че таи лошо отношение към Херити заради грубото му държане в началото. Имаше примиреното изражение на губещ човек, който никога отново няма да участва в предварително обречена на провал игра. Пистолетът му дори беше на предпазител, когато Херити му го отне.

Сякаш се е примирил със смъртта и я чака, помисли си Джон.

Вечерята са състоеше от прясно свинско със зеленчуци от градината и пържени тиквички с яйца. Докато Ганън се занимаваше с приготвянето й, Херити и Джон разузнаха района около двете къщи и проучиха обора.

— Забеляза ли погледа на Ганън? — попита Херити. — Ние на това му викаме „погледа на самоубиеца“.

— Как ли са оцелели тези къщи? — попита Джон. Погледна към жълтеникавата светлинка от кухненския прозорец на Ганън. Сякаш разрухата и унищожението бяха стигнали на около миля по-надолу и там изведнъж бяха спрели пред някаква невидима преграда. В сумрака на облачната, безлунна нощ в цялата долина не се забелязваше ни една светлинка.

— В днешните смутни времена това си е истинско чудо — тихо промърмори Херити. — Но не мисля, че това е някакво Божие чудо. Къщата на Ганън е сякаш непокътната, недокосната дори с пръст. Това по-скоро е работа на феите. Странни неща стават по нашата земя, каквото и да ми разправят.

— Не ми се нрави този зет — рече Джон и погледна Херити, за да види как ще реагира на думите му.

— Ооо, нашият Мърфи! Той е от тези дето все оцеляват. Колко съм ги виждал такива като него! Биха си продали душата дори само за да могат още десетина минути да се порадват на жалкия си живот. Биха продали приятелите си без никакво колебание и биха отнели и последния къшей хляб на умиращия от глад. Даа, прав си, Джон. Ще трябва да го държим под око.

Джон кимна.

Херити потупа дръжката на автомата на гърдите си:

— Мърфи би харесал пушкалото ми.

Той се обърна и погледна към обора, където бе скрил ловджийската пушка горе в сеното. Разбира се без мунициите.

— Казаха ли кой е погребан там долу? — кимна Джон по посока малката оградена полянка с няколкото надгробни камъка.

— Майката на малкия Бърг, също и две съседски жени, които Ганън приютил и дъщерята на едната от тях. Ганън от доста време е тук. Забеляза ли градината? Поддържана с такова усърдие! Направо приказка!

Джон се загледа нагоре към скалите на билото. Сети се за трупа, който Херити бе открил в поточето от другата страна на хълма.

— Знаят ли кой е убитият там от другата страна?

— Някакъв непознат, поне така казват. Обаче е застрелян с ловджийска пушка.

— И не могат да обяснят онзи изстрел от карабина, който чухме — довърши Джон.

— Да бе, истинска мистерия! — ухили се Херити. — Прасето им е убито с карабина, а наоколо няма и следа от нея.

— Сигурен ли си, че е било карабина?

— Внимателно го огледах още в обора. Ха, знаеш ли, Джон, ние ирландците сме изучили доста хитри начини да крием оръжие още по времето на английското господство. Ще видиш, че ще открия тази карабина.

— Да не би да е в някоя от къщите?

— Мога да те уверя, че не е, а пък аз съм най-големия спец по откриване на скрити оръжия, който моят старец някога е отглеждал. Не, Джон, заровена е под обора, цялата в смазка и увита в парцали и кожи. Видя ли как ни гледаше Мърфи през прозореца, когато дойдохме насам? Ще видиш, че с карабината ще намерим и пищов. Мърфи е от типа дето си падат по пищовите. Ганън обаче е друго нещо. Обзалагам се, че на времето е бил страстен ловец.

Херити се завъртя на пети и взе да души въздуха. Вкусен аромат на готвено се носеше откъм отворената врата на къщата.

Джон погледна автомата на гърдите на Херити. Спомни си тръпката, която изпита, когато го държеше. Силата, която се излъчваше от оръжието.

— Любопитен съм да узная как си се сдобил с този автомат — рече той.

— Ха, любопитко! Опасно е да си пъхаш носа където не ти е работа.

— Спомена, че си го взел от някакъв мъртвец.

— Това хубаво пушкало беше притежание на един политически офицер от Бойните Отряди на Ълстър — рече Херити. — Беше много изискан джентълмен с тънки мустачки и светлосини като коприна очи. Знаехме всичко за него. Беше един от ония английски възпитаници на колежи с квадратни глави, дето докараха на британското правителство толкова главоболия. Чумата го завари тук и като че ли го забравиха. Намерих го да се крие в една изоставен хамбар близо до Росли. Направи тъпата грешка да си остави оръжието, когато отиде за вода до помпата на двора. Промъкнах се в хамбара без да ме види.

— Но ти каза на отец Майкъл, че той вече е бил мъртъв?

— Да, и какво от това? Та той се нахвърли отгоре ми със секира в ръка! Какво можех да направя?

Херити се ухили и потупа дръжката на автомата.

— Остави ми и пълна раница амуниции за тая дрънкулка.

По време на вечерята, докато Херити шумно нагъваше, възхвалявайки гозбата, Джон внимателно наблюдаваше Мърфи и Ганън.

Какво ли си мисли за мен Херити? — чудеше се Джон.

Тази мисъл не му даваше покой. Хвърли поглед към седящия срещу него Херити, който лапаше тиквичките направо с лъжицата.

Той ми се довери с автомата.

Джон реши, че това е било изпитание. От реакциите на Херити впоследствие Джон реши, че тестът е бил положен успешно. И все пак с човек като Джоузеф наблизо трябваше да бъде постоянно нащрек.

Вечеряха в кухнята на дългата маса, застлана с червена, карирана покривка. Пред всеки имаше прилежно подредена порция и висока чаша с вода. Свинското бе сварено с някакви едролисти зеленчуци, които му придаваха леко тръпчив вкус и приятен аромат. Ганън се държеше като оправна домакиня и сякаш бе готвил за удоволствие и с мерак.

— От теб става чудесна женичка — измайтапи го Херити. Ганън не реагира на обидната шега. Мърфи злобно изгледа шегаджията и изпитото му лице се намръщи, но веднага, щом Херити го погледна устните му се разтегнаха в раболепна усмивка.

— Забелязваш ли, Джон — попита Херити, размахвайки ножа за хранене, — колко малодушни сме станали ние ирландците? Обзалагам се, че и онзи Безумец, дето е изцапан с кръвта на милионните си жертви, може най-спокойно да дойде тук и да се чувства спокоен за живота си. Ние просто ще се посместим, за да му направим място на масата и ще го попитаме дали желае едно питие.

— Това не е апатия — обади се за първи път откакто бе сервирана вечерята Ганън.

Учуден от резкия му тон отец Майкъл вдигна глава от чинията си и го погледна.

— Господин Ганън сега ще ни удостои с честта да изслушаме височайшето му мнение — подигра го Херити.

— По-добре слушай, когато професорът говори! — сряза го Мърфи.

Точно тук Ганън за първи път спомена за университетската си кариера в Тринити Колидж.

— Знаех си, че съм ви виждал някъде — рече отец Майкъл.

— Вече сме преминали отвъд апатията — каза Ганън. Херити се облегна назад и се усмихна:

— Що не ни обясниш тогава, пруфесуре, какво има отвъд апатията?

— Жените изчезнаха завинаги — с тъга рече Ганън. — Жените изчезнаха и нищо… нищо не може да ги върне обратно. Това е краят на ирландския народ. Всички просто се връщаме по родните си места, за да умрем.

— Все някъде трябва да има останали жени — намеси се по-голямото момче, Кенет, който седеше до баща си.

— И учените хора като господин О’Донъл ще открият лекарство против чумата — добави Мърфи. — Нещата ще си дойдат на мястото, професоре. Разчитай на това.

— Още докато бяхме в Корк — рече Кенет — чух, че имало няколко жени в стария замък в Лукън. Там били на сигурно място и ги пазела охрана.

Докато траеше този разговор Ганън бе свел поглед към чинията си.

— Какво ли не разправят вече — съгласи се Херити. — Аз обаче вярвам само на очите си.

— Вие сте разумен човек, господин Херити — погледна го Ганън. — Виждате истината и я приемате такава каквато е.

— И каква е тази истина? — попита Херити.

— Истината, че ние неумолимо се движим към ръба на пропастта. Какво има отвъд апатията ли? Това, което повечето от вас смятат за живот, всъщност вече е смърт.

— Е, добре дошъл в Ирландия, янки! — възкликна Херити. — От една страна е Ирландия — такава, каквато ни я описа пруфесура. От друга страна е Ирландия на литературните фантазии. Коя от двете очакваше да завариш тук, господин О’Донъл?

Джон усети вълнението в гърдите си. Веднага прие маската, която го бе защитавала досега.

— Дойдох само да помогна.

— Да бе, все забравям — ухили се Херити. — Е, както и да е, ето това, което виждате около вас, това е истинската Ирландия, господин О’Донъл. Може пък винаги да е била все такава през хилядолетната си история на агония и потисничество. Приветствам ви с добре дошли в нея.

Херити отново се наведе над чинията си.

Ганън стана от масата, отиде до бюфета и се върна с пълна кана домашна ракия. Над масата се разнесе острата миризма на силен алкохол. Джон вече бе опитал дестилата от остатъка в бутилката, която момчетата бяха смъкнали от нишата в скалата. Покри с длан чашата си, за да покаже на Ганън, че не желае да му налива.

— Е, стига де, Джон — намеси се Херити. — Нима ще откажеш ракията така, както отказа и бирата? Нали не искаш да пием сами?

— Има кой да пие с теб — каза отец Майкъл.

— Себе си ли имаш предвид? — попита го Херити.

Свещеникът погледна през масата към момчето, което го наблюдаваше с нарастващо безпокойство. Сковано поклати глава:

— Не… Благодаря ти, господин Херити, но няма да пия.

— Ха, станал си въздържател, отче? — усмихна се Херити. — Вярата! Колко жалко! — възкликна той, пое подадената му от Ганън чаша, отпи и примлясна одобрително. — Ааах, това е радостта на обикновените хора.

Ганън хлъзна бутилката по масата към Мърфи, който припряно я грабна й си наля пълна чаша.

Сядайки отново на мястото си, Ганън се обърна към отец Майкъл:

— Имате ли роднини в тоя край, отче?

Херити отпи яка глътка, остави чашата си и изтри устни с опакото на дланта си.

— Роднини ли? И питаш! Не знаеш ли, че всички свещеници имат големи, учени фамилии?

Отец Майкъл хвърли укорителен поглед на Херити.

— Имам двама братя, които живеят в този край.

— Ха, живеят! — намеси се Херити. — Ти не чу ли какво каза пруфесура? Това не е живот!

Вдигна чашата си.

— А сега, тост. Дайте чаша на господин О’Донъл. Трябва да сподели наший тост.

Ганън наля малко ракия в една чаша и я плъзна към Джон.

— За шибаната Ирландия! — извика Херити и вдигна високо чашата си. — Нека се надигне от мъртвите и порази дяволът, който я затрива! И нека той да умира хиляди пъти за всеки човешки живот, който е отнел.

Херити пресуши на един дъх чашата си и я протегна, за да я напълнят отново.

— И аз ще пия за това! — присъедини се Мърфи, удари на екс собствената си чаша, взе каната и отново я напълни заедно с тази на Херити.

Кенет, който според Джон бе на около четиринайсет, ядосано погледна баща си. Бутна рязко назад стола си и се изправи.

— Отивам навън.

— Сядай си на мястото — посочи му стола с чашата си Херити.

Кенет погледна баща си, който само поклати глава.

Момчето намусено седна обратно на стола си, но не го придърпа към масата.

— И къде щеше да ходиш, Кенет? — попита Херити.

— Навън.

— Щеше да се гушнеш в меката слама в плевника и да си мечтаеш за някоя хубавка женичка, а?

— Остави го намира — меко каза Мърфи.

Херити впи поглед в него.

— Ще го оставя, разбира се, господин Мърфи. Но навън е вече нощ, а и понеже не можахме да открием нито карабината на пруфесура, нито твоят пистолет, предпочитам всички да стоят близо до мен, така че да мога да ги виждам.

Той отново надигна чашата си и над ръба й погледна първо Мърфи, после Ганън.

— Джоузеф! — възмути се отец Майкъл. — Държиш се като неблагодарник. Тези добри хора няма да ни сторят нищо лошо.

— Нито пък аз искам да им сторя нещо лошо — отвърна Херити. — Обаче човек трябва да внимава с оръжията, ако иска да си няма неприятности.

Отново отпи тежка глътка от ракията си.

Мърфи направи вял опит да му се усмихне, но само леко изкриви устни в гримаса, загледан в автомата на гърдите на Херити. Ганън тъпо гледаше в чинията си.

— Господин Ганън? — обърна се към него Херити.

Без да вдига поглед Ганън отвърна:

— Ще съберем другите оръжия след новините.

— Новините ли?

— Да, време е — отвърна Ганън й се изправи. — Ще донеса радиото. Ей тук зад мен е в шкафа до мивката.

Херити извърна стола си и внимателно проследи с поглед Ганън, който отиде до шкафа, върна се с радиоприемника и го остави в средата на масата.

— Имаме добър запас от батерии — обади се Мърфи. — Терънс е предвидил всичко, когато е дошъл тук.

Ганън завъртя копчето. То силно изщрака във внезапно смълчаната се кухня. Всички очи бяха вперени в радиото.

Чу се досадното бръмчене, после станцията се изчисти и последва ясен мъжки глас:

— Добър вечер! Слушате Европейския канал на Би Би Си със специалното ни издание за Великобритания, Ирландия и Либия.

Гласът на водещия бе с чист Итънски правоговор.

— Както обикновено, ще започнем с редовната ни молитва — оповести водещия. — Молим се на Бог за бързо разрешение на сполетялото ни бедствие, нека светът намери нови сили в себе си и да пребъде в мир и любов.

Монотонното бръмчене се усили и изпълни кухнята. Джон си представи милионите хора в най-различни краища на света, отправили молитвата си към Бог. Усети горчивина в устата си и огледа седящите на масата. Всички бяха свели глави, освен той самия и Херити. Последният му намигна, когато погледите им се срещнаха.

— Забеляза ли последователността, в която ги изредиха? — попита Херити. — Великобритания, Ирландия и Либия. Може и да я слагат на първо място, но Великобритания вече изобщо не е велика.

— Това все пак е Би Би Си-то — рече Ганън.

— Но предават от Франция — рече Херити. — Няма нито един англичанин в цялата сбирщина, макар че, мога да се обзаложа, че всичките плямпат като Оксфордски изтърсаци. Има американци, французи и пакистанци, така ми казаха.

— Какво значение има? — попита Ганън.

— Има значение, разбира се, защото това е факт, който никой разумен човек не може да отрече. Всички тия янки, пакистанци и французи са с промити мозъци! Първо слагат Англия, чак тогава идва Ирландия и накрая езичниците.

— И нека Бог чуе молитвите ни и те се сбъднат бързо — завърши говорителят. — Амин. А сега новините — продължи той, вече по-бързо.

Джон унесено се заслуша. Истанбул бе подложен на Паническия Огън. Бяха открити нови „горещи точки“. Изброиха трийсет и един града в Африка, слуховете за Найроби и Киншаса бяха потвърдени. Йоханесбург се бе превърнал в радиоактивна развалина. Във Франция бе потвърдена загубата на Ним. Побесняла тълпа в Дижон бе линчувала двама свещеници по подозрение, че са ирландци. В Съединените Щати все още се опитваха да спасят „по-голямата част от Нови Орлеан“. Швейцарците се бяха оттеглили зад нещо, което наричаха „линията Лозана“ и бяха оповестили, че останалата част от страната не е заразена.

— Колко велико и славно! — изсумтя Херити. — Целият свят се е превърнал в една Швейцария! Един стерилен свят, увит в пухени завивки, меки като бухнали цици, а, Кенет? — Херити се ухили към момчето, което, почервеня до ушите.

Джон се учуди от огромните размери на това, което бе започнал. Всичко далеч надхвърляше предварителните очаквания, макар че той не знаеше със сигурност какви точно бяха предварителните очаквания. При мисълта за това, усети как скритият в него О’Нийл се размърда неспокойно. И все пак, не чувстваше никакви угризения, само някакво леко чувство на страхопочитание към Немезида, богинята на отмъщението, която бе предизвикала глобалната катастрофа.

Списъкът с поразените от чумата градове, който водещият четеше, сякаш беше безкраен. Джон осъзна, че това трябва да е най-важната част от новините — местата, които трябваше да се избягват. Кръгът все повече се стесняваше. Знаеше за наложените ограничения в пътуването — изискваха се специални, издавани от Изолационния корпус на Обединените Нации пропуски, с които можеха да се пресичат границите… и тези граници вече не бяха държавните.

От Съветския Съюз не съобщаваха за нови огнища на заразата, но снимките получени от американските сателити показваха нови пожари от Панически Огън по целия регион югозападно от Омск, които стигаха почти до Семипалатинск — „много градове и села очевидно горят, но засега Омск изглежда незасегнат“.

Водещият прекъсна новинарския блок с последния бюлетин от разрушението на Истанбул, за който каза, че е „успешно прочистен в стегнат обръч от стерилизатори“.

— Толкова много нови евфемизми за насилието — въздъхна Ганън. Обходи с поглед масата, сякаш търсеше някой, който не беше там. — Дали Безумецът не си е мислел, че ще донесе по този начин мир и край на насилието?

Джон сведе поглед към дланите си. Мирът никога не е имал нищо общо с това, помисли си той. Съществуваше само силния порив на О’Нийл да отвърне на удара с удар. Кой би оспорил правото на опечаления мъж да го стори? Джон се почувства като личният психоаналитик на О’Нийл, нито го заклеймяваше за постъпката му, нито го оправдаваше.

В малкия си бележник, в който вписваше докладите си за Дъблин, Херити щеше да запише тази нощ: „Ако О’Донъл наистина е Безумецът, то той изглеждаше поразен от размера на разпространението на заразата. Знаел ли е колко далеч ще се разпространи чумата? Дали му е пукало? Няма никакви следи от угризения на съвестта. Никакви признаци на чувство за вина. Ако е О’Нийл, как би, могъл да не реагира?“

По средата на предаването излъчиха интервю с доктор Дъдли Уикъм-Финч, директор на Хъдърсфийлдския Изследователски Институт в Англия. Той съобщи само за „липсата на напредък в търсенето на лекарство“, макар че съществували „някои доста обещаващи насоки на работа, с които се надявам да ви зарадвам по-късно“.

Помолен от водещия да сравни чумата с „подобни исторически бедствия“, Уикъм-Финч отвърна, че според него няма никаква полза да се правят такива сравнения и добави:

„Такова масово унищожение на хора не помним от много дълго време. Тази разруха е нова, посвоему тя стои на по-високо ниво и влиянието, което ще окаже на бъдните поколения — ако изобщо имаме щастието да създадем такива — не може да бъде измерено! Ако погледнем от финансовата страна на въпроса, тази катастрофа просто няма прецедент, не съществува толкова голямо бедствие в историята, с което да бъде съпоставена. От гледна точка на отнетите човешки животи…“

Тук ясно се чук как гласът му се задави в ридания.

Водещият не се намеси веднага, очевидна оставяйки риданията за по-голям ефект в предаването. После каза:

— Благодаря ви, докторе. Напълно разбираме вашата реакция. Ще се молим на Бога това ваше покъртително вълнение да заздрави още повече решимостта ви да доведете до успешен край изследванията в Хъдърсфийлд.

— Да заздрави решимостта ви! — изсумтя Херити като леко — заваляше думите от изпитото количество ракия. — Сълзите на англичаните биха ни спасили и от суша, ха!

— Как могат дори и да си мислят за финансовата страна на въпроса? — ужаси се Ганън.

Това бе първата гневна нотка, която Джон забеляза у него.

— Даа, играта между Господ Бог и Мамон се отлага поради отсъствието на половината от играчите — бавно рече Херити.

Джон погледна към отец Майкъл и видя сълзи да се стичат по бузите му. На светлината на лампата белегът върху челото му зловещо чернееше като кървава рана.

Водещият от Би Би Си завърши емисията с още една молитва: „Нека намерим достатъчно добрина в сърцата си, за да простим всяка предишна несправедливост, нека изградим един нов свят, в който човечеството ще преоткрие братската любов и милосърдието, които всяка религия изисква от нас“.

Тази молитва се излъчваше с любезното съдействие на Световната Будистка Мисия в Сан Рафаел, Калифорния.

Ганън завъртя копчето. Радиото прещрака и замлъкна.

— Трябва да пазим батериите — рече той.

— И за к’во? — изломоти зет му като заваляше пиянски думите. — Да слушаме шибаните новини? Що? Няма бъдеще за нас!